— Говореше ли с теб? — попита Корбет. — За това, което правеше?
— Никога, макар иначе да се държеше учтиво. Даваше ми подаръци на Великден, Еньовден и Коледа. Понякога ме възнаграждаваше с някой и друг шилинг в повече, ако например в Оксфорд дойдеше панаир. Веднъж ме заведе на пантомима в църквата „Света Богородица“. Това е всичко, което знам, сър. Винаги чистех стаята му, а той ми казваше да не пипам книжата или книгите му.
— Ами снощи?
— Всичко беше нормално, само дето мастър Епълстън се прибра много ядосан. Беше тъмно…
— Извинявай — прекъсна го Корбет. — Излизаше ли мастър Епълстън през нощта? За да отиде в града, например?
— Поне аз не знам за такова нещо. — Мъжът отметна глава. — Не беше такъв човек, сър. Не е като мастър Чърчли; той е похотлив като врабче и ужасно развратен. Мастър Епълстън беше благородник и учен. Обичаше книгите си. Като истински благородник, сър. Дори сам си изпразваше цукалото. Не го оставяше на някой беден прислужник, както останалите…
Корбет се опита да не поглежда към Ранулф, който свел глава, тихичко се смееше.
— Но снощи нещо не е било наред?
— Да. Мастър Епълстън се върна по тъмно. Мисля, че беше ходил да хапне някъде. — Гранвъл заговори по-тихо. — Всички тези странни случки в колежа, сър. — Той се почеса по носа. — И, преди да ме питате, не знам нищо, нито пък някой друг от прислужниците знае. — Той намигна лукаво. — О, ние знаем за Звънаря, сър, но как би могъл някой да излезе от колежа през нощта? Всички врати са заключени и залостени.
Корбет направи гримаса, но Гранвъл бързо продължи.
— Сигурно, ако някой е искал да излезе, е намерил начин, само че е трудно да го направиш, без да те видят.
— За Звънаря ли говориш?
— Разбира се! Всички чухме за прокламациите, но не можем да четем. И аз като останалите се чудех как, за Бога, някой може да влиза и излиза от „Спароу Хол“, когато си поиска?
Корбет погледна към Ранулф, който поклати глава. Корбет бръкна в кесията си и подаде на Гранвъл монета. Вече спокоен, прислужникът се разприказва.
— Странна е и историята с отравянето на стария мастър Лангтън. Как може виното да е било отровено? Всички пиха от една и съща кана. Както и да е — продължи той, — както казах, снощи мастър Епълстън се прибра ядосан. Някои от войниците край колежа се държали грубо. Хванали го за плаща и го ударили по устата. Бяха я разранили. Мастър Епълстън дойде в салона бесен, раната до устата му се разкървави отново. Оплака се на мастър Трипъм — знаел, че трябва да има войници, но да бъде малтретиран било съвсем друга работа.
— После яде ли нещо? — попита Корбет.
— Не, сър — продължи Гранвъл. — Нали ти казах преди, тук стават странни неща. Всеки се бои от всеки. Не, той се качи в стаята си и се приготви за лягане. Донесох му прясна вода и се изми. Когато дойдох с чаша вино, беше се преоблякъл и носеше подплатена с кожа роба.
Корбет посочи към чашата на нощната масичка.
— Тази чаша ли?
— Да, сър, тази. В кухнята има много като тях. Мастър Епълстън седеше на писалището си. Оставих виното и си тръгнах.
— И това ли беше всичко?
— Не, сър. — Гранвъл се усмихна и показа единствените си два зъба. — Мастър Трипъм дойде да го види.
— А някой друг?
— Мастър Трипъм донесе настойка от лайка. Мисля, че беше за раната на мастър Епълстън.
— Имало е и още някой, нали?
— Да, онзи дебел шериф влезе в колежа, проклетият му жабок. „Искам да видя мастър Трипъм“, вика. „Добре“, казва мастър Трипъм, „и аз искам да те видя, мастър Уолтър“. После се скараха за държанието на войниците с мастър Епълстън.
— А после?
Гранвъл се раздвижи на стола.
— „Да му се не види“, казва шерифът, „лично ще се извиня на мастър Епълстън“. — Прислужникът сви рамене. — Отведох го до стаята и изчаках в коридора.
— Хайде, мастър Гранвъл. Подслуша ли?
Мъжът се усмихна, вперил поглед във втората монета, която Корбет държеше.
— Беше трудно да устоя, сър. Не чух точните думи, но определено се караха. А после онзи див бик, шерифът, направо изхвърча от стаята и едва не ме събори. — Гранвъл разпери ръце. — След това, сър, се върнах в стаята си на долния етаж. Като изключим обичайната ми обиколка.
— Обичайната обиколка ли? — попита Корбет.
— Да, сър, записано е в устава на колежа. Знаеш, че преподавателите работят на свещи. След полунощ аз и всички останали прислужници отиваме да проверим дали са ги угасили.
— И какво стана?
— Нищо. Почуках на вратата. Опитах се да отворя, но беше залостено.
— Друг път правил ли го е?
— Понякога, когато имаше посетител в стаята или не искаше да го безпокоят. Затова си тръгнах.
— И вратата беше заключена?
— Да. Затова реших да изчакам един час и когато се върнах, вратата беше отключена. Отворих я тихичко и надникнах. Свещите бяха угасени, затова бързо затворих вратата и си легнах.
— И не знаеш нищо друго?
— Не, сър.
Корбет му подаде монетата.
— Тогава си дръж устата затворена, Гранвъл. Благодаря ти за онова, което ми каза.
Ранулф отвори вратата и прислужникът се оттегли.
— Е, сър?
Корбет поклати глава.
— Когато бях момче, Ранулф, в селото стана убийство. Никой не знаеше кой го е извършил. Един орач беше открит мъртъв в големите ливади край селото — с нож, забит в ребрата. Баща ми и останалите извадиха ножа и занесоха трупа в църквата. После свещеникът накара всички селяни да минат покрай трупа. Припомни древното вярване, че трупът ще прокърви в присъствието на убиеца. Спомням си го много добре. — Корбет замълча. — Стоях в задната част на църквата и гледах как родителите ми и всички възрастни бавно преминават покрай трупа. В двата края на ковчега имаше запалени свещи, които изпълваха старата църква със сенки.
— И прокърви ли трупът?
— Не, Ранулф. Но докато хората минаваха край него, нашият свещеник, прозорлив старец, забеляза, че един селянин не носи канията с ножа си. Дръпна го настрани и заедно с пристава го разгледа внимателно. По туниката му откри кръв, за която селянинът не можеше да даде обяснение, както и да каже къде е ножът му. По-късно си призна убийството и потърси убежище в църквата.
— И ти мислиш, че тук ще се случи същото?
Корбет се усмихна и дръпна завивките.
— Разгледай лицето му, Ранулф. Какво виждаш? Обърни внимание на устните му.
— Има раничка. — Ранулф посочи към кървавата рязка. — Не е хванала коричка.
— Да, и аз си помислих за това, когато Гранвъл спомена за тинктурата от лайка. Виж размазаната кръв около раната.
— Но Гранвъл ни обясни!
Корбет поклати глава.
— Погледни чашата, Ранулф. Около ръба няма кръв. Нима спретнат и подреден човек като Епълстън би си легнал, без да се погрижи за раната си. И още нещо… — Корбет издърпа възглавниците изпод главата на мъртвеца. Бяха общо четири. Писарят ги обърна и въздъхна доволно: по средата на една от тях имаше