пищяла. Изскимтях от болка и вдигнах крак, за да се погрижа за глезена си. Тя забеляза гнева ми и стиснатия ми юмрук. Суматохата накара рицарите в ъгъла да застанат нащрек. Чух повишените им гласове и звука от изваждане на меч от ножницата. Лицето на Изабела стана сериозно.
— Не прави нищо — прошепна тя. — Падни на колене.
Тя направи жест с ръце, давайки знак на рицарите да се отдръпнат, после се наведе по-близо: ароматът й — слабо ухание на билки, розова вода и още нещо — погъделичка ноздрите ми. Кожата й беше безупречна и чиста, зъбите — бели, без нито едно петънце; носът не изглеждаше чак толкова малък, а доста остър, докато очите й бяха блестящо сини, толкова ясни и все пак толкова поразителни, а кожата й блестеше като посипана със златен прашец. Тя вдигна ръка, отмятайки няколко косъмчета от челото си, и опипа гърлото си.
— Казват, че имам лебедова шия — промърмори тя. — Един ден ще бъда истинска красавица. Ти какво мислиш, Матилда?
— Мадам — отвърнах, — вие сте по-прекрасна от скъпоценен камък. Всяко изображение на ангел, което съм виждала, може да се сравни с вас.
Тя вдигна крак и притисна петата си към слабините ми.
— Ти непорочна дева ли си?
Бях толкова зашеметена да чуя този въпрос, зададен от толкова млад човек, че в отговор просто зяпнах от почуда.
— Коя си ти в действителност, Матилда? Изплашена си, нали? Защо толкова се боиш от мен? Никой не се страхува от мен. Все още — тя се обърна бързо, сякаш някой седеше до нея, после отново ме погледна. — Мари не те харесва.
— Мадам — запитах настойчиво, — коя е Мари? Не виждам никого.
— Разбира се, че не виждаш — тя се засмя: това не беше момичешки кикот, а дълбок, гърлен смях, сякаш бе наистина развеселена от реакцията ми.
— Ти не можеш да видиш Мари. Никой освен мен не може да я види. Виждам я от години. Тя винаги ме придружава. Тя е моя придворна дама. Тя умря, нали разбираш, преди няколко години, или поне така ми каза — от потната болест12. Сега се връща и ми говори. Сяда на леглото ми, докато шия гоблен или се опитвам да чета часослова, който татко ми даде. Срещала ли си баща ми?
Поклатих глава. Ледът се просмукваше в тялото ми. Осъзнавах колко студен беше станал въздухът. Рицарите не ни обръщаха внимание, както бяха свикнали в подобни случаи. Леко обърнах глава да видя какво правят и получих силна плесница.
— Аз съм принцесата на Франция — Изабела ми се усмихна. Докосна ме нежно там, където ме беше ударила. — Не исках да те нараня. Говорих с Мари за теб. Боя се, че тя наистина не те харесва. Е, как ще отговориш на това, Матилда?
— И аз не я харесвам, мадам — отвърнах.
— Не е ли странно? — отново този смях. Изабела ме наблюдаваше любопитно. — Ето ме мен, Изабела Френска, единствената дъщеря на великия Филип, която скоро ще стане съпруга на краля на Англия, майка на неговия наследник. Всеки път, когато спомена Мари, те се опитват да ми угодят, Матилда. Някои дори твърдят, че могат да я видят. Затова ги карам да я опишат и те винаги описват мен. Ако наистина можеше да я видиш, тогава щеше да знаеш, че тя има черна коса, черна като гарваново крило, и много тъмни очи. Прилича на някой от онези хора, тайнствените скитници, кръстосващи пътищата. Във всеки случай — продължи тя, с отпуснати в скута ръце, полюлявайки крака като малко момиченце, — във всеки случай, попитах Мари защо не те харесва. Тя не иска да отговори. Ти казваш, че не я харесваш, което е интересно — тя се наведе по-близо. — Заминаваме скоро, знаеш ли? Трябва да отида в Англия, да стана кралица на този приказен остров, да седна на трона в Уестминстър, за да бъда коронясана, и да споделям леглото на Едуард. Познаваш ли Едуард, младия крал?
Поклатих глава.
— Казват, че е много красив — продължи тя. — Приличал малко на мен, далечен роднина ми е — татко обясни каква е родствената ни връзка. Казват, че той също имал златни коси, сини очи, и пищна брада и мустаци. Казват също и други неща: че предпочита да копае канавки, да покрива със сламен покрив някоя селска къща или да се вози с лодка по реката и да се забавлява заедно с разни бедняци, работници и други най-долни слуги. Държи в голямата си крепост — Лондонския Тауър — опитомен лъв и камила. Искаш ли да узнаеш още нещо? — тя се огледа наоколо. — Обсъждала съм това с Мари: казват, че той харесва други мъже. Чувала съм за това — брат ми Луи ми разказа какво си правят един на друг: пъхат си онова нещо — тя отново притисна обутия си в сандал крак към слабините ми — не в онова място на жените, защото един мъж си няма такова място, а другаде — тя се обърна леко и потупа собствения си задник. — Знаеш ли какво имат предвид, Матилда?
Знаех, но поклатих глава само за да получа нова плесница, този път по-лека.
— Не те бива много да лъжеш, Матилда. Ще се научиш, ако ми служиш и живееш в дома ми. Знаеш за какво говоря, нали?
Тя се обърна, накланяйки леко глава настрани, сякаш слушаше невидимата си събеседница. Погледна ме с крайчеца на окото си.
— Да ти кажа ли нещо, Матилда? Мари си промени мнението. Тя мисли, че те харесва, и аз също мисля така — тя започна да си тананика тихичко под нос, някаква мръсна песничка, любима на скитащите ученици. Зачудих се кой ли я е научил на нея.
— Мога ли да ти доверя нещо, Матилда?
— Живота си ли?
— Не ставай глупава — тя се нацупи. — Мога ли да ти се доверя?
— Разбира се, мадам. Аз съм ваша слугиня.
— Разбира се, че си — имитира ме тя, с играещи от веселие очи. — Излъгах. Те се страхуват от мен! Те искат да си отида и аз искам да замина. Матилда, чувала ли си историите? За това, че е възможно баща ми да е отровил майка ми? Така твърдят слуховете. Татко чу една млада прислужница да повтаря този слух: изгориха я, а любимият й беше обесен в ябълковата градина на татко. Той ги обяви за виновни в измяна, но защо му е да изгаря едно момиче и да беси едно момче заради някакви слухове и зловредни клюки? Както и да е — продължи тя, — те ще са щастливи да ме видят как си тръгвам оттук. Боят се, знаеш.
— От какво? — попитах.
— Ах, ще видиш. Непорочна девица — промърмори тя. — Предполага се, че трябва да отида при Едуард като непорочна девица.
— Разбира се, ваша светлост — отговорих припряно. Единственото ми желание беше да се изправя.
— Сега можеш да седнеш до мен — заповедта бе изречена толкова бързо, че се зачудих дали тя знаеше точно какво си мисля и коя съм в действителност. Седнах до нея. Тя се промъкна по-близо, притискайки тялото си към моето. Почувствах топлината й и осъзнах, че сигурно държи под наметката си съд с нагорещени въглища, за да се предпазва от студа.
— Виждаш ли, Матилда, никой всъщност не иска да дойде с мен в Англия. Татко избра и дамите за свитата ми, и слугите за домакинството ми. Повечето от тях ще бъдат негови шпиони и чинно ще му докладват за всичко. Казах му, че искам слуги, на които мога да се доверя, хора не от кралския двор. Татко, разбира се, държеше на своето, затова беше все или твърде отегчен, или твърде зает, за да се занимава с това. Чичо Шарл каза, че ще направи, каквото може. Спомена теб. Във всеки случай, ти си доста приятна промяна!
Тя отново се извърна, за да говори с невидимата Мари, бъбрейки бързо на език, който не можах да разбера. Погледна отново към мен.
— Чудиш се с какъв език си служа. Е, ще ти кажа: това е език, който само Мари и аз разбираме.
— От колко време е с вас Мари?
— О, откак се помня. Тъкмо ти разказвах защо братята ми и баща ми се боят от мен, нали? Е, през последните две години моите братя идват в спалнята ми. О, да, наистина — тя ме смушка закачливо. — Мушват се между чаршафите и галят тялото ми — дори татко, когато иска да ме прегърне, слага ръцете си там, където не бива. Матилда, знам това благодарение на Урсула — тя беше стара придворна дама, една от
