Във външната си политика Хатусу трябвало да се справя с три главни заплахи. Първата били либийците, които плячкосвали из Западната пустиня. Втората идвала от южната провинция на Куш, източник на огромни богатства. Народът там винаги бил готов да се разбунтува срещу слаб или неспособен фараон. Третата опасност били племената, определяни най-общо като „морски хора“, които кръстосвали за плячка из Средиземно море. Египет трябвало да отбранява не само делтата на север, но и цялото протежение на река Нил, която била източник на живот за страната; ако враговете я завладеели или завземели градовете по течението й, това щяло да бъде фатално. Идващите един след друг фараони неизменно били твърдо решени да се борят с тези опасности, когато и да възникнат.

Карта на Египет през 1478 г. пр.Хр.

Пролог

Чету-и: древноегипетски, който означава затвор

Отдай ти почит на бога с лице на куче и чело на човек, Онзи, който храни се с убийства, Онзи, който стои на стража на Езерото Огнено на бреговете, Онзи, който телата на мъртвите поглъща, Онзи, който сърцата им изтръгва, но винаги остава невидим…

Пронизващият глас на затворническия жрец стихна за малко, после продължи:

Нека търсим него, Онзи, който пие кръвта на мъртвите, който напоява с кръв ешафодите и храни се от яростни войни. Нека помним Онзи, който води стадото на обречените към смъртта, пронизва им телата, черепите им размазва. Тежко на тез, чиито тела разкъсани са на парчета, а дух — с душа — откъснати от сенките им скитат, запратени далеч, с разбити черепи, с изтръгнати сърца…

Гласът на свещеника проехтя през нажежения въздух като вой на тръба. Зарея се към високата ограда, отекна в нея и се върна обратно на арената в оградения двор на Оазиса на горчивия хляб, пъклена дупка, заобиколена от жежки пясъци, намираща се на стотици мили навътре в Червените земи на запад от Тива.

Затворническият жрец, облечен само в платнена препаска около бедрата, неспокойно помръдваше на импровизираната дървена платформа, издигната в средата на заграждението, защитен от палещото слънце единствено от сянката на тънък навес от раиран плат, който вяло висеше и едва-едва се поклащаше над главата му в жегата. Той спря, погледна бързо надясно, после наляво към Пазителя на сенките, затворническия надзирател, и неговия помощник, приседнали на тръстикови рогозки от двете му страни. Пое дълбоко въздух, после силно издиша, мъчейки се с дъха си да разхлади потта по лицето си, и загледа стълба за екзекуции, който се извисяваше най-малко на пет метра височина. На него с главата надолу висеше умиращ затворник, а от раните му шуртеше кръв. Свещеникът опипа гривната, специално намазана в косми, лой, жлъчка и екскременти на дива коза, и се помоли за избавление от ужасната жега. Чудеше се кога ли затворникът ще умре, кога яростното слънце ще залезе и ще повеят хладните нощни ветрове. Не за пръв път той дълбоко се разкая за проявеното си невнимание при кражбата на онези свещени скарабеи от светилището в своя предишен храм, там, в Тива. Този позор доведе до заточението му като затворнически свещеник в това врящо преддверие на Подземното царство. Искаше му се да избяга от свирепата жега, искаше му се точно толкова много, колкото и на висящия пред него злочест затворник, който се бе опитал да го стори. Бягството не носеше надежда, не и когато бягаш от Оазиса на горчивия хляб, където бродеха зли демони и могъществото на Сет Разрушителя бе всепроникващо и всевластно. Осъденият бе заловен, после бичуван и изтезаван, преди да бъде обесен с главата надолу на показ пред всички затворници и техните пазачи, като ужасяващо предупреждение към всички тях. Оазисът на горчивия хляб бе техният свят, охраняван от чудовищата на Амдуат, Подземното царство, и бягството означаваше сигурна смърт. Злощастният затворник се олюля леко, раменете и главата му висяха надолу; кожените ремъци около глезените му се свиха, карайки жертвата да се загърчи зловещо нагоре-надолу. Свещеникът продължи да припява монотонната си молитва, този път малко по-бързо, опипвайки ал-хагар-ал- хура — бялото каменно котешко око, което носеше на връв около врата си, за да се предпазва от кошмарни съновидения. Зарея поглед из затворническия двор, към колибите с тръстикови покриви, китката палмови дървета около безценния кладенец, стражите в техните кожени поли и преметнати през рамо ремъци, с бръснати глави, защитени от слънцето от раирани забрадки. Затворниците, около четиридесет души, не бяха толкова щастливи. Облечени само с по една препаска около бедрата, всички до един бяха привързани към клинообразни колове, издялани от суровите клони на дървета. За разклонения им като чатал горен край, подобен на ярем, с кожени ремъци бяха пристегнати вратовете на затворниците.

Затворническият жрец облиза пресъхналите си устни; усещайки нарастващото недоволство на надзирателя, той претупа набързо молитвата си и приключи. Надзирателят незабавно се изправи, сграбчи обкования си с железни гвоздеи боздуган и тръгна през двора към осъдения. Всички замлъкнаха. Останаха само бръмченето на мухите и воят на пясъчните вихрушки, вдигнати от горещия вятър, които пареха очите и давеха гърлото. Над тях, разперили черни криле под тъмносиньото небе, кръжаха лешояди, сякаш Некбет7, господарката на всички, които се хранят с мърша, ги бе поканила на наближаващия кървав пир. Един от пазачите побърза да хване поклащащия се на пилона затворник и го задържа неподвижно. Надзирателят приближи. Евтините му гривни и пръстени проблясваха на светлината. Чуваше се как лъщящите му, обилно намазани със зехтин бедра се трият едно в друго. Той спря пред затворника, хванат неподвижно в ръцете на пазача, после изсумтя и отметна назад боздугана си. Осъденият заскимтя някаква молитва или молба, но никой не го беше грижа; дори и боговете бяха изоставили това място. Само Сет, червенокосият, зеленоокият Сет, заедно със своя легион от демони, посещаваше Оазиса на горчивия хляб. Надзирателят стовари боздугана, разби черепа на затворника, костите му изхрущяха и се строшиха като мръсна стомна, запратена в скала. Мъжът потръпна в кратка конвулсия, след това увисна неподвижно, кръв и мозък наквасиха горещия пясък отдолу. Всеобщо стенание се надигна от затворниците. Надзирателят се заклати назад към временно издигнатия подиум, загреба черпак с вода, плисна лицето си и намокри устните си, предизвиквайки още повече стенания сред наблюдаващите мъже и жени, изгарящи под безмилостно жаркото слънце.

— Научете — извика надзирателят, посочвайки към мъртвия мъж, — каква е присъдата за бягство! Пазителите на Огненото езеро кръстосват и дебнат из оазиса, правосъдието на фараона е надвиснало над главите ви, вие, които сте прах под сандалите на нейните крака — той млъкна за миг, наслаждавайки се на тази мисъл. Никога не бе виждал лицето на Хатусу, царица-фараон на Египет, но бе слушал за нейната красота и за неумолимото й, страховито величие, внушително като армия в боен строй. Той отпи още една глътка вода, усещайки вълнението в слабините си, обичаен резултат на всяка екзекуция, после пусна черпака.

— Демоните със смъртоносни нокти са винаги готови да убиват — продължи той, а думите му отекваха в прашния двор. — Те бдят и ви дебнат денем и нощем. Те погубват душите и изгарят плътта, те имат хиляди начини да ви хванат в капана си — той рязко вдигна ръка, посочвайки кръжащите лешояди. — Те наблюдават и съобщават за всяка жива твар, която пълзи по пясъка под тях. Те решават кой ще бъде вашият екзекутор — лъв, хиена, змия… — Той направи пауза, за да подсили ефекта от думите си. — Или либийците, пясъчните жители, скитниците от пустинята, или последователи на Сет, престъпници и бандити,

Добавить отзыв
ВСЕ ОТЗЫВЫ О КНИГЕ В ИЗБРАННОЕ

0

Вы можете отметить интересные вам фрагменты текста, которые будут доступны по уникальной ссылке в адресной строке браузера.

Отметить Добавить цитату
×