Окпашний, странното извънземно същество, което Търкот и Яков бяха видели в Четвърти отдел в Русия, но пренесено там от Берлин в края на Втората световна война. Според този доклад двете странни телца били намерени през 1934 г. от една нацистка експедиция до Тунгуска. Те имали сферични тела, глава с множество очи и псевдоподи, излизащи от централната секция.

Отпърво Куин се изненада как немците са успели да проникнат толкова навътре в Русия. Но по-важният въпрос беше какви са тези Окпашний! Дали са аирлиански животинки? Нали това бе казал генерал Хемщад на Яков малко преди да умре — и бе споменал Тунгуска.

Куин прегледа документа, който представляваше резюме на експедицията. Окпашний бил открит сред останките на разбит извънземен летателен съд.

Вниманието му привлече един параграф почти в края на страницата. Там се изброяваха жертвите на експедицията — общо петима мъже, без да се уточняват причините на смъртта, дали живота си за делото на фюрера.

Куин прелисти докрай документа, търсейки някакви сведения за загиналите. И ги откри, почти в края на доклада.

Мъжете били заразени от нещо, определено от създателя на доклада като извънземна инфекция. Оказало се, че единият от окпашните бил още жив, макар и замразен, и вероятно заразяването е станало при опита да го размразят. И петимата пострадали били застреляни от своите другари, за да не се разпространява инфекцията.

Куин прегледа набързо останалите страници в доклада, но нямаше повече сведения за живия Окпашний. И двата били отнесени в Берлин.

Куин се облегна назад и зарея поглед из залата, почуквайки замислено по папката. Нещо се беше случило преди повече от шейсет години в Тунгуска, нещо толкова ужасно, че дори не бяха посмели да го оставят в доклада.

Какво, по дяволите, представляваше този Окпашний?

Той бе отвлечен от мислите си, когато някой обяви, че са пристигнали нови данни за щурмовата група, която летеше към планината Синай.

22.

Мисията, планината Синай

Масивната дървена врата изскърца и бавно се отвори. Сянката на Аспасия се извърна с разкривено от гняв лице и понечи да вдигне меча. Тъкмо обработваше информацията, пратена от стража на Великденския остров. Атаката се бе увенчала с пълен успех и военната им мощ сега бе почти удвоена. Вече се изпълняваше следващата фаза на операцията. Инициативата беше в негови ръце и той знаеше как да я използва.

— Наредих да не ме прекъсвате.

— Но, господарю… — поколеба се часовоят. — Към нас се приближават хеликоптери. Много на брой. От Израел.

Сянката на Аспасия изруга. Стиснал меча, той се надигна и излезе забързано от стаята.

Отпред летяха „Кобрите“, на по-малко от пет метра над скалите и пясъците. Пилотите имаха опит в бръснещия полет от наказателни операции по улиците на Бейрут, където от всяка сграда можеше да ги дебне базука. В сравнение с Ливан сегашната ситуация им се струваше като разходка по Лазурния бряг.

На километър и половина зад тях се носеха петте „Блекхоука“, натоварени с едно елитно подразделение на израелската армия. Членовете на Група 269 бяха ветерани от многобройни специални операции в един открай време размирен регион на света. Бяха въоръжени с последен модел автоматични пушки „Тейвър“, а в раниците им имаше пластичен взрив. Не знаеха точното естество на предстоящата операция, но тъкмо в момента Шерев им обясняваше по радиото накъде летят. Към планината Синай. Трябваше да се взриви една врата в подножието на скалист зъбер.

Мястото означаваше нещо дори за тези свикнали да гледат смъртта в очите войници. В тяхната родина това място беше свещено.

Значи нямаше да преследват опасни терористи, нито да застрелят някой враг на страната. Предстоеше им безпрецедентна операция, макар да не бяха съвсем сигурни каква точно ще е тя.

Последните думи на Шерев попаднаха право в целта.

— Задачата ни е да открием и приберем Граала и Старозаветния кивот.

— Какво? — подскочи командирът на групата, сякаш не беше повярвал на ушите си.

— Граалът и кивотът. Намерете ги и ги докарайте обратно. А също камъните урим и тумин.

— Има ли заложници? — попита командирът.

— Една жена — американка, доктор Дънкан. Направете всичко възможно да я спасите. А останалите да бъдат избити.

По сателитния телефон им предадоха последните снимки от най-близкия шпионски спътник. Търкот прехвърли изображението върху дисплея на шлема, после го увеличи.

— Западният край — каза той на Яков и Шерев.

— Не виждам — повдигна рамене Яков.

— Там има една стърчаща сянка. Това трябва да е зъберът. Тъничката линия сочи откъде минава пътеката.

Шерев предаде в хеликоптерите точното местонахождение, на зъбера.

— Водещата „Кобра“ ще е при целта до три минути — информира той Търкот и Яков.

Търкот междувременно се свърза с мерача на приближаващия към района АЦ-130. На две хиляди метра над Синайския полуостров капитан Деби Макомбър улови повикването на Търкот и отвърна със звънлив глас:

— Тук „Спуки четири-девет“. Приемам.

Пред себе си Макомбър имаше два екрана. На единия се виждаше изображение от предната радиолокационна система за прехват и указване на целта АН/ААК-117, а на втория — от системата за огневи контрол АПГ-80, същата, която се използваше и на изтребителите Ф-15Е. Деби се намираше в тясно, затворено помещение в предната част на товарния отсек на модифицирания Ц-130. От едната й страна бе настанен офицерът за електронна борба, а от другата — операторът по телевизионно и инфрачервено наблюдение, който следеше целите независимо от светлинните или климатичните условия навън.

— Три минути. Ще бъдем на хиляда и петстотин метра над най-високата точка в района. Край.

Останалата част от просторния товарен отсек бе заета от оръжейните системи, които бяха насочени към левия борд на самолета — 25-милиметрова многоцевна картечница ГАУ-12, 40-милиметрово оръдие Л60, и 105-милиметрово оръдие М-102. С помощта на пулта за управление Макомбър можеше да командва огъня и на трите оръжия едновременно и по различни цели, при това със стопроцентова точност. За по-малко от двайсет секунди смъртоносните оръдия бяха в състояние да натъпчат с олово всеки квадратен метър от район с размерите на футболно игрище.

Макомбър разполагаше с два основни метода за насочване на оръдията. Единият беше да задейства компютърна програма, използваща информация за целите от разузнавателните източници. Вторият беше ръчен, при който бе достатъчно да докосне чувствителния екран и оръдията щяха да поразят точно мястото, което допираше с пръст.

Макомбър беше завършила Военно-въздушната академия и положи немалко усилия да бъде включена в тази операция. Тя бе първата жена, участваща в ескадрилата за специални операции, където се използваха самолети от типа АЦ-130 „Призрак“. Всъщност Макомбър бе привикнала от малка с трудностите на живота. Родителите й бяха загинали в автомобилна катастрофа, когато беше на три и тя бе отгледана от баба си в едно ранчо в Монтана — суров край, където за да оцелееш, трябва да си силен. Една снимка на баба й бе залепена до дисплея „за вдъхновение“.

— Засякохте ли нашите приятели? — попита Търкот. — Приемам.

Вы читаете Зона 51: Граалът
Добавить отзыв
ВСЕ ОТЗЫВЫ О КНИГЕ В ИЗБРАННОЕ

0

Вы можете отметить интересные вам фрагменты текста, которые будут доступны по уникальной ссылке в адресной строке браузера.

Отметить Добавить цитату
×