Звънарят от Оксфорд

Корбет го потупа по рамото.

— Истинският учен, Ранулф — заяви той, — никога не излиза от библиотеката, преди да е научил нещо ново. Тук трябва да има агиографски книги. Жития на светците — обясни той, виждайки недоумението върху лицето на Ранулф.

Писарят тръгна покрай рафтовете и извади голям, подвързан с телешка кожа том, който нежно постави на масата. После го отвори и посочи заглавията.

— Ето виж, свети Андрей, свети Бонифаций, свети Каликст.

— Прекрасен почерк — промърмори Ранулф. — И илюстрациите…

— Сигурно е работа на някой монах — обясни Корбет. После се върна към корицата, където с печатни букви беше изписано името на Хенри Браос.

— Хенри трябва да е бил много богат човек — забеляза Ранулф.

— След края на гражданската война — отвърна Корбет — дьо Монфор и всичките му последователи били лишени от имотите си. Земите, именията, замъците, библиотеките и съкровищата им били конфискувани. Едуард не забравил онези, които го подкрепили: дьо Варен и дьо Лейси били богато възнаградени. Получили огромна плячка — продължи Корбет. — А Браос бил един от главните облагодетелствани. Ето. Света Моника… — Той прелисти страниците до главата, която започваше с „М“. Буквата беше изписана в синьо и златно. Корбет бързо отгърна страницата. Намери написаното за света Моника и побутна книгата към Ранулф. Той я грабна нетърпеливо и започна да чете, мърдайки безшумно устни. Корбет отиде до прозореца, за да прикрие от Ранулф вълнението си. Пое си дълбоко дъх, за да се успокои. Но как, мислеше си. Как е могло да бъде направено? Погледна към градината. Убиецът е дошъл тук, промъкнал се е покрай стените с арбалет. Но защо Ашъм е отворил капаците? Ами другите убийства?

— Сър, свърших.

Корбет върна книгата на мястото й. Беше сигурен, че там ще бъде в безопасност: тя и онази, намерена в спалнята на Епълстън съдържаха всички необходими доказателства.

— По-добре да вървим.

Ранулф го хвана за рамото.

— Господарю, какво има? — Той се усмихна. — Откри нещо, нали?

— Просто имам подозрения — намигна му Корбет. — Но никакви доказателства.

— Какво ще правим сега?

— Doucement, както казват французите — отвърна Корбет. — Спокойно, спокойно. Хайде, да се поразходим.

Излязоха от библиотеката. Докато обикаляха по стълбищата и коридорите на колежа, Корбет беше необичайно мълчалив. Близо до една задна врата Ранулф спря и посочи стъргало за обувки, зазидано в пода.

— Също като онова в църквата „Сейнт Майкъл“ — забеляза той.

— За чистене на обувки от кал — разсеяно отвърна Корбет.

— Според отшелницата Магдалена — обади се Ранулф — убиецът на Пасърел се препънал в онова, което е в черквата.

— Така ли? — попита бавно Корбет и се загледа в стъргалото. — Трябва да отидем там — замислено каза той.

После излезе навън, огледа прозорците, особено тези в задната част на колежа. Преди да тръгнат, откъсна червена роза, още мокра от утринната зора. Когато излязоха на вонящата улица, където Малтоут беше получил смъртоносната си рана, без да обръща внимание на любопитните погледи на войниците на Бълок, Корбет остави розата в една ниша на стената.

— Memento mori22 — каза той. — Ела, Ранулф, време е за молитва.

Излязоха на улицата и си запробиваха път през тълпите пътуващи търговци и продавачи към църквата „Сейнт Майкъл“.

— Ето го Данаил23! — Гласът на отшелницата отекна в църквата. — Възмездието дойде, нали?

— Откъде знае? — прошепна Ранулф.

— Това е повече въпрос на вяра, отколкото на дедукция — отвърна Корбет. — Обзалагам се, че бедната жена се е молила всеки ден възмездието да се стовари върху „Спароу Хол“. Оксфорд е малка общност — навярно всички вече знаят за смъртта на Епълстън.

Корбет преви коляно пред олтара и отиде до страничната врата, откъдето беше влязъл убиецът на Пасърел. Клекна, за да огледа стъргалото. Намираше се точно до вратата, за да могат хората да остържат калта от обувките си, преди да влязат в църквата.

— Убиецът на Пасърел се спъна там — извика отшелницата. — Видях го да се промъква като престъпник в нощта, но тихо се носи Смъртта, безмълвният крадец на души.

Корбет не й обърна внимание. Излезе от църквата, без да слуша виковете й.

— Божията справедливост ще изпепели като мълния грешниците!

С Ранулф пресякоха улицата, завиха зад ъгъла и тръгнаха към малката пивница в съседство. Помещението не беше по-голямо от селска колиба, подът беше глинен, за маси служеха обърнати бурета. Въпреки това ейлът беше пенлив и силен.

— Е? — Ранулф остави халбата си. — Ще обикаляме ли Оксфорд или ще си седим тук и ще се гледаме един друг?

Корбет се усмихна.

— Мислех си за шанса, Ранулф, за жребия на съдбата. Да вземем голямата победа на Едуард над дьо Монфор при Ийвшъм — да, кралят е добър военачалник, но е имал и късмет. Или за онзи разбойник, когото обесихме в Лейтън, как се казваше?

— Бозо.

— Да, Бозо. Как го залови?

— Искаше да избяга — отвърна Ранулф, — но обърка пътеката. Не можеш да стигнеш далеч, когато затънеш в блатото.

— А ако беше тръгнал по друга пътека?

— Щяхме да го изпуснем. Както знаеш, в гората Епинг може да се скрие цяла армия.

— Същото е и сега — отвърна Корбет. — Можем да използваме логика и дедукция, но най-много ще ни помогне късметът.

— Така ли, господарю? — Ранулф хвана халбата си с две ръце. — След няколко месеца ще дойде ноември и празникът на Вси Светии. Помня историята, която ми разказа за убийството в твоето село, когато си бил малък. Помисли за всички убити, за всички жертви на Звънаря, които викат за отмъщение.

Корбет мълчаливо вдигна халбата си.

— Какъв теолог си ти, Ранулф. Божията намеса е възможна, но Бог помага само на онези, които си помагат сами. Да разгледаме списъка на жертвите. — Корбет остави халбата си. — Копсейл е умрял в съня си, отровен или задушен като Епълстън.

— Ами Ашъм?

— Бил е достатъчно глупав, за да отвори капаците: сигурно изобщо не се е замислил.

— А Пасърел?

— Не знам защо е бил убит Пасърел, освен може би защото е бил близък приятел с Ашъм и Звънарят сигурно се е боял, че архиварят е споделил тревогите си с него.

— Ами Лангтън?

— Много е просто. Всички се бяхме събрали в библиотеката и чашите с вино стояха на масата, всеки е имал достъп до тях. Онова, което не мога да разбера, е как писмото от Звънаря до мен се е оказало в кесията на мъртвеца? — Корбет се загледа в едно пиле, което кълвеше трохи от пръстения под.

— Ами Епълстън? — попита Ранулф. — Онзи, който е затискал лицето му с възглавницата, трябва да е бил доста силен. — Ранулф извика на кръчмаря да напълни халбите им. — Но кой е бил той, господарю, и защо го е направил?

— Според Аристотел — отвърна Корбет, — човек се ражда добър. Това смущавало любимия ти философ Свети Августин: как може човекът, който е добър, защото така е създаден от Бога, да върши злини?