— Никой човек не е добър! — изкрещя отшелницата от задната част на църквата.
— Тихо, Магдалена! — отвърна свещеникът. — Сър Джон Копсейл беше щедър към нашата църква. Чух за смъртта на Ашъм и делата на Звънаря.
Гласът на свещеника, както всеки друг звук, отекваше в църквата — не беше чудно, че отшелницата го чува.
— Звънарят беше тук! — извика Магдалена. — Забоде прокламацията си на църковната врата. Промъкваше се като мишка, въртеше очи, стиснал устни. Хитър, същински таласъм!
— Тихо! Тихо! — Свещеникът сложи ръка на рамото на Пасърел. — Преследвачите си тръгнаха. Чух камбаната и слязох. Повечето бяха побойници. — После добави. — Наперени хлапаци. Така е — празните съдове дрънчат най-силно. — Свещеникът се усмихна. — Заповядах им да напуснат Божия дом. Нямат право да те нападнат тук, но наблюдават портата и гробището. Ако излезеш, ще те убият. — Свещеникът се изправи с разширени очи. — Така се случи с последния човек, който потърси убежище тук. Дойде и си тръгна тайно. Хванали го близо до „Хог Лейн“ и му отрязали главата.
Пасърел изхленчи от страх.
— Но тук си в безопасност — успокоително добави свещеника. — Ела. — Той хвана Пасърел за ръката и го поведе към една ниша в стената. — Тук ще бъдеш в безопасност. Ще ти донеса възглавница, одеяла, вино, хляб и сирене. Можеш да останеш тук четиридесет дни. — Той видя, че Пасърел притиска стомаха си. — Ако трябва да се облекчиш, излез през страничната врата. До един от гробовете има канал. Но внимавай. — Той се усмихна. — Не ходи надалеч и не носи светлина със себе си.
Пасърел седна в нишата. Свещеникът безшумно се отдалечи. Върна се малко по-късно с пукната калаена чаша, кана разредено вино и поднос с хляб, парчета осолен бекон, сирене и две доста твърди пшеничени хлебчета. Икономът започна лакомо да се храни, слушайки бърборенето на свещеника, който се върна с куп одеяла, вмирисани на конска пикня.
— Ето! — Отец Винсънт отстъпи, за да се полюбува на произведението. — Пази светилището чисто. — Той посочи към червеното кандило. — Бог те вижда и светата Църква бди над теб. Ще те изповядам преди утринната служба. Проповедта е много хубава, за опасността от богатството.
— Каква е ползата — прокънтя в църквата гласът на Магдалена — да спечелиш целия свят, но да изгубиш душата си?
— Да, да. — Свещеникът започна да гаси свещите. — Ще ти оставя една запалена. — Той посегна и стисна ръката на Пасърел. — Лека нощ, братко.
Отец Винсънт изчезна зад преградата. Пасърел чу страничната врата да се затваря и се облегна назад с въздишка. Чудеше се какво да прави. Сигурно мастър Алфред Трипъм, заместник-декан на „Спароу Хол“ щеше да му помогне? Щеше да помоли шерифа за подкрепа. Пасърел прехапа устни. Въпреки това с живота му беше свършено. Чувстваше се щастлив в „Спароу Хол“ сред книгите и ръкописите си, и докато правеше сметки в малкия си кабинет. Сега всичко това беше изгубено. Какво щеше да стане с бедния Пасърел? Ако тази нелепа история продължеше, той щеше да има един-единствен избор: да се предаде на приставите или да напусне Оксфорд, да стигне до най-близкото пристанище и да се качи на някой кораб за чужбина. Пасърел протегна изтръпналите си крака и мрачно реши, че ще умре от изтощение, преди да стигне до градските порти. Ами навън? Студентите щяха да го чакат.
— Коленичи и се моли на Бога! — прокънтя из църквата гласът на Магдалена. — Моли се да те подложи на изпитание!
— Млъкни! — прошепна Пасърел.
Скри лице в ръцете си и се опита да разнищи загадъчните и трагични събития, които го бяха въвлекли във вихъра си. Спомни си как намериха Копсейл мъртъв в леглото му. Деканът имаше слабо сърце — в съня си ли беше умрял? Ами Ашъм? Пасърел си спомни как отвориха вратата на библиотеката и откриха архиваря да лежи там; кръвта, просмукала се в робата му, приличаше на петно от вино, стрелата стърчеше от гърдите му. Но капаците на прозореца бяха пуснати, а вратата залостена. Защо беше убит Ашъм? Какво означаваха измърморените от него думи „мили малки врабчета“ или нещо подобно? Какво се беше надявал да намери в писанията на привържениците на Монфор, куп драсканици, писани преди десетилетия? А какво да кажем за убеждението на Ашъм, че някой в „Спароу Хол“ иска да унищожи делото на създателя му, Хенри Браос?
Пасърел свали ръце и се огледа. Притъмняваше. Единствената свещ потрепери и се олюля от някакво течение, бледият й пламък освети яркия стенопис отсреща, който изобразяваше група демони, преследващи като хрътки някаква невинна душа. Той никак не го успокои. Пасърел легна на плочата и изстена от твърдостта й, припомняйки си своето меко, удобно легло. Чу някакъв звук. Страничната врата се отвори — някой влизаше. Пасърел замръзна. Неизвестният тихичко се промъкваше към олтара. Пасърел се спотаи, без да сваля очи от входа. Въздъхна с облекчение, когато видя чифт ръце да оставят кана вино и чаша на земята. Приятел от „Спароу Хол“? Стъпките се отдалечиха и страничната врата тихо се затвори. Пасърел стана и тръгна натам. Взе каната и я подуши. Кларетът в нея беше силен и ароматен. Устата му се напълни със слюнка. Напълни чашата и я изпи на един дъх.
— Това е Божи дом и врата към рая! — извика отшелницата. — Място на ужаси!
Окуражен от виното, Пасърел вдигна глава.
Канеше се отново да си налее, когато остра болка прониза стомаха му, сякаш някой беше забил нож във вътрешностите му. Пасърел залитна напред, каната и чашата паднаха от ръцете му и издрънчаха на пода. Звукът отекна като камбанен звън в пустата църква. Пасърел притисна стомаха си. Отвори уста да извика, но се задави от горчивия вкус в гърлото си.
— Ужасно е — припя отшелницата — душата на грешника да попадне в ръцете на Живия Бог.
С обляно в пот лице и изхвръкнали очи, Пасърел протегна ръка към светлината в килията й. Вълни от болка се разляха от корема към гърлото му. Затворил очи, Уилям Пасърел, икономът на „Спароу Хол“, падна мъртъв зад дървената преграда.
Докато Пасърел умираше пред олтара на „Сейнт Майкъл“, старият просяк Сенекс6 — това беше единственото име, с което го познаваха — се опитваше да избяга от смъртта, която го преследваше. Не можеше да тича много бързо; забралата рана на десния му пищял го караше да се гърчи от болка всеки път, когато стъпи на земята. Сенекс сляпо се втурна в тъмнината, напрягайки слуха си, за да дочуе дори най-слабия шум от стъпки.
— Моля те! — прошепна той.
Седна и се сви като куче, обгърнал гърдите си с ръце. Ако останеше тук, неподвижен като статуя, може би нямаше да го намерят. Сенекс си спомни заека, преследван от невестулка, който веднъж беше видял в полето. Беше се скрил неподвижно зад една туфа трева. Сенекс затвори очи: не знаеше на колко години е и се беше отказал да гадае. Животът му не беше лесен, но нищо не го беше подготвило за това. Не трябваше да идва в Оксфорд. Ако беше останал на село, където спеше в хамбарите и просеше на вратите на къщите, щеше да бъде в безопасност. Но последната зима беше сурова, затова беше пристигнал в Оксфорд, в манастира „Сейнт Осит“. Ръцете и краката му бяха покрити в петна и мехури от измръзване. Добрите братя се бяха погрижили за всички рани, с изключение на тази на пищяла, която не бяха успели да излекуват. Сенекс беше свикнал с града: с оживения шум, с нахалните наперени студенти, с преподавателите в роби, подплатени с кожа. Тук се хранеше добре: на Еньовден дори му бяха дали един шилинг, за да купи сладкиши за себе си и другарите си от „Сейнт Осит“. Сенекс отвори очи и се ослуша, взря се в мрака отзад; искаше му се да хапне парче сирене и да изпие халба бира. Потръпна като си спомни слуховете, които се носеха в „Сейнт Осит“ за другите просяци, които бяха изчезнали, а обезглавените им трупове бяха открити в самотните гори. Сега знаеше причината за това и тихичко изруга. Спомни си кратичката молитва, която беше научил преди много години, когато заедно с по-голямата си сестра Маргарет скиташе по уличките, просейки хляб.
Сенекс изскимтя. Маргарет вече я нямаше: беше умряла от треска в една канавка преди много години. Той беше покрил трупа й с клонки. Може би Маргарет щеше да му помогне от рая? Горкият стар Сенекс никога не би убил и муха. Просякът се взря в тъмнината. Бяха му казали, че това е игра. Може би щеше да спечели, за първи път в живота си? Запълзя на четири крака назад по пътя, по който беше дошъл, придържайки се близо до покритата с плесен стена. Стигна до ъгъла и се обърна. В далечината се виждаше светлинка и отново дочу онова подсвирване, тихо, но ясно, сякаш някой викаше кучето си. Сенекс внимателно се заслуша. Имаше ли някой тук? Обърна се и хукна обратно към мястото, откъдето беше дошъл,
