неразделна част от живота дори в секретно учреждение като тяхното — една от любимите маневри на генерала била да стоварва бомбите в „опасна близост“ до линията на своите, в желанието си да унищожава най-ефективно противниковите формирования. Изглежда в подобни случаи нерядко под ударите му попадали и приятелски бойни единици, за които генералът вероятно е смятал, че и без това са щели да понесат загуби от врага.
— Алармирайте „Ландшафт“! — нареди Гулик.
— Наредих да повикат военната полиция… — запелтечи Куин.
— Да се отмени — прекъсна го Гулик. — Твърде важни събития предстоят тази вечер. Искам тези хора да изчезнат преди излитането на „Найтскейп“. — Гулик им обърна гръб и се върна при другия офицер.
Макар и с неохота, Куин предаде нарежданията на „Ландшафт“. Сетне потърси с очи главния монитор. Точно над него имаше цифров часовник, на който бе изписано: Време до излитането — 143 часа и 34 мин. Куин неволно прехапа устни. Не можеше да си обясни защо е необходимо да вдигат „Найтскейп“ тъкмо тази вечер, след като до изпитателния полет на кораба-майка оставаха по-малко от шест дни. Но в последно време тук ставаха твърде много неща, за които нямаше логично обяснение. Генералът отдавна бе забранил каквито и да било дискусии, а с наближаването на определеното време за излитане бе станал още по- мрачен и необщителен.
Куин работеше тук от четири години. Той бе най-старшият офицер извън ръководната група „Меджик- 12“, която управляваше Куба и всички прилежащи звена. Като такъв, от него се изискваше да осъществява взаимодействието между военния персонал, волнонаемните специалисти и хората от „Меджик-12“. След като членовете на „Меджик“ напуснат района, което правеха доста често, именно Куин отговаряше за наблюдението и безопасността в периметъра. Тези в йерархията под него знаеха само онова, което е нужно за изпълнение на конкретните им задължения. Всичко бе известно само на членовете на „Меджик-12“. Куин бе някъде по средата. Знаеше много неща, достатъчно, за да си дава сметка, че има огромно количество важна информация, до която не го допускат. Но дори той беше в състояние да определи, че е задухал вятърът на промените. Треската около изстрелването на кораба-майка, зачестилите мисии с „Найтскейп“, както и разни други случки определено нарушаваха естествения ход на живота в комплекса, към който бяха привикнали през последните няколко години. И без това обстановката в Куба бе достатъчно угнетена, а сега допълнително се утежняваше от Гулик и неговия „Меджик-12“.
Генерал Гулик го повика с пръст и Куин побърза да се присъедини към него, зад гърба на друг оператор, чийто топлинен произход.
— Някакви сведения от поддръжката на мисията? — попита Гулик.
— Всичко там е наред, сър.
Гулик извърна глава към третия офицер, наблюдаващ от няколко различни гледни точки вътрешността на просторни, изсечени в скалата хангари.
— „Скакалец три“ готов ли е за старт?
— Напълно готов, сър.
— Товарните самолети? — Гулик премести тежкия си поглед върху Куин.
— Кацат след тридесет минути, сър.
— „Оспреят“?
— Също готов за полет.
— Дайте старт.
Куин побърза да изпълни нареждането.
2.
— Шпрехен зи дойч?
Майк Търкот се извърна с безизразно лице към човека, който го бе заговорил.
— Моля?
Другият се засмя.
— Чух, че идваш тук направо от Берлин. Казват също, че си служил при онези момчета от отряда за борба с тероризма, дето хич не си поплюват. Хареса ми обаче номерът с невинното изражение. Нищо не знам, идвам отникъде. Добре изпипано. Мисля, че с теб ще се сработим.
Името му беше Прага, поне така се бе представил на Търкот малко по-рано същата вечер, когато се бяха срещнали на летище „Макарън“. Веднага щом го зърна, Търкот по навик прецени физическото му състояние. Прага беше висок и жилест, с черни очи и гладко, безизразно лице. Фигурата му контрастираше с тази на Търкот — почти среден на ръст, набит, без да е прекалено мускулест, въпреки постоянните натоварвания през последните години. Освен това Търкот бе доста мургав, наследство от индианските му предци. Беше израснал в горите на Северен Мейн, среда на дървосекачи, привикнали към жесток труд и солидни запои. Шанс да напусне родното градче бе една футболна стипендия от Оронския клон на Мейнския университет. Мечта за един по-хубав живот, съкрушена от двама грубияни полузащитници само година по- късно, по време на мача срещу отбора от Ню Хемпшир. Докато му лекуваха коляното, стипендията се бе изпарила.
Изправен пред перспективата да потегли обратно към бараките на дървосекачите, Търкот се принуди да потърси помощта на сговорчивия подполковник, който отговаряше за предвоенната подготовка в университета. Той пък го свърза с негов приятел, военен лекар, склонен да нанесе известна корекция в здравните му документи, и тъй армията замести онова, което възлагаше на футболния отбор.
Първото му назначение беше в пехотата, в Десети планински дивизион. Ала ритъмът на живота във Форт Драм се оказа твърде бавен и Търкот не се поколеба при първа възможност да кандидатства за специалните части. Офицерът от приемната комисия погледна белега на коляното му, подписа документите и сетне неочаквано му намигна, явно завладян от убеждението, че луда глава, готова да се запише в специалните части, няма да се спре пред такава дреболия, като оперирано коляно.
Ала Търкот едва не осакатя. По време на интензивните тренировки коляното започна да се подува и отокът не спадаше, причинявайки му нетърпими болки. Завършващият етап бе марш на скок през пресечена планинска местност и макар да изпитваше неистово страдание, натоварен с тежка раница с екипировка, Търкот успя да завърши далеч преди по-голямата част от другите кандидати. От двеста и четиридесет новобранци едва стотина стигнаха крайната фаза на обучение и Търкот бе един от тях.
По това време обикна специалните части и продължи да служи в различни страни, изпълнявайки разнообразни по характер задачи, докато не настъпи фиаското с последната мисия. А ето че сега го бяха изпратили на това място, за което не знаеше нищо, освен че е страшно засекретено и минава под юрисдикцията на „Операции Делта“. Интересно, дали това не означаваше, че имат нещо общо с „Делта форс“, елитното контратерористично формирование от Форт Браг, с което си бяха съдействали известно време в Берлин.
Още по-странно бе, че дори вътре в обществото на посветените, към които спадаха и специалните части, не се носеха никакви слухове за „Операции Делта“. За тази тайнственост съществуваха две възможни обяснения: или никой не напускаше „Операции Делта“ и по такъв начин липсваше източник на клюки, или тези, които си тръгваха, си държаха устата здраво стисната. Това беше трудно да се повярва за цивилния персонал, но Търкот познаваше немалко военни, които вземаха на сериозно клетвата за неразгласяване на военна тайна.
Онова, което най-много го безпокоеше, бе, че предстоящата задача имаше две страни. От гледна точка на Прага и „Операции Делта“, той бе просто поредният новак с чисто досие и минало в специалните части. Но преди да отпътува, Търкот бе извикан от прекия си началник в отряда, от когото получи устна заповед на връщане от Европа да се отбие във Вашингтон. На летището го очакваха двама агенти от специалните служби, които го отведоха в една стая в терминала. След като агентите останаха да пазят пред вратата, Търкот получи нов инструктаж, този път от млада жена, някоя си д-р Лиза Дънкан, която се представи за научен съветник на президента по нещо, наречено „Меджик-12“. Тя му разкри, че в действителност задачата му е да се внедри в „Операции Делта“ — службата отговаряща за безопасността на „Меджик-
