Морган в Лейтън. Може би Мейв е в дневната на горния етаж и разговаря с чичо си? Или в спалнята? Тя винаги си лягаше толкова късно, умът й беше непрекъснато зает с нещата, които трябва да подготви за следващия ден. Корбет затвори очи, решен да поспи само за малко.
Когато се събуди, капаците бяха спуснати и свещите — угасени. Ранулф спеше дълбоко в леглото си до вратата. Корбет чу звуци от двора долу. Отвори капаците и слънчевата светлина го заслепи.
— Мили Боже — промърмори той, — спал съм като пън.
— И още как — потвърди Ранулф и отметна одеялото. — Прибрах се преди полунощ, господарю. В пивницата нямаше никого, а ти спеше като заклан.
Внезапно той осъзна казаното и се извини. Излезе в коридора и се върна с кана прясна вода. Корбет реши да не се бръсне, но се изми набързо. Смени ризата и бельото си и слезе в празната кръчма, оставяйки Ранулф да приключи с тоалета си. Беше преполовил горещия си бульон, когато Бълок влетя в помещението и щракна с пръсти.
— Сър Хю, по-добре ела! И ти! — излая той към Ранулф, който точно беше слязъл по стълбите. — Открихме Звънаря!
Корбет отблъсна купата и скочи.
— Звънаря? Как?
— Последвайте ме!
Корбет забърза по улицата след него, а Ранулф изтича да вземе бойните им колани. Настигна ги, точно когато завиваха по улицата към „Спароу Хол“.
— И кой е той? — Корбет дръпна шерифа за ръкава.
— Епълстън. Нали знаеш, незаконният син на дьо Монфор.
— Имаш ли доказателства?
— Всякакви доказателства — отвърна шерифът. — Но това няма да помогне нито на теб, нито на него.
Трипъм, Чърчли, Барнет и лейди Матилда ги чакаха в малкия салон.
— Открихме го малко след зазоряване — с треперещ глас каза Трипъм, изправи се и закърши ръце. — Толкова много смърт! — изстена той. Лицето му беше бледо и изпито. — Толкова много смърт! Кралят няма да хареса това!
— Още едно убийство? — попита Корбет, оглеждайки групата.
— Не е убийство — отвърна лейди Матилда. — Епълстън си отиде като страхливец. Мастър Алфред Трипъм ще ти покаже.
Заместник-деканът ги поведе нагоре по стълбите. На първата площадка двама прислужници подреждаха одеяла в шкафа в коридора и се прилепиха до стената, сякаш искаха да се скрият. Бълок отвори една врата. Стаята беше богато обзаведена, в нея имаше легло с балдахин, чиито завеси бяха спуснати; отрупани с книги рафтове, калаени чаши и чинии, дървени столчета и тапициран стол пред елегантното писалище под прозорците. От двете му страни се виждаха полуотворени сандъци. Бълок дръпна завесите на леглото. Епълстън лежеше толкова спокойно, че Корбет го помисли за заспал. Шерифът промърмори нещо и разтвори капаците.
— Не пипай чашата на масата — предупреди той, когато Корбет я взе и я подуши.
Усети неприятния дъх, който кларетът не можеше да заличи.
— Какво е? — попита той.
— Аз съм шериф, а не аптекар — отсече Бълок. — Но Чърчли твърди, че е някакво приспивателно, което в големи дози убива.
Корбет седна на леглото, внимателно отметна завивките и разкопча нощницата на Епълстън.
— Необходимо ли е това? — попита Трипъм.
— Да, така мисля — отвърна Корбет.
Той повдигна нощницата и огледа трупа. Не откри следи от насилие. Кожата беше леко лепкава, лицето — бледо, полуотворените устни посинели, но иначе нямаше нищо особено. Ако не беше чашата, Корбет би помислил, че Епълстън е умрял спокойно в съня си.
— И защо мислиш, че той е Звънарят?
— Погледни на писалището — отвърна Трипъм.
И Корбет го направи. Парче гладко отрязан пергамент привлече погледа му: почеркът беше същият като от прокламациите на Звънаря. Забеляза, че до него имаше мастилница и перо.
— „Звънарят идва и си отива“ — прочете той на глас. — „Той предупреждава и огласява истината, но мракът винаги го следва. Кой знае кога ще се върне пак?“ Малко е загадъчно — забеляза Корбет.
Върна се до леглото, хвана ръката на Епълстън и забеляза петната черно мастило по пръстите му. Върху бялата ленена нощница също личаха пръски мастило.
— Има още — заяви Бълок.
Започна да отваря ковчежета и сандъци, вадеше свитъци пергамент и мастилници с черно мастило. След това пъхна в ръката на Корбет късчета пожълтял пергамент.
— Черновите от прокламациите на Звънаря. — Той посочи един свитък върху писалището. — Извадки от хрониките за живота на дьо Монфор. И още нещо…
Бълок отиде до един сандък и се зарови в него. Извади нещо, което приличаше на малък триптих. Но когато Корбет го отвори, вместо картина на разпятието и Дева Мария с Йоан Кръстител на страничните дъски, се появи грубо нарисуван портрет на дьо Монфор, изобразен като светец, а от двете му страни имаше духове на хора с протегнати ръце и думи, които излизаха от устата им:
Корбет се присъедини към търсенето. Трипъм стоеше до вратата и сипеше възражения. Бълок с удоволствие ровичкаше из сандъците. Най-накрая Корбет струпа накуп върху писалището всичко, което бяха открили.
— Значи Епълстън е бил Звънарят — заключи той. — Знаем, че беше незаконен син на дьо Монфор и няма съмнение, че обичаше графа. Ръкописите и писмените принадлежности сочат, че той е бил Звънарят.
— Но ти не си сигурен? — попита Ранулф.
— Бих могъл да приема, че той е бил Звънарят — отвърна писарят, — но защо се е самоубил? Защото такова е обяснението за смъртта му, нали? Епълстън разбира, че скоро ще го разкрият. Затова написва бележката, от която се разбира истината, гълта отрова и умира в съня си. — Той погледна към Трипъм. — Заключена ли беше вратата?
— Не, сър Хю.
Корбет седна на един стол и се почеса по носа.
— Един човек се кани да се самоубие — започна той. — Написал е предсмъртна бележка — виждаме петната от мастило по пръстите му. Повечето вино е било изпито. Той не се опитва да придаде драматизъм на смъртта си, а просто си ляга. — Корбет погледна към свещта и забеляза докъде е изгоряла. — А сега моля всички да излязат. Шерифе, ти също.
Бълок се накани да възрази.
— Моля те — настоя Корбет. — Обещавам, че няма да се бавя.
Бълок последва Трипъм вън от стаята. Ранулф затвори вратата зад тях.
— Не вярваш, че е било самоубийство, нали, сър?
— Не, не вярвам — отвърна Корбет. — Не е логично. Повечето убийци държат на живота си. Звънарят се наслаждаваше на играта. Убиваше тайно под плаща на нощта. Защо тогава би се простил така безславно с живота? Да — Корбет кимна, — има много доказателства срещу него. Баща му, документите в стаята. Но ако ти, Ранулф, беше незаконен син на дьо Монфор, щеше да се гордееш с това, нали?
— Да, така е.
— Кажи ми освен това, ако се канеше да се самоубиеш и да напишеш предсмъртната си бележка, не би ли искал да го направиш на спокойствие? Щеше да заключиш и зарезиш вратата. А Епълстън не е направил нито едното, нито другото. Легнал си е, без да угаси свещта. И най-вече, ако човек се кани да умре, защо ще си облича нощницата? — Корбет отиде до вратата. На една закачалка висеше наметката на преподавателя с емблемата на колежа, а на друга — риза, елек и панталон.
Корбет внимателно ги огледа.
