— Видял съм толкова много неща в живота си и от опит знам, че понякога на женската интуиция може да се вярва повече, отколкото на най-стабилните умозаключения. И това писмо е едно много силно доказателство за вашето твърдение. Но ако вашият съпруг е жив и е в състояние да пише писма, защо не се завръща при вас?
— Нямам представа. Необяснимо ми е.
— В понеделник, преди да излезе, каза ли ви нещо?
— Не.
— А вие изненадахте ли се, като го видяхте на „Суондъм Лейн“?
— Да, много.
— Прозорецът отворен ли беше?
— Да.
— Значи е могъл да ви повика?
— Да.
— А той, доколкото ми е известно, е надал само някакъв неразбираем вик. Нали така?
— Да.
— Вик за помощ, както смятате вие?
— Да, той размаха ръце.
— А може да е извикал от изненада. Дали не е вдигнал ръце от изумление, като ви е видял така неочаквано?
— Възможно е.
— Вие сте останали с впечатлението, че някой го е дръпнал назад?
— Да, защото изчезна внезапно.
— Може сам да е отскочил. Нали не сте видели никой друг в стаята?
— Не, но онзи отвратителен човек призна, че е бил там, а съдържателят беше в подножието на стълбата.
— Да, наистина. Успяхте — ли да забележите съпругът ви с обичайните си дрехи ли беше?
— Нямаше ги само яката и връзката му. Съвсем ясно видях голата му шия.
— Той говорил ли ви е някога за „Суондъм Лейн“?
— Никога.
— Да ви е направило впечатление нещо, от което да се заключи, че е пушил опиум?
— Не.
— Благодаря ви, госпожо Сейнт Клеър. Това са основните въпроси, които исках напълно да си изясня. А сега бихме ви помолили за една лека вечеря, след което ще се оттеглим да си отпочинем, тъй като утре ни чака доста натоварен ден.
Настаниха ни в една просторна, богато подредена стая с две легла и аз незабавно се пъхнах между завивките, тъй като се чувствах крайно уморен от среднощните си преживявания. Шерлок Холмс обаче можеше да не спи дни наред, дори и цяла седмица, когато имаше да разрешава някоя задача — обмисляше я от всяка възможна гледна точка и съпоставяше фактите, докато не стигнеше до категорично заключение или не се убедеше, че все още не му достигат данни за него.
Веднага ми стана ясно, че и тази нощ се готви да прекара в бодърствуване. Свали си жакета и жилетката, облече широкия си син халат, обиколи стаята и събра всички възглавници — от леглото си, от канапето и от креслата, — натрупа ги така, че си приспособи нещо като диван, настани се на него по турски и сложи пред себе си унция ситно нарязан тютюн и кутия с кибрит. На слабата светлина на лампата го виждах как седи безмълвен и неподвижен с една стара лула, направена от корен на изтравниче, между устните, вперил разсеяно поглед в тавана. Струя синкав дим се виеше над него, а отблясъкът на разпаления тютюн озаряваше острите черти на лицето му. В тази поза го оставих преди да заспя и в същата го заварих, когато, разбуден от някакво възклицание, отворих очи и видях, че лятното слънце вече бе огряло стаята. Лулата все още беше между устните му, в помещението се стелеше гъста пелена от дим, а от купчинката ситно нарязан тютюн, която бях видял предната нощ, не бе останало нищо.
— Събудихте ли се, Уотсън?
— Да.
— Имате ли желание за една сутрешна разходка с кола?
— Разбира се.
— Добре тогава, обличайте се. В къщата всички още спят, но аз знам къде нощува конярят, така че няма да е трудно да изкараме двуколката. — Холмс се подсмиваше, докато говореше, очите му блестяха, по лицето му не бе останала и следа от мрачния и замислен израз от предната вечер.
Докато се обличах, погледнах часовника си. Нищо чудно, че в къщата всички още спяха. Часът беше четири и двайсет и пет. Тъкмо привършвах, когато Холмс се върна с новината, се конярят вече запряга коня.
— Искам да проверя една моя теория — рече той, като си обуваше ботите. — Според мен, Уотсън, в момента пред вас се намира един от най-големите глупци в Европа. Заслужавам така да ме ритнат, че оттук да се намеря право на „Чаринг Крос“. Смятам обаче, че намерих ключа към загадката.
— И къде по-точно го намерихте? — попитах аз през смях.
— В банята — отвърна той. — О, не, не се шегувам — продължи Холмс, като видя изписалото се по лицето ми недоверие. — Току-що го взех оттам и го прибрах в това куфарче. Хайде, приятелю, да вървим да видим дали ключът ще пасне на ключалката.
Слязохме по стълбите колкото може по-тихо. Навън вече сияеше яркото утринно слънце. Пред входа ни чакаше запретнатата двуколка и полуоблеченият коняр държеше поводите на коня. Двамата с Холмс скочихме вътре и се понесохме по пътя за Лондон. Задминахме няколко селски каруци, които караха зеленчуци към столицата, но къщите от двете страни на пътя бяха така тихи и пусти, че приличаха на омагьосан град.
— В известен смисъл случаят се оказа доста необикновен — рече Холмс, като шибна леко коня, за да го накара да мине в галоп. — Признавам, че в началото бях тръгнал в напълно погрешна посока, и все пак по- добре е да намериш вярната следа, макар и късно, отколкото никога.
Когато навлизахме в града откъм улиците на Съри, по прозорците вече започваха да се мяркат сънените лица на по-ранобудните. Прекосихме реката по моста „Уотърлу“, префучахме по улица „Уелингтън“, свихме рязко вдясно и се озовахме право на улица „Бау“. Шерлок Холмс беше добре познат в полицейското управление и двамата полицаи му отдадоха чест. Единият пое поводите на коня, а другият ни въведе вътре.
— Кой е дежурен? — попита Холмс.
— Инспектор Брадстрийт, сър.
— О, здравейте, Брадстрийт!
Насреща ни по настлания с каменни плочи коридор вървеше висок широкоплещест мъж в инспекторска униформа.
— Бих искал да разменя няколко думи с вас — добави Холмс.
— На ваше разположение съм, господин Холмс. Заповядайте в моята стая.
Стаята беше малка, обзаведена като канцелария, с огромен регистър на масата и телефон на стената. Брадстрийт седна зад бюрото си.
— С какво мога да ви бъда полезен, господин Холмс?
— Идвам във връзка с онзи просяк Бун, който беше обвинен, че е замесен в изчезването на Невил Сейнт Клеър от Ли.
— Той ще остане под арест, докато се води следствието.
— Зная. При вас ли е?
— Да, в затворническото отделение.
— Създава ли ви някакви неприятности?
— Не, но е страшно мръсен, негодникът му с негодник.
— Мръсен ли?
— Да, едва успяваме да го накараме да си измие ръцете, а лицето му е черно като на калайджия. Изяснят ли се веднъж обстоятелствата около него обаче, ще го изкъпем в затворническата баня както ние
