Петьо Добринов
Формула на живота
1.
— Ще ми помогнеш ли? — запита тя, като му хвърли бърз и многозначителен поглед. — Няма да успея… в това състояние.
Тя погали корема си. Състоянието си, за което намекна, беше бременна в седмия месец.
Джак се стрелна към домакинския шкаф и с нежно движения я отстрани от пътя си.
— По-добре седни, скъпа — кимна й той и се наведе. Двете му силни ръце, с навити до лактите ръкави, сграбчиха обемистата алуминиева тенджера и я поставиха на намиращата се на пет метра маса в трапезарията.
Пот изби по челото му. Тенджерата беше гореща. Много гореща, въпреки изолиращия слой, покриващ повърхността й. Нагревателните плочи, произвеждани през 26 век, се различаваха коренно от прамоделите през миналите столетия. Поне в максимума на температурата си.
Самият той ненавиждаше инфра-печките и ултра-фурните, които в апартамента му на 418 етаж в една от мегакулите, разположена в централната част на Ню Йорк, бяха цели две. Благодарение на тъща му. Сега тя седеше от дясната страна на масата и наблюдаваше суетнята му около проклетата тенджера, която им подари, когато разбра, че ще става баба.
Ха! Тенджера!
Джак Лемън плъзна поглед от върха на полуобгорелите си пръсти към миловидната усмивка, която бе застинала върху лицето на Катрин.
Катрин Лемън! Ах, тази й усмивка, която събуждаше всички животински страсти у него! Прииска му се да я сграбчи в лапите си и да… хм. Пардон. Тъщата беше тук. Внезапно надигналият се в него порив се поохлади, когато погледна към неизменно намръщената й мутра.
— Джак, да не искаш да ни умориш от глад? — извиси укоризнено глас тя, като направи толкова свойствения й жест на нетърпение, примесено със снизходителност, който винаги го вбесяваше.
Той се усмихна лицемерно и се направи на смутен.
— О, извинявай! — После я жегна: — Лора!
Лора Макгал усети иронията в тона му и с нотка на възмущение тутакси реагира ядно:
— Отново показваш неуважение, Джак! Знаеш, че не обичам непочтителните подмятания! Мислех, че поне тази вечер, когато сме се събрали да решим съдбата на внука ми, ще запазиш благоприличие!
Джак отвори уста, но лекият ритник по десния му крак от страна на жена му, го накара да преглътне да преглътне не особено благоприятния отговор, който напираше на устните му. Затова само кимна на Катрин и отвърна с престорена примирителност:
— Извинявай, мамо. Не исках да те засегна.
Напротив. Точно обратното. Изгаряше от желание да изригне върху й серия от псувни, които да я накарат да онемее завинаги.
— Така е по-добре. — Видимо удовлетворена, Лора поднесе носа си към парата от тенджерата и с примляскване издиша: — Ъ-ъ-ъм. Ухае чудесно, Катрин. Ставаш все по-добра готвачка.
Младата жена направи изкуствена усмивка и задейства пусковия механизъм на четириръкия робот, стоящ безмълвно в ъгъла на стаята. Двете му стереоскопични тъмносини очи се впериха разбиращо в тенджерата, веднага щом енергозахранващото устройство в задната част на стоманения череп се включи. Последва тих съсък и веригите направиха бърз оборот до масата.
Интелигентността на домашните роботи се свеждаше до най-простата програма за обслужване, включваща еднакви команди за готвене, чистене, поддържане на мебелите в подреден вид (без кристалните сервизи) и сервиране, което в момента две от ръцете извършваха, докато другите две, извиващи се като змии, поставяха приборите и чиниите пред седящите край масата.
С обичайната си непоклатима сигурност, две от ръцете загребаха с черпака в широкия отвор на тенджерата и изсипаха гъстата супа в пластмасовите купи. С още едно повторение (само на първия чифт крайници) свърши операцията и по същия безмълвен начин роботът се плъзна обратно в ъгъла.
Джак със смесени чувства проследи отдалечаващия се метал. Защо бе нужен целият този механистичен и изнервящ ритуал на сервиране, когато хората можеха да се справят по-бързо и по-точно? Много пъти си бе задавал този въпрос. Но това беше неотменна част от технологичното развитие, довело хората до такава степен на абсурдна разглезеност, че дори за най-простото нещо, като бръсненето например, някои прибягваха до помощта на робот.
Самият той, както и всички хора в Ню Йорк, родени след робовзрива, беше отгледан от роботи. Те играеха ролята на майка, когато истинската му майка отсъстваше от вкъщи по цели седмици в търсене на отдавна изчезнали фосили от растения. Като палеоботаник в Националния музей по естествена история, тя бе отдала почти целия си живот на пущинаците, а там, където асфалтовата зона отстъпваше място на седиментните скали, портативният търсач на изотопи и сканирващият модул покриваха пространства от десетки квадратни километра прах, варовици и доломити.
Странно защо в последните месеци в мислите му изникваха странни, ако и на пръв поглед обикновени въпроси свързани в една или друга степен с детството му. Самият той навърши 28 едва преди четири месеца и въпреки това не считаше себе си за узрял. По-скоро имаше детско мислене, затова много често се поддаваше на провокации, които в повечето случаи всъщност не заслужаваха внимание. Дори и Катрин, която бе по-млада от него само с две години, беше по-здравомислеща от него. Сигурна, точна, здраво стъпила на земята, логиката й бе много по-последователна от неговата. Много често именно тя го спасяваше от честите меланхолични състояния, в които той изпадаше. А напоследък те бяха започнали видимо да зачестяват. Със сигурност имаха връзка с бебето, което щеше да се роди и чиято съдба тепърва трябваше да решат тази вечер.
Тихо примляскване го изкара от вглъбеността му, траяла само наколко секунди. Лора отметна посивелия кичур коса над изразяващото й чревоугодническа наслада лице, и типично за натурата й, зачекна така актуалния въпрос с безцеремонна припряност:
— Mисля, че няма смисъл да губим излишно време, деца мои. Предстои ни да решим жизнено важен проблем.
О, не! На Джак му се сви стомаха. Отправи молещ поглед към Катрин, която за негово съжаление поклати отрицателно глава. Това означаваше само едно: трябваше да се примирят с това първо майка й да вземе думата. А то не предвещаваше нищо добро.
Лора преглътна още няколко лъжици с гъстата течност и с възможно най-помпозно-тържествен вид попита:
— Катрин, спряхте ли се с Джак върху нещо съществено?
— Всъщност, не — отвърна Катрин, оставяйки настрана алуминиевата лъжица. — Сметнахме за нужно да изчакаме резултатите от пробите. Не искахме да избързваме с окончателното решение.
Лицето на Лора засия.
— Значи детето няма класификация на психо-гена?
— Да. Според доктор Смит бебето ще се роди след по-малко от 40 дена.
— По-скоро отколкото си мислех. — поклати някак странно глава Лора и погледна Джак.
Какво ли щеше да измъдри пък сега?
— Бащата какво ще каже? Решил ли е вече съдбата на сина си?
— Ами, не… засега.
— Така си и мислех. — Тя поклати съжалително глава: — Винаги оставяш най-важните неща за последно.
Джак трепна.
— От съществено значение ще бъде решението на Катрин. — отвърна той ядно. — Смятам, че тя има толкова право на него, колкото и аз. Все пак тя ще е тази, която ще понесе риска с психо-гена, а не аз.
— Разбирам те много добре и знам какво изпитваш, но за риск и дума не може да става. — Тя погледна Катрин. — Знаете, че един път на сто хиляди се случва ембрионът да убие бебето.
— Знам — тросна се Джак. — И точно от това се страхувам.
— Точно затова сега трябва да решите съдбата му. От вас зависи дали ще живее щастливо, ще има ли бъдещето, което ще заслужава, и ще успее ли да се развие по плана.
