бледорозови петна засъхнала кръв.
— Мастър Епълстън не се е самоубил — заяви Корбет. — Ще ти кажа какво е станало, Ранулф. Късно снощи някой е дошъл тук. Било е приятелско посещение — може би е донесъл кана вино. Който и да е бил, напълнил е чашата на Епълстън не само с вино, но и със силно приспивателно. Епълстън заспал и тогава убиецът, нашият Звънар, взел възглавницата, сложил я върху лицето на Епълстън и го удушил — затова вратата е била заключена, когато Гранвъл е дошъл да изпълни задълженията си.
Тринадесета глава
Корбет каза на Ранулф да си мълчи, докато слизаха по стълбите. Бълок беше седнал в салона с Трипъм и лейди Матилда, а мастър Мот стоеше като призрак зад нея. Чърчли и Барнет седяха отделно до прозореца, сближили глави.
— Е? — попита Бълок и се изправи.
— Мастър Лионард Епълстън не е бил Звънарят — каза Корбет, — нито пък се е самоубил. Няма да ви дам доказателства за това. — Той поглади книгата, която беше открил в стаята на Епълстън. — Късно снощи някой е дошъл, убил е горкия човечец и се е постарал да представи нещата така, сякаш той е бил Звънарят. — Огледа събралите се и добави. — „Спароу Хол“ е истинско гнездо на убийци.
— Възразявам! — изблея Трипъм от мястото си до лейди Матилда. — Сър Хю, протестирам срещу подобно определение. Не може да обвиняваш всички в „Спароу Хол“ заради извратените убийства на мастър Норис…
— Който вече не може да убива — прекъсна го Бълок. — Тялото му е изложено на Карфакс.
— Кралят го назначи — каза Чърчли. — А и той нямаше пряка връзка с колежа.
— Защо е бил убит Епълстън? — попита Барнет.
— Защото Звънарят е уплашен — отвърна Корбет. — Очевидно усеща, че мрежата се затяга. Епълстън беше подходяща изкупителна жертва. Открих тази книга в стаята му, което ме кара да се чудя дали не е бил убит, защото е заподозрял убиеца си. За съжаление никога няма да узнаем това.
— Като стана дума за книги — намеси се Трипъм, който се стремеше да подчертае авторитета си, — твоят прислужник, сър Хю, взе „Изповеди“-те на Свети Августин…
— Епълстън ми разреши да я заема — отвърна Ранулф.
— Но той е мъртъв и ние си искаме книгата.
— А сега какво? — попита лейди Матилда от мястото си, където бродираше.
— Първо ще ви задам няколко въпроса — отвърна Корбет. — Мастър Трипъм, бил ли си в стаята на Епълстън снощи?
— Да, той беше разстроен от начина, по който войниците на сър Уолтър се бяха държали с него.
— И си му занесъл настойка от лайка?
— Да, за раната на устата му.
Корбет се загледа в релефните образи на врабчета от двете страни на огнището, а после погледна към Бълок, който вече не беше толкова многословен.
— Ами ти, мастър Уолтър?
— Отидох да му се извиня заради хората си.
— И приятелска ли беше срещата ви?
Бълок отвори уста, за да отговори.
— Истината! — предупреди го Корбет!
— Изобщо не беше приятелска — призна Бълок. — Отначало Епълстън ме обвини, че съм грубиян, че се наслаждавам на притесненията на преподавателите и студентите от „Спароу Хол“. Казах му да не става глупав. Тъкмо се канех да тръгна, когато ме нарече и предател: видял името ми между последователите на дьо Монфор. Казах му, че е твърде млад и глупав, за да съди по-възрастните. — Бълок сви рамене. — После си тръгнах. — Шерифът седна на един стол. — Защо — тъжно попита той — духът на дьо Монфор не ни остави на мира? — После вдигна поглед. — Сър Хю, какво ще стане сега? Не мога вечно да прикривам „Спароу Хол“. Кралят трябва да научи. — В гласа му се промъкна злорадство. — Той ще нареди преподавателите да бъдат разпуснати и колежът затворен.
— Прокторите от университета имат също думата по въпроса — заяде се Барнет. — Ние имаме същите права и защитена собственост като Светата църква. Не сме нищожества, от които можеш да се отървеш така лесно.
— Защо си толкова сигурен, че Епълстън не е Звънарят? — попита Чърчли. — Това са само твои предположения.
— Всичко с времето си — промърмори Корбет. — Мастър Алфред, искам да погледна в твоята библиотека. Лично ще върна тази книга. Ранулф ще върне „Изповеди“-те. Винаги може да я прочете в кралската библиотека в Уестминстър. — Той се обърна. — Но никой от вас не бива да напуска колежа. Огънят още гори и казанът тепърва ще заври.
— Какво искаше да кажеш с това? — попита Ранулф, докато бавно слизаха към библиотеката.
Корбет спря.
— Може тези думи да ги накарат да се замислят. Възможно е Звънарят да предприеме нов ход и този път той да не бъде толкова хитър. Върни се и донеси книгата. Ще те чакам в библиотеката.
Корбет отвори вратата и влезе. Тесните бойници високо в стената пропускаха малко светлина, но той отвори капаците на прозорците на отсрещната стена, които гледаха към градината. Отиде до писалището на архиваря и отвори регистъра. Забеляза вписванията за Ранулф, а после и за книгата на Епълстън, която току-що беше върнал. Обиколи библиотеката. Всеки рафт беше отбелязан със специален знак, който беше изрисуван и отвътре на всяка книга на него. Откри мястото за книгата на Епълстън, после внимателно извади и огледа други книги от същия рафт. Те бяха подобни по съдържание, произведения от времето на гражданската война, както и извадки от хрониките за дьо Монфор. Един том, по-дебел от останалите, съдържаше личните документи на Хенри Браос, основателят на колежа. Докато ги прелистваше, сърцето на Корбет замря. Някои страници бяха отрязани с нож. Той не знаеше дали е било наскоро или след първоначалното подвързване. Нямаше начин да разбере. Корбет занесе книгата до прозореца и я заразглежда. По-голямата част от съдържанието й бяха писма, разменяни между Браос, краля и членовете на кралския съвет. Други бяха от любимата сестра на Браос Матилда, три или четири — до неговия приятел, Роджър Ашъм. Корбет затвори книгата и внимателно огледа корицата: не беше прашна, някой съвсем наскоро я беше избърсал. Вратата се отвори и Ранулф влезе.
— Аз ще я оставя на мястото й, мастър — предложи той, вдигайки „Изповеди“-те. — Знам откъде я взе. Откри ли нещо интересно?
— И да, и не — отвърна Корбет и показа на Ранулф книгата с откъснатите страници.
Върнаха се при рафтовете и продължиха търсенето. Един прислужник влезе да попита искат ли нещо за ядене или пиене, но те отказаха. Трипъм, а после лейди Матилда също дойдоха да попитат имат ли нужда от помощ. Корбет разсеяно им отговори, че нямат и двамата с Ранулф се върнаха към търсенето. От време на време се чуваше звън на камбана и шум от стъпки навън.
— Нищо — заключи Корбет. — Нищо не мога да открия.
Млъкна, когато вратата се отвори и мастър Чърчли влезе вътре.
— Сър Хю, трупът на Епълстън трябва да бъде измит и подготвен за погребение. Освен това мастър Трипъм пита дали прислужникът ви е върнал нашата книга; тя е много скъпа.
— Можете да изнесете трупа — отвърна Корбет. — И Ранулф върна книгата ви.
— Колко още ще се бавите?
— Колкото решим, мастър Чърчли! — отсече Корбет и изчака, докато вратата се затвори. — Но честно казано — прошепна той после, — нищо повече не можем да направим тук.
— Моника! — рязко заяви Ранулф.
— Моля?
— Моника — обясни Ранулф, привеждайки се над масата. — Мислех си за майката на Августин, света Моника, която се молела всеки ден синът й да се покръсти. — Очите му се смекчиха. — Сигурно е била жена с много сили и търпение — добави той. — Бих искал… — Ранулф замълча. — Известно ли е нещо повече за нея?
