отметна мократа си от пот коса.
— Господарю, не знаех, че си тук — задъхано каза уелсецът. — Бях на лов…
Едуард сграбчи ръката на Морган, изправи го и го прегърна.
— Жалко, че не бях с теб. — Кралят го целуна по бузите, после леко го побутна назад. — Тези младоци не ловуват като нас, Морган. Мекушави са.
Корбет затвори очи и се помоли за търпение. Както обикновено, кралят пускаше в ход целия си чар пред хора, от които нямаше никаква нужда. Той просто щеше да използва Морган, за да изнесе знаменитата си тирада как Корбет и всички останали са станали мекушави.
— Господарю, и аз казвам същото. — Морган вдигна дебелия си показалец и добродушното му червендалесто лице се озари от разбираща усмивка — Много мекушави, не като в Уелс, нали, господарю? Когато ти преследваше мен, а аз теб.
Господи, молеше се тихичко Корбет. Моля те, нека не започва пак.
— Слушай. — Кралят приятелски стисна ръката на Морган и намигна на Корбет. — Свитата ми е навън — и всички до един са мързеливци! Погрижи се да хапнат и пийнат и ги научи на малко дисциплина.
Чичото на Мейв се изправи, наду се като горски гълъб и вирна глава, доволен, че са му възложили такава отговорна задача. Завъртя се на пета и хукна като хрътка.
— Скъпият Морган — въздъхна Едуард.
— Скъпият Морган — прошепна му Корбет в отговор — е проклет досадник! През деня ме поучава, а вечер пие и разправя на всички историята на своя живот! — Корбет погледна през рамо, надявайки се, че Мейв не го е чула. — Но иначе е добър човек — добави той. — Обича Мейв и Елинор — макар че и двамата с Ранулф са родени само за бели.
Едуард хвана писаря под ръка и продължи да върви из залата.
— Добър войник — каза Едуард. — Хитър и проницателен. Би се дълго и смело, преди да приеме кралската милост. Както и много други! Но те всички са мъртви! — Кралят се обърна. — Мъртви, Хю. Бърнел, Пекъм, брат ми Едмънд…
Сега ще пусне няколко сълзи, помисли си Корбет, ще ги избърше и ще стисне ръката ми.
— Самотен съм — дрезгаво каза кралят. — Липсваш ми, Хю. — Той избърса очите си и стисна ръката на Корбет.
— Имаш и други писари — отвърна Хю. — Господарю, не мога да тръгна с теб на поход. Още сънувам кошмари — земя в море от пламъци, градове, огласени от писъци на жени и деца.
Корбет беше решил да играе по правилата на краля и очите на Едуард светнаха от удоволствие.
— Войната в Шотландия свърши, Хю. Уолъс е пленен. Шотландските благородници искат мир. Не искам да ходиш в Шотландия, искам да отидеш в Оксфорд. — Кралят се обърна и погледна към дьо Варен и дьо Лейси, които продължаваха да се закачат с Мейв. — Чу ли новината?
— Да — отвърна Корбет. — Миналата седмица един пътуващ търговец мина оттук. Продаваше пергамент. Говориш за намерените трупове, нали? И за предателските прокламации от онзи, който нарича себе си Звънаря?
— Просяци — прекъсна го кралят. — Горките нещастници. Много от тях се събират при болницата „Сейнт Осит“, близо до Карфакс. Четирима бяха открити обезглавени, а главите им висяха като гнили ябълки по дърветата.
— В самия град?
— Извън него. Понякога на север, понякога на запад.
— Защо някой би убил просяк? — попита Корбет.
Той забеляза, че по покана на Мейв Ранулф се качи на подиума и отново се помоли наум. Ранулф обичаше да дразни дьо Варен, а старият граф не се славеше нито с красота, нито с търпение.
— Не знам — отвърна Едуард. — Макар че последният беше Адам Брейкспиър. Помниш ли Адам, Хю?
Кралят подкани с жест Корбет да седнат на една пейка. Писарят си спомни слабия мъж със светлокестенява коса и загоряло лице. Отличен войник, Брейкспиър ги беше придружавал в Уелс. Веднъж, когато неуловимите уелсци ги бяха вкарали в засада, Брейкспиър беше измъкнал Корбет от едно вонящо блато сред дъжд от стрели.
— Адам беше истински войник. — Корбет се заигра с пръстена си. — Беше един от любимците ти. Дори се носеше слух, че се каниш да го посветиш в рицарство.
— Когато армията от Уелс беше разпусната — отвърна Едуард, — Адам се върна у дома си. Проиграл всичко, което имаше на комар. Пътувал насам-натам, защото нямал земя, докато не се разболял. Тогава писал до канцеларията за помощ. Когато петицията му стигна до мен, Брейкспиър беше мъртъв. Третият труп, който намериха край Оксфорд, беше неговият.
— Ами Звънарят? — попита Корбет.
Чертите на Едуард се изопнаха.
— Да, Звънарят. — Кралят оголи зъби като ръмжащо куче. — Писател е той, нашият Звънар. Разпространява прокламации и писма от „Спароу Хол“, пробужда призрака на Монфор2. — Едуард повиши глас и веселото бърборене в залата замлъкна.
Корбет бавно отстъпи, докато кралят се потапяше в собствения си кошмар.
— Дьо Монфор! Дьо Монфор! — Едуард удари с юмрук по масата. — Винаги проклетият дьо Монфор! Той е мъртъв! Не разбират ли това? Победих го при Ийвшъм, Хю. Разбих армията му на пух и прах. Видях го да умира. — На устните на краля се беше появила пяна. — Той дори не е погребан! Нищо не остана от него! — Едуард обърна кървясалите си очи към Хю. — Аз го убих, Корбет! И него, и цялата му армия от предатели! Насякох тялото му на парчета и нахраних кучетата с тях. А сега негодникът отново се връща. — Той извади руло пергамент и го подхвърли на Корбет. — Заплаших „Спароу Хол“ — продължи кралят, — че ако не сложат в ред делата си, аз лично ще ги затворя. Изпратих писмо до Копсейл, декана на колежа. Той умря в леглото си. Писах същото и на Ашъм, библиотекар и архивар, и той беше убит. Ще изгоря това проклето място! — изруга кралят.
Корбет си играеше с пергамента.
— Не го прави, господарю — посъветва той Едуард. — Не тръгвай на война. Оксфорд има свои начини да си отмъсти. Ще решат, че си уплашен, че се опитваш да скриеш нещо. Освен това, макар Звънарят да твърди, че живее в „Спароу Хол“, не можеш да си сигурен.
Кралят стисна ръката на Корбет.
— Иди там, Хю — помоли той. — Ти си най-добрата ми хрътка. Иди и го открий. Отмъсти за смъртта на Брейкспиър. Намери Звънаря.
— Вече не съм на кралска служба.
Кралят бръкна в кесията си, извади тайния печат и пръстена на главен писар и ги сложи в ръката на Корбет.
— Назначавам те отново. Направи го за мен, Хю, и ще стана кръстник на следващото ти дете.
Корбет знаеше, че не може да откаже. Кралят вече не играеше. Наистина се молеше и ако получеше отказ, щеше да си отмъсти. Чичо Морган, Мейв, Елинор, Ранулф и Малтоут щяха да изпитат на гърба си пълната сила на неговия гняв.
— Ще отида.
— Добре! — Едуард засия и потупа силно Корбет по рамото. — Ето я моята ловна хрътка, моя зорък мастиф! Знаеш ли, че така те наричат, Корбет? — В думите на краля се промъкна злорадство. — Наричат те „кралския копой“.
— Аз съм верен поданик на краля — отвърна Корбет.
Едуард приближи лицето си и Хю усети винения му дъх.
— Знам, Хю. Няма нищо лошо да бъдеш мастиф сред стадо улични псета — така им казах. Иди в Оксфорд и открий кой е убил онези нещастни просяци, но помни — искам Звънаря. Искам да го обеся лично. — Кралят се изправи. — Тръгвам веднага, но Саймън ще остане. Надявам се, че онзи негодник дьо Варен не е довършил моята история. Ти чу ли я, Хю? За игуменката, монаха и сандъчето със смокини?
Скоро кралят тръгна след водопад от прегръдки, целувки и обещания за кралско благоволение. После кралската свита се качи на конете и препусна сред облаци прах, докато кралят викаше, че отива в двореца си в Уудсток, където щял да отседне, „за да държи нещата под око“.
