до осветеното вино, да дестилира отрова?

— Възможно е — промърмори Ени. — Той е живял тук години.

Амеротке се загледа встрани и се запита какво ли правят в момента жена му и двамата му синове. Може би бяха в градината на техния дом, къпеха се в басейна или се бяха сгушили в сянката на чинара. А Шуфой, неговият главен прислужник, това джудже без нос? Амеротке се усмихна вътрешно. Шуфой най-вероятно бе пиян и се излежаваше, похърквайки, в слугинските стаи, или пък опитваше да продаде нещо…

— Ваше Превъзходителство?

Амеротке се сепна, отърси се от мечтателния си унес и погледна към Хатусу.

— Божествена — поклони се той, — сега вече навлизаме в полето на фантазиите — какво би могло да бъде, как би могло да бъде, как би трябвало да бъде?

Хатусу кимна в съгласие.

— Направихме каквото можахме. Един въпрос — вдигна ръка Амеротке, — мирният договор бе подписан вчера сутринта, непосредствено след обичайното жертвоприношение призори, прав ли съм?

Ени и останалите кимнаха, за да потвърдят.

— И после какво?

— Тримата секретари се отдадоха на ритуала. Те бяха държани затворени в Параклиса на Детето-бог Хор, за да прекарат един цял ден в пост и молитва, преди договорът да бъде осветен и благословен.

— И кой отговаряше за тях? — попита Амеротке.

— Аз отговарях — вдигна ръка Мабен. — Но Минакт ми бе съветник по ритуала.

— Някой друг влизал ли е в параклиса, където са били изолирани тримата свещеници? — попита Амеротке.

— Аз бях натоварен с приготовленията — отвърна Минакт, — но там общувах само и единствено с Мабен. На практика дори не съм влизал в стаята.

— И вие сте сигурни, че писарите не са пили или яли нищо развалено?

— Ваше Превъзходителство! — Мабен вдигна двете си ръце в умоляващо изражение. — Готов съм да дам най-свещена клетва. В тази стая не са влизали нито храна, нито напитки. Нищо неподобаващо или забранено не се е случило. Наистина, тримата писари бяха гладни и жадни, но те бяха щастливи заради договора, който бяха постигнали от името на Божествената. Бяха си обещали най-разкошен пир и празненство…

— Има ли нещо друго, Ваше Превъзходителство? — рязко го прекъсна Сененмут.

Съдията поклати глава. Той вече бе решил какво да прави. Когато срещата приключи, набързо се извини и тръгна, слизайки надолу по външната стълба. На половината път спря и се загледа към хубавия вътрешен храмов двор с прекрасната редица от красиво оцветени колони, площадчета, фонтани, слънчеви павилиони, странични крила, коридори и пътечки; стени, обсипани с цветя, златовърхи обелиски, пробождащи светлосиньото небе, а в средата — централният храм и ограждащите го параклиси, изградени от най-различни камъни, от белоснежни, медноцветни и розови варовици. Въздухът на късния следобед бе наситен със силен, натрапчив мирис на кръв, идващ от изгаряните на кладата жертви: той се смесваше с тамяновия аромат, вдигащ се от миниатюрните кадилници, изработени във формата на кораби и лодки, както и с острия селски мирис, идващ от конюшните и краварниците. Чуваха се гласове, които се издигаха във викове. Долиташе подрънкване на цимбали. Вечерният ветрец довяваше неясните думи на някакъв химн. Слънцето клонеше към залез, златната светлина в небето почервеняваше и лъчите й се процеждаха като нежни нишки от белите къдели на облаците. Дякони и прислужници сновяха забързано, като се смееха и бъбреха. „Ипет-сут“, помисли си Амеротке: идеалното място. „Да, това обаче бе и място на бехен, убийствени намерения. Домът на Рекхет, гнездото на Ари Сапу, Книгите на гибелта, това бе храмът на ужаса, където трима знатни египетски писари бяха убити за срам — и гняв — на фараона и за унижение на Египет.“

Втора глава

Месеч-и: ненавист

Амеротке продължи по стълбите. Попита минаващ наблизо прислужник за посоката и слезе още по- надолу, в зейналите подземия на Дома на смъртта и нейното вътрешно светилище, мрачния и зле осветен Уабет36, Дома на пречистването. Щом затвори вратата зад себе си, след като бе показал личния си печат на стражите, той си даде сметка колко е задушно вътре. Взирайки се в мрака, различи потните тела на Пазителите на смъртта, които тихичко се придвижваха през тъмата, с лица, скрити зад чакаловите маски на Анубис. Горчиво-солената миризма на самородна сода се смесваше с парфюмите, използвани за прикриване на всепроникващото, неизличимо зловоние на гниене и смърт. Жреци припяваха монотонно молитви и псалми от Книгата на мъртвите: „Дойдох при теб, господарю мой от Далечния запад, за да боготворя твоята красота; не съм сторвал зло… Отворете, духове на светлината, отворете вратите на Запада…“

Труповете на тримата писари лежаха в най-отдалечения край на стаята под малък прозорец, който бе единственият източник на светлина тук. Бяха положени на леко наклонени дисекционни маси и балсамирането им вече бе започнало — стомасите им бяха разрязани със свещен обсидианов нож, вътрешностите им бяха извадени и прибрани в приготвените траурни урни. Надзорниците на смъртта със сигурност бяха заети — те работеха бързо, опитвайки се да изпреварят жегата и да се преборят със скрития ефект на отровата, която мъжете бяха изпили. В слабата светлина лицата и телата на жертвите сега изглеждаха омиротворени, докоснати от спокойствието и ведрината на смъртта; крайниците им бяха меко отпуснати и изпънати, но в съзнанието на Амеротке изплува картината на неистовия им пристъп от тази сутрин.

— Господине? — Главният надзорник на смъртта излезе от един тесен като иглено ухо коридор отдясно на Амеротке. Стар и благ човек, той носеше малка ритуална метличка и потир с вода от Свещеното езеро. Погледна с присвити очи през тъмнината и разпозна Амеротке: — Господарю! — той се поклони дълбоко.

— Можете ли да ми кажете — попита Амеротке, сочейки към трите тела, — как точно са умрели?

— Как са умрели ли, Ваше Височество? От нещо истински зло — надзорникът хвана Амеротке за лакътя и го заведе по-близо до трите трупа.

Повдигна ленения чаршаф и му показа разрязаните им и отворени стомаси. Част от кожата бе отметната и прегъната нагоре като капак. Амеротке притисна ръце към лицето си. Въпреки миенето и парфюмирането все още се усещаше ужасно зловоние, от което му се повдигна. Той се извърна. Надзорникът го поведе към другата страна на стаята и двамата застанаха под прозореца.

— Виждал съм много трупове — Амеротке избърса уста с опакото на ръката си, — но тази миризма, това е нещо повече от зловонието на смъртта.

— Това е отвратителната смрад на отровата, господарю. Но каква е била или как е дадена, не мога да кажа. Когато телата бяха отворени — той потупа собствения си стомах, — вътрешностите им бяха като развалени, почти съвсем изгнили и нямаха никакъв цвят.

— И какво би могло да причини това? — попита Амеротке.

Надзорникът се засмя. Остави долу светената метличка и потира с водата и потри ръце.

— Господарю, по колко начина може да бъде убит човек?

— Чувал ли си за Ари Сапу? — попита Амеротке. — Книгите на гибелта?

— Разбира се — отвърна старият човек, — постъпих в този храм още когато бях три педи от земята. Обичам това място. Това е моят дом, моя живот. Аз… — той долови искрата на нетърпение в очите на Амеротке. — Извинете ме, господарю. За вас това е огромна загадка, но за мен смъртта не съдържа никакви тайни: просто три тела, чиято ка вече пътува в Далечния запад. Аз съм тук само за да облекча техния път, както акушерка при раждане, но, разбира се, да, чувал съм за Книгите на гибелта. Вие знаете — приближи се той, — че в нашата библиотека има фрагменти от нея, нали? Беше открита преди много години. Господарю, може би си струва да се прочете.

— Нещо друго? — попита Амеротке, сочейки към телата. — Има ли нещо, което да можеш да ми кажеш?

— Измих телата — отвърна надзорникът. — Претърсих ги за всякакви възможни симптоми, но… — той сви рамене.

Добавить отзыв
ВСЕ ОТЗЫВЫ О КНИГЕ В ИЗБРАННОЕ

0

Вы можете отметить интересные вам фрагменты текста, которые будут доступны по уникальной ссылке в адресной строке браузера.

Отметить Добавить цитату
×