— Не можем всички да бъдем стенлиевци и бъртъновци. Освен това не ни се удава случай. Поне аз никога не съм имал случай. Ако имах, щях да се помъча да го използувам.
— Но случаите са навсякъде около теб. Същността на мъжа, за когото говоря, е, че той сам си създава случаи. Не можеш да го спреш. Никога не съм го срещала и все пак ми се струва, че го познавам много добре. Навсякъде край нас има подвизи, които очакват да бъдат извършени. На мъжете е определено да ги извършват, а на жените — да запазят любовта си за награда на такива мъже. Вземи този млад французин, който се вдигна миналата седмица с балон. Духал силен вятър, но понеже било съобщено, че ще излети, той настоял да тръгне. За 24 часа вятърът го отнесъл на 1500 мили и той паднал в центъра на Русия. Ето такъв е мъжът, за когото говоря. Представяш ли си как се е чувствувала жената, която той обича! Как са й завиждали другите жени! Това бих искала — да ми завиждат за моя мъж.
— Бих го направил, за да те зарадвам.
— Но ти не би трябвало да го правиш само за да ме зарадваш, а защото не можеш иначе, защото това е в природата ти — защото мъжът у теб зове за героична изява. Да кажем, когато миналия месец писа за експлозията в Уиганските мини, не можа ли да слезеш долу и да помогнеш на тези хора, въпреки минния газ?
— Аз слязох.
— Никога не си ми казвал за това.
— Нямаше за какво да се пъча.
— Не знаех. — Тя ме погледна с повишен интерес.
Постъпил си храбро.
— Налагаше се. Ако искаш да напишеш добър материал, трябва да бъдеш на местопроизшествието.
— Каква прозаична подбуда! Тя унищожава цялата романтика. Но все пак, каквато и да е била подбудата, радвам се, че си слязъл в мината. — Тя ми подаде ръка, но така мило и с толкова достойнство, че не можах да не се наведа и я целуна. — Струва ми се, че съм само една глупава жена с приумици на младо момиче. И все пак това е така естествено за мен, толкова ми е присъщо, че не мога да бъда друга. Ако се омъжа, искам да се омъжа за знаменит човек.
— Защо не? — извиках аз. — Такива жени като теб вдъхват смелост на мъжете. Дай ми възможност и ще видиш дали мога да се възползувам от нея. Освен това, както казваш, мъжете трябва сами да си създават случаи, а не да чакат да им ги предоставят. Вземи Клайв — обикновен чиновник, а завладял Индия. Бога ми, още не е късно да направя нещо на тази земя…
Тя се засмя на внезапната ми ирландска разпаленост.
— Защо не? Ти притежаваш всичко, което би могъл да притежава един мъж — младост, здраве, сила, образование, енергия. Аз съжалявах, че заговори за това. А сега се радвам — толкова се радвам, щом разговорът ни събужда такива мисли у теб.
— И ако аз наистина…
Ръката й легна като топло кадифе върху устните ми.
— Ни дума повече, сър. Ти трябваше да бъдеш на вечерно дежурство в службата преди половин час, само че сърцето не ми даваше да ти напомня. Може би някой ден, когато извоюваш мястото си в живота, ние пак ще си поговорим за тези неща.
Така в онази ноемврийска вечер аз се озовах навън, тичайки след трамвая за Камбъруел с пламтящо сърце и със страстната решителност да не мине нито ден, преди да открия някакво дело, достойно за моята дама. Но би ли могъл тогава някой да си представи невероятния образ, който щеше да приеме това дело, или чудноватите пътища, по които стигнах до извършването му?
След всичко това на читателя ще се стори, че тази встъпителна глава няма нищо общо с моя разказ, но все пак без нея нямаше да има никакъв разказ, защото само когато човек тръгне по света с мисълта, че навсякъде край него има подвизи, и със сърце, туптящо от желание да използува първия случай, който му се представи, само тогава той като мен се откъсва от познатия живот и се осмелява да навлезе в чудесната тайнствена страна на здрача, където го очакват големите приключения и големите награди. Затова вижте ме в канцеларията на „Дейли Газет“, където бях най-незначително звено, изпълнен с непоклатимото решение да открия, ако е възможно още тази нощ, подвига, който би бил достоен за моята Глейдис! Дали тя постъпи жестоко или егоистично, като поиска от мен да рискувам живота си, за да я прославя? Такива мисли могат да споходят човек на средна възраст, но не и пламенните двадесет и три години в треската на първата любов.
II. Опитайте си късмета при професор Челинджър
Винаги съм обичал стария Макардъл — този прегърбен червенокос мърморко, редактор в отдел „Новини“, и се надявах, че той също ме обича. Вярно е, че истинският шеф беше Бомънт, но той живееше в разредената атмосфера на някаква олимпийска височина, от която не можеше да различи нищо по-дребно от международна криза или разцепление в кабинета. Понякога го виждахме да минава към вътрешната си стая със самотна величавост, с вторачени в пространството очи и с мисли, кръжащи над Балканите или над Персийския залив. Той бе над нас и отвъд нас. Но Макардъл бе първият му заместник и ние познавахме него. Когато влязох в стаята, старецът кимна и вдигна очилата си високо на олисялото си чело.
— Е, господин Малоун, както чувам, вие се проявявате много добре — каза той с приятния си шотландски акцент.
Благодарих му.
— Очеркът ви за експлозията в мината бе отличен. За пожара в Саутуорк — също. Вие имате истински стил на разказвач. Какво ви води при мен?
— Исках да ви помоля за една услуга.
На лицето му се изписа безпокойство и очите му започнаха да отбягват моите.
— Е, и? Каква е работата?
— Смятате ли, сър, че бихте могли да ме командировате с някаква задача за вестника? Ще направя всичко, за да я изпълня и да ви осигуря добър материал.
— Каква задача имате предвид, господин Малоун?
— Всякаква, сър, ако е съпроводена с приключения и опасности. Аз наистина ще направя всичко, което мога. Колкото е по-трудна, толкова по-добре.
— Вие, изглежда, горите от нетърпение да се разделите с живота си.
— Не, да оправдая живота си, сър.
— Боже мой, господин Малоун, това е много… много благородно. Боя се, че времето за тези неща е вече минало. Разходите по „специалните кореспонденции“ вече не се оправдават и, разбира се, във всеки случай такава задача може да се възложи само на опитен човек с име, което може да разчита на общественото доверие. Всички големи бели петна на картата са попълнени и никъде няма място за романтика. Впрочем, чакайте! — добави той с внезапна усмивка. — Като стана дума за белите петна на картата, нещо ми идва наум. Какво ще кажете, ако разобличим един мошеник, един съвременен Мюнхаузен, ако го направим смешен? Вие бихте могли да го изложите като лъжец, какъвто е в действителност. А, драги, би било чудесно. Допада ли ви това?
— Каквото и да е. Където и да е. Няма значение.
Макардъл потъна в мислите си за няколко минути.
— Не зная дали ще можете да се сприятелите или поне да разговаряте с този човек — каза най-после той. — Вие, изглежда, имате някаква дарба да се сближавате с хората — навярно сте симпатичен или притежавате младежка жизненост или нещо подобно. Аз самият го чувствувам.
— Много сте мил, сър.
— Така че защо да не си опитате късмета при професор Челинджър от Енмор парк?
Осмелявам се да си призная, че бях малко изплашен.
— Челинджър! — извиках аз. — Професор Челинджър, знаменитият зоолог! Не е ли същият, който строши черепа на Блъндел от „Телеграф“?
Редакторът се усмихна мрачно.
— Не ви ли харесва това? Не казахте ли, че търсите приключения?
— Всичко това влиза в работата ни, сър — отговорих аз.
