очите му блестяха от гняв.
— Никога не вярвай на някого от рода Плантагенет — прошепна той. — Изпий отровата. Върви в ада и кажи на сатаната, че аз, Ранулф-ат-Нюгейт, съм те пратил там!
Той отдръпна ръката си. Чашата падна в скута на лейди Матилда, остатъкът от виното заля роклята й. Тя стана и посегна към гърлото си.
— Нищо не можеш да направиш — заяви той. — И няма да доживееш дните си в някой удобен манастир.
Още докато отиваше към вратата, той видя как лейди Матилда притисна стомаха си, свлече се на пода и се загърчи. Чак тогава Ранулф отключи вратата.
Корбет, Бълок и останалите стояха в коридора навън. Ранулф отстъпи и ги пропусна вътре. Писарят коленичи до тялото на лейди Матилда и потърси пулса на шията й. После поклати глава.
— Тя трябваше да бъде изправена пред краля — тихо каза Бълок.
— Не биваше да го правиш! — Корбет стисна Ранулф за рамото.
— Аз бях оръдие на кралското правосъдие — отвърна прислужникът му. Измъкна един пергамент от джоба на елека си и го подаде на Корбет. — Получих го от писаря Саймън — обясни той. — Изпълнявах кралска заповед, макар да не отричам, че това ми достави удоволствие.
Корбет прочете документа.
На градския шериф и приставите от нашия град Оксфорд и прокторите на университета, поздрави от крал Едуард. Знайте, че всичко, което нашият верен и обичан писар Ранулф-ат-Нюгейт е направил в град Оксфорд и околностите му, е било за доброто на Короната и за благото на кралството ни.
Писмото носеше личния кралски печат. Корбет го подаде на Бълок.
— Тъй да бъде — промърмори шерифът. — Щом кралят е заповядал така, всичко е наред. — Той върна пергамента на писаря.
Корбет хвана Ранулф за лакътя и го изведе от стаята.
— Какво да правя с нея? — извика Бълок.
— Погреби я — отвърна Корбет. — И то по-бързо. Накарай свещеника да я опее.
— Ами мастър Мот? — Бълок се изправи. — Прочетох послеписа и моите хора го държат долу.
— Заведи го в замъка — отвърна Корбет. — Да не го тормозят. Ще изчакаме кралските заповеди.
Той поведе Ранулф по коридора.
— Ранулф-ат-Нюгейт — Корбет погледна прислужника си в очите. — Помниш ли кога се срещнахме за пръв път? Беше мръсен, гладен и щяха да те бесят.
— Всеки ден си го спомням, господарю. В живота си съм имал двама приятели; единия срещнах в онзи ден, другият беше бедният Малтоут. Затова, преди да възразиш, сър Хю, спомни си за него. Онази кучка — изсъска той — смяташе, че ще прекара остатъка от дните си в някой удобен манастир! Възмездието е изпълнено. Не беше както искаше ти, но както каза отец Люк, когато обесихме Бозо, така искаше Бог. Тя беше убивала и щеше да убие пак. Да не мислиш, че щеше да те забрави, сър? Наистина ли смяташ, че щеше да избегнеш отмъщението й?
Корбет кимна.
— Да вървим, Ранулф — отвърна той. — Да отидем във „Веселите момичета“. Да пийнем за душата на Малтоут. Утре ще уредим да изпратят тялото му, после ще заминем за Уудсток, а оттам в Лейтън.
Слязоха долу и излязоха на улицата. Беше празна, като изключим хората на Бълок, които охраняваха двата входа. Ранулф все още обясняваше защо е постъпил така, когато чуха зад себе си вик. Корбет се обърна. С развяна коса мастър Мот, който се беше освободил от войниците, тичаше към тях. Отнякъде беше грабнал арбалет. Корбет с ужас видя как го насочва, блъсна Ранулф встрани, но в този миг чу изщракване, видя омразата, изписана на лицето на мастър Мот и разбра, че не е успял. Беше твърде късно. Стрелата го улучи високо в гърдите. В тялото му избухна болка и той залитна назад. Ранулф тичаше напред с извадена кама. Корбет падна на колене. Виждаше как прислужникът му пристъпва към мастър Мот с танцуващата походка на уличен бандит. Внезапно прехвърли камата в другата си ръка, завъртя я и я заби дълбоко в стомаха на глухонемия. После се завъртя, извади меча си и преряза гърлото му. Но за Корбет това нямаше значение — единственото, което усещаше, беше ужасната болка. Чувстваше вкус на кръв в устата си. Към него тичаха хора, бавно, сякаш насън. Появи се Мейв и малката Елинор, която мачкаше полата си.
— Не би трябвало да сте тук — прошепна той. — И аз също.
И като затвори очи, сър Хю Корбет, Пазителят на тайния кралски печат, се строполи върху калния калдъръм на Оксфорд.
Бележка на автора
В Оксфорд наистина е съществувал „Спароу Хол“, но много отдавна и в него не се е случило нищо забележително. Университетът и Оксфорд подкрепили дьо Монфор по време на гражданската война през 60-те години на XIII век. До смъртта си крал Едуард I бил изпълнен с омраза към мъртвия си враг и както в този роман, безмилостно наказвал всяко одобрение на каузата на „мъченика“ дьо Монфор.
Информация за текста
© 1996 Пол Дохърти
© 2003 Мариана Димитрова, превод от английски
Paul C. Doherty
The Devil’s Hunt, 1996
Сканиране: Galimundi, 2010 г.
Разпознаване и редакция: Dave, 2010 г.
Издание:
Пол Дохърти. Звънарят от Оксфорд
Английска, първо издание
Художник: Христо Хаджитанев, 2003
ИК „Еднорог“, 2003
ISBN 954-9745-65-1
Свалено от „Моята библиотека“ [http://chitanka.info/text/16532]
Последна редакция: 2010-07-07 18:30:00
1
Сър Уилям Уолъс (1270–1305 г.) води съпротивата на шотландците срещу опитите на крал Едуард I да наложи английското владичество в Шотландия по време на борбите между местната аристокрация за унаследяване на престола. Разбива английските войски при Стърлинг през 1257 г. Получава рицарско звание и правото да управлява страната като регент от името на законния крал Джон Балиол. Войските му са
