стената. Съдията си помисли, че много прилича на хипопотам, който с удоволствие се потапя във водата.
— Дойдох да ви благодаря — повтори тя.
— Няма за какво — прекъсна я Амеротке. — Боговете са милостиви и сигурно ще позволят Кау6 на убитите момичета да стигнат до Благословените поля отвъд далечния хоризонт.
Майарх кимна и надяна ново изражение върху обиграното си лице.
— Господарю Амеротке — поде тя с лукав тон, — дойдох също да ви кажа, че по всяко време сте добре дошъл в Дома на удоволствията. Момичетата с радост ще потанцуват за вас и…
Амеротке поклати глава:
— Благодаря, но в живота ми има само една жена.
— А, да, благородната Норфрет. Красива като лунна нощ и сияйна като ярка звезда… — Майарх сви дебелите си рамене и се изправи, дрънчейки с гривните си. — В такъв случай, господарю… — и тя се измъкна навън.
Почти веднага в стаичката нахлуха Асурал и Пренхое. Началникът на храмовата стража едва сдържаше гнева си:
— Господарю, всичко вече е наред. Разчистихме бъркотията, но вие… Не биваше да допускате подобно нещо! Толкова пъти съм ви казвал! Ами ако ви беше наранил? Не, наистина затворниците трябва да бъдат връзвани!…
Пренхое го прекъсна:
— Пък и умря толкова бързо… Наистина ли беше член на амеметите? — писарят гледаше към Амеротке с разширени от тревога очи. — Тази нощ сънувах, че плувам в Нил с гола девойка на гърба си. Гърдите й бяха малки и твърди, а дупето.
— Гледай го ти какви сънища сънува… — обади се Асурал.
— Чакай, не съм свършил! — тясното лице на Пренхое беше поруменяло от възбуда. — Както си плувах във водата, се появи змия. Попитах Шуфой какво мисли за съня. Било поличба за огромна опасност за някой близък човек. И ето че се оказа прав.
— Шуфой винаги е прав — намеси се Амеротке. — Не сте му казали още, нали?
— Не успях да го намеря — отвърна Асурал. — Сигурно продава някъде амулети и скарабеи.
— Вече не се занимава с това — обади се Пренхое. — Казва, че пазарът се е наводнил с измамници…
— И какво продава сега? — полюбопитства съдията.
— Купил е стари папируси за някакви лекове и предлага цяр за най-различни заболявания… Изгорели устни, възпалени уши…
— Какво ще правим с амеметите? — прекъсна го Асурал и го изгледа презрително: — Дъсчиците ти за писане не бяха ли разпилени? Защо не идеш да си ги събереш?
Амеротке кимна към вратата, отпращайки Пренхое. Писарят се поклони почтително към нишата със статуята, въздъхна и излезе, мърморейки си под нос. Съдията също хвърли поглед към статуята и рече замислен:
— Надявах се, че всички са унищожени…
— Знаеш, че гилдията не е само една — предупреди го Асурал. — А ако Нехему е бил един от тях?
— Той е изнасилвач, убиец и осквернител — извика Амеротке. — И е действал сам!
— Кой знае — изправи се Асурал. — В гилдията на амеметите винаги отмъщават, когато пострада някой от хората им… Ако Нехему е излъгал, толкова по-зле за него. Но ако е казал истината, бъдете нащрек за питка със семена от рожков, намазана с котешки изпражнения и животинска кръв! — лицето на Асурал бе въплъщение на загрижеността. — Амеметите я изпращат като предупреждение, че тяхната богиня закрилница Мафдет е по петите ти.
— Е, поне са достатъчно любезни да предупредят, че идват — пошегува се Амеротке, за да прикрие внезапно пронизалия го страх. — Може ли да ги подкупим или сплашим?
— Не! — Асурал се приближи до вратата. — Спазват докрай кръвожадните си правила. Ако ти изпратят знак, ще се опитат да те убият два пъти. Ако не успеят, ще те сметнат за свещен и никога вече няма да вдигнат ръка срещу теб.
— Амеметите не са страшни, когато ти ме защитаваш, драги Асурал — подразни го Амеротке.
— Аз ще съм ви верен страж, господарю, но не забравяйте, че Мафдет винаги ловува през нощта — отговори сериозно началникът на храмовата полиция и излезе.
Съдията се отпусна на пети. В храма изсвири рог — сигнал, че започва заседанието на съда. Амеротке се поклони на статуята, оправи робата си, нагласи огърлицата си с лика на Маат и влезе обратно в Залата на двете истини.
— Случаят с жената и двамата съпрузи — обяви уредникът на съда, когато Амеротке зае мястото си и изгледа коленичилия пред него тъжител.
— Как се казваш? — зададе първия си въпрос върховният съдия.
— Антеф, господарю — отвърна мъжът. Беше жилав, висок, със загоряло от слънцето лице на войник. Държеше се гордо, но в очите му се четеше нескрита арогантност.
— Какво работиш?
— Бях офицер в армията, господарю.
— Аха — усмихна се Амеротке. — От кой легион?
— От легиона на Анубис, бих се срещу войските на Лешояда в голямата битка на фараона при делтата. Бях нактуа…
Съдията кимна замислено. Нактуа или момчетата с яки ръце — така наричаха добре въоръжените ветерани от различните полкове. Амеротке също бе участвал в тази битка и още помнеше как след съкрушителната си победа Хатусу бе заповядала да отрежат пенисите на повалените митанийци, за да стовари получената внушителна грамада пред очите на вътрешните и външните си врагове.
— А твоето име? — обърна се съдията към младата жена до Антеф.
— Далифа — отвърна тя тихо. Имаше миловидно лице и ярко изписани с туш очи. Носеше перука с посребрени краища, а дългите й кичури почти докосваха белия шал на раменете й.
— Тя е съпругата ми — обади се войникът.
Третият коленичил пред съдията вдигна ръка и извика:
— Не е така, господарю! — беше млад мъж с открито лице. Личеше си, че той и жената се обичат много. След това бързо добави: — Аз съм Панеб. Писар в Залата на истината в храма на Озирис…
Съдията се облегна в креслото. Харесваше такива случаи — без убийства, но с дълбоко преплетени взаимоотношения. Махна с ръка и главният писар прочете описанието на случая. Преди шест месеца, по време на сеитбата, Антеф поел на север с войската на фараона. В битката при делтата получил тежък удар по главата, загубил паметта си и останал в Мемфис, докато се възстанови. Върнал се в Тива след няколко месеца и открил, че младата му съпруга Далифа, която смятала, че е овдовяла, с разрешението на жреците се е омъжила за писаря Панеб. Амеротке потри брадичката си.
— И аз трябва да реша дали първият брак все още е в сила и дали вторият да бъде обявен за недействителен? — Антеф яростно закима, Панеб и Далифа се спогледаха тревожно. — Обичаш ли Антеф? — обърна се съдията към Далифа.
— Никога не съм го обичала. Женитбата беше уредена от баща ми — извиси глас тя.
— А къде е баща ти сега?
— Той беше търговец на благовония — отвърна Далифа. — Почина преди два месеца.
Амеротке кимна, изпълнен със съчувствие. Видя по лицето на Панеб да пробягва отчаяние.
— Заможен човек ли беше?
— Да, господарю — отвърна Далифа. — И аз съм единственият му наследник.
Съдията се усмихна. Значи Антеф не искаше просто жена си, а и част от наследството.
— Е, Антеф, за какво става въпрос тук? — попита Амеротке. — За любов или за богатство? Готов ли си да се откажеш от претенциите си към Далифа срещу част от наследството й?
— На него не му се полага нищо — обади се младата жена.
Амеротке вдигна ръка, за да я накара да замълчи. Антеф беше твърде умен, че да скочи сам в
