— Какво по-точно трябва да видя?

Дънкан й посочи.

— Ами това. Някой е очертал с отломки от разбития вертолет същия аирлиански старорунически знак за помощ, който е вплетен в Китайската стена. Трябва да ги измъкнем от там. Но този път без да ни попречат китайците… и „изтребителите фу“.

Зандра кимна.

— Време е да се изправим срещу нашите врагове.

— Какво значи това, дявол да го вземе?

— Означава край на следенето и изчакването.

— И кои сте вие? СТААР?

— Познахте. Събитията достигнаха точката, от която няма връщане.

— Е, и? — подкани я нетърпеливо Дънкан, без да обръща внимание на цялата тази загадъчна тирада. — Знаете ли как да помогнете на нашите хора в Китай?

— В действителност, разполагам точно с това, което ни е нужно — заяви Зандра.

Лари Кинсейд беше съвсем сам в центъра за управление. Лабораторията за реактивни проучвания се беше превърнала в призрачен град, след като всички заминаха за Ню Йорк за предстоящото посрещане на аирлианците. Десетилетия упорита работа сякаш се бяха стопили само за броени дни.

Той чу вратата зад гърба му да се отваря и после да се затваря тихо. Не остана изненадан, когато до него се настани Коридан, с неизменните тъмни очила и черен костюм.

— „Наблюдател“ достигна ли стабилна орбита? — попита Коридан.

— Да. — Кинсейд не попита по какъв начин човекът до него се бе сдобил с изчисления, които щяха да отнемат много дни на неговите математици и компютрите в лабораторията.

— Енергозахранването изключено ли е?

Кинсейд кимна.

— Искам да направите едно нещо.

Кинсейд чакаше.

— Но първо, свържете се с „Наблюдател“ и установете постоянен комуникационен канал.

— И защо? — попита най-сетне Кинсейд.

— Имаме да свършим още една работа.

В южната част на Атлантическия океан оперативна тактическа група на американския флот, водена от самолетоносача „Джон К. Стенис“, вече наближаваше под пълна пара ледовете на Антарктида. Разполагаха с точното местоположение на базата „Скорпион“ и авиационният навигатор изчисляваше кога точно тя ще се озове в обсега на самолета, който възнамеряваха да изпратят.

В Тихия океан американските ВМС също разполагаха свои кораби на ключови позиции. Една от групите плаваше на изток, към Великденските острови, докато друга вече доближаваше мястото в океана, където според предположенията се намираше базата на „изтребителите фу“.

Междувременно над същото това място, екипажът на „Сив вълк“ правеше отчаяни опити да запази последните останки от телесната си топлина. Продължаваха да се спускат, но след като узнаха за съдбата на „Пасадена“, поне Еймъри бе престанал да хленчи.

На три хиляди метра над изследователския съд, двете оцелели подводници също изчакваха в минимален режим на работа, а мнозина от моряците и офицерите на борда им вече крояха планове за отмъщение.

35.

— Не можем да останем задълго тук — промърмори Харкър, докато оглеждаше местността. Малко след зазоряване бяха забелязали няколко китайски вертолета, но за щастие те не бяха разкрили позицията им.

Търкот разбираше безпокойството на баретите. Бяха обучени за действие, беше им втълпявано, че оцеляването във вражеска територия е свързано с постоянно движение и смяна на местоположението. Нямаха търпение да поемат към най-близката граница, дори по пътя си да срещнат непреодолима преграда. Лошото беше, че от същата тази граница ги деляха най-малко хиляда километра, а Монголия едва ли бе най-примамливата цел. Просто ги сърбяха ръцете да се захванат за нещо, преди китайците да се появят.

Но Търкот знаеше, че единствената възможност да се измъкнат от тук, бе някой да забележи руническия символ, който бе подредил точно на мястото на катастрофата. Не някой — Лиза Дънкан. Не знаеше със сигурност дали ще прегледа снимките от сателита, но това бе една възможност.

— Това пък какво е? — произнесе О’Калахан, който стоеше изправен и гледаше на изток.

Търкот се надигна и веднага го забеляза. Бързо и на ниска височина право към тях се носеше един скакалец. Скоро дискът се озова над тяхната позиция и внезапно спря. След това се спусна бавно, докато се приземи точно върху мястото, където се бе разбил вертолетът. Баретите вдигнаха оръжията си и се прицелиха.

— Не стреляйте — предупреди го Търкот.

Горният люк се отвори и отвътре се подаде женска глава.

— Размърдайте се! — викна им тя. — Живо!

Търкот не се нуждаеше от ново подканяне. Изтича при скакалеца, следван от Харкър, Декемп и О’Калахан, изкатери се по гладката метална стена и скочи вътре.

Пилотът на скакалеца се бе излегнал в една от двете централни вдлъбнатини, пристегнат с колани и с ръце върху пулта за управление. Жената, която ги извика, стоеше до вграденото допълнително табло за връзка. Търкот веднага я оприличи на Зандра — в първия миг дори помисли, че е тя, но веднага забеляза някои дребни разлики.

— Уф! — въздъхна О’Калахан, който бе скочил последен. Явно за първи път попадаше във вътрешността на подобна летателна машина и най-странното, естествено, беше прозрачната обшивка, която позволяваше да се следи всичко отвън. Нито един от специалистите в „Меджик“ не бе успял да установи по какъв начин е било постигнато това безценно свойство на аирлианския метал. Още по-трудно бе за несвикналите да запазят самообладание, след като скакалецът се издигна във въздуха.

— Аз съм Олейса — представи се жената.

— И от кои сте? От Аспасия или от Артад? — попита я Търкот.

Жената го погледна безизразно.

— Аз съм от СТААР. Дойдох тук, за да ви откарам в Южна Корея — при Зандра.

Търкот поклати глава.

— Налага се да продължим към Голямата цепнатина в Африка.

Пилотът вдигна глава от седалката.

— Авиобазата Осан — нареди му кратко Олейса. Пилотът кимна и отново насочи вниманието си към управлението.

— Слушайте… — понечи да заговори Търкот, но жената вдигна ръка.

— Ще отидем в Африка, но след като вземем Зандра. Няма да ни отнеме много време.

— Ами „изтребителите фу“?

— Все още не са ни засекли.

— И ако ни засекат?

— Ако ни засекат — ще вземем мерки.

Лиза Дънкан се вцепени от изненада, когато, още щом се спусна в скакалеца, се озова в прегръдките на Майк Търкот. Намираха се на една от пистите в авиобазата Осан, а районът наоколо бе блокиран от полицейски коли със запалени светлини.

— Благодаря ти — бе всичко, което промълви Търкот със сподавен глас. Чувстваше се на ръба на силите си след всичко, което бе преживял през последните няколко дни.

Добавить отзыв
ВСЕ ОТЗЫВЫ О КНИГЕ В ИЗБРАННОЕ

0

Вы можете отметить интересные вам фрагменты текста, которые будут доступны по уникальной ссылке в адресной строке браузера.

Отметить Добавить цитату
×