— Не знам за какво говориш, но съм сигурна, че той е бил конникът — задъха се тя. — Убедена съм, че той е виновникът за смъртта на Анстрита, както и за смъртта на управителя Робер, който също подозираше каква е истината. Толкова е безжалостен, Елеонор — прошепна тя, — толкова безсърдечен. Искаше да умра. Вече не му бях нужна. По време на сражението днес видях, че улучиха Норбер. Притекох му се на помощ. Белтран се промъкнал след мен, без да усетя… — разтърси я свиреп пристъп на кашлица. Тялото й се сгърчи, очите запримигваха, после се отпусна. Елеонор я положи внимателно на земята. От стената долетяха викове и крясъци. Горящ сноп, обвит с огнени езици, беше изстрелян с катапулт. Снопът освети нощното небе и се разби в земята сред взрив от зли искри. Гледките и шумовете около тях станаха заплашителни.

— Господарке-сестро, какво ще правим?

— Трябва да се върнем — заяви Елеонор. — Трябва да предупредим Юг и Годфроа. Можем да вземем телата им утре.

Прекръсти се и с труд си запробива път назад през бойното поле, като се мъчеше да не спира очи върху ужасните гледки. Чувстваше се зле, не й бяха останали никакви сили. Двамата напредваха едва-едва към хребета на хълма, който водеше до огньовете на техните постове. От дясната й страна се шмугна сянка, бърза, подобна на бягащ вълк. Не й обърна внимание, но после, на половината път по песъчливия, чакълест хълм, отново някаква сянка се раздвижи зад храсталаците прещип и направи опит да препречи пътя й. На ръба на силите си, Елеонор седна, вперила поглед в мрака. Белтран, с прикрито от качулка лице, приклекна до нея, сграбчил брабантски арбалет. На трептящата светлина на Симоновата факла той изглеждаше зловещ, въпреки усмивката му и въпреки че държеше арбалета насочен към земята, сякаш беше по-скоро изненадан, отколкото подозрителен.

— Елеонор, къде си била?

— Намерих ги — едва си поемаше тя дъх. — Норбер и Иможен.

— И двамата ли са мъртви?

— Иможен не беше! — Елеонор затвори очи и простена, чула неволния изблик на Симон. — Ти си я убил! — разпалено продължи писарят. Елеонор долови горчивина и ярост в гласа на Симон и се зачуди дали и той не е бил привлечен от красивата еврейка. Белтран просто изцъка с език.

— Miserere mei66 — отвърна той. — Реших, че глупачката е мъртва. Предполагам, че ти се изповядала, Елеонор, чула си последната й изповед, но кой ли го е грижа за някаква си еврейка?

— Мен ме е грижа — изостави всякакви преструвки Елеонор. — Мен ме е грижа. Беше ме грижа преди, така ще бъде и занапред. Бог да те накаже, Белтран. Тя те обичаше, а ти я уби, понеже вече не ти беше от полза. Също така хладнокръвно си убил и Анстрита, и управителя Робер. Смъртта на Анстрита е била предизвикана от някакъв тайнствен конник — това си бил ти. Управителят Робер е тръгнал пиян, плетящ крака, през тъмнината, и ти си го удавил. Ти си истинска змия от ада, дори адът би станал по-черен, ако ти слезеш в него. А сега ме пусни да мина!

— Де да можех — отвърна той иронично, — но нали утре може би всички ще се озовем в ада! Бог да пази, но колелото се завъртя необратимо! Нали разбираш, Елеонор, трябва ми твоят набожен, войнствен брат. Искам да бъда край него, ако и когато открие съкровището. Така е, използвах Иможен, за да научавам това, което се говореше в стаята ти. Мислех си, че ще й омръзна, но накрая тя се впи в мене като пиявица. Трябваше да си отиде.

— Ами граф Реймон?

— О, не беше трудно да се хвана на служба при него. На хора като графа им трябват хора като мен: раболепни, добре осведомени, готови да угодят на всяка тяхна прищявка. На някои змии не им трябва много лукавство. Не е трудно да си пробиеш път — той въздъхна шумно. — Всичко се обърна с главата надолу след онова „Deus vult!“ на Урбан.

Белтран се изсмя.

— Франките до един се втурнаха на поход към Йерусалим! Съкровищата на Изтока трябваше да бъдат заграбени. Търговските ми дела щяха сериозно да пострадат. Първо глупавата ми сестра Анстрита тръгна да търси закрила другаде, после брат ти и сбирщината му се повлякоха по разни откровения. Управителят Робер подозираше, че аз съм конникът, че не съм онзи, за когото се представям. Започна да си вре носа в делата ми, затова и го убих.

— Ти ли си Магьосника? Ти ли се правеше на федаин?

— Продавам реликви на онези, които са достатъчно глупави, за да ги купуват. Трябваше да защитя интересите си, и още как! Исках да взема картата на глупавата ми сестра, но закъснях и тя се озова в ръцете на брат ти — Белтран сви рамене. — Трябва да е направил копия.

— А не си ли шпионин?

— Аз нямам вяра, нито съюзници, нито господар. Вървя между хората. Блъскам се като прокълнат, за да си осигуря прехраната. На един казвам едно, другиму — друго. Аз съм търговец, който си върши работата на пазара — той махна с ръка. — Я ги виж тези глупаци. Аз съм тук заради златото, заради истинската възможност да стана безбожно богат. Подобни начинания винаги крият опасности. А онези като твоя брат, които бълнуват за чудеса, митове и измишльотини! Нямало награда на този свят, дали пък ще я има на онзи? Не на светлината се надявате ти и той, ами на най-черната от всички тъмнини, тъмнината на нищото.

Елеонор долови шум зад Белтран. Овладя се. Трябваше да отвлича вниманието му, да го забави, докато търсеше някаква възможност за спасение.

— Ти си шпионин — сряза го тя. — Продаваш сведения — било на турците, било на византийците. Не е било никак трудно, особено преди Антиохия, да се поразходиш на кон, да срещнеш вражески съгледвач и да му дадеш сведенията, които са му необходими. О, да, ами Балдур — познаваше ли го? Няма съмнение, че той те познаваше! Каза ни загадка с твоето име. Хвърли колана си на земята и каза на Теодор да те обеси с него. В името ти, Белтран, се крие думата за „колан“67. Намекът е твърде далечен, но е точен! Ще те обесят!

— Не вярвам.

— Ти си конникът, магьосникът, федаинът — отчаяно продължаваше Елеонор. — Възползвал си се от бъркотията на сражението, за да се промъкваш тук и там, преоблечен според нуждите си. Използвал си службата си при граф Реймон, за да му намекнеш, че шпионинът е някой от хората на брат ми — тя се изсмя остро. — Поне веднъж каза истината: шпионин има — това си ти, макар на граф Реймон и през ум да не му минава подобно нещо!

— Един търговец непрекъснато е в движение…

— Ти си убиец!

— Така се печели злато, Елеонор.

— Ами тази вечер как тръгна след мен?

— Чух те да излизаш. Чудех се дали Иможен е мъртва. Не можех да разчитам само на късмета си — Белтран коленичи и вдигна арбалета. — Глупавият ти писар ви навлече тая смъртна опасност.

— Белтран? — чу се съскащ шепот от мрака.

Белтран се извърна. Стрела от арбалет разсече въздуха със свистене и се заби дълбоко в лицето на Белтран. Назъбеното й острие разтроши костите, разкъса кожата и превърна лицето му в отблъскваща, кървава каша, противна дори на оскъдната светлина. От мрака излезе сянка. Просветна нож, който се заби дълбоко отстрани във врата на Белтран. Белтран издаде висок, гъргорещ хрип и падна по очи. Теодор пристъпи в светлината на факлата. Коленичи, сграбчи Белтран за косите, повдигна главата му и после я пусна.

— Чух ви да си шушукате в шатрата — Теодор се отпусна на едно коляно, загледан в Елеонор. — После двамата излязохте — той се усмихна накриво. — Симон, ти мърмориш така силно, че сякаш грухти стара свиня. Мислех да ви придружа, но сили не ми бяха останали. Тъкмо се канех да заспя, когато той… — Теодор посочи към трупа, проснат сред разширяваща се локва кръв, — изведнъж се разпъргави твърде много за някой, дето сили не са му останали. Видя ми се много съмнително…

— Подозираше ли го вече? — Елеонор се изправи с усилие на крака.

— И да, и не — измърмори Теодор. — Белтран ме озадачаваше. Допусна някои грешки, дребни несъответствия. Онзи ден също се оказа, че знае доста повече отколкото би трябвало за управителя на Йерусалим и етиопските отряди. Гореше от желание да влезе в братството на „Дверите на Храма“, но Юг и

Вы читаете Тамплиерът
Добавить отзыв
ВСЕ ОТЗЫВЫ О КНИГЕ В ИЗБРАННОЕ

0

Вы можете отметить интересные вам фрагменты текста, которые будут доступны по уникальной ссылке в адресной строке браузера.

Отметить Добавить цитату
×