се чува дори на блоаския мост и следователно ще го чуя, когато службата ми ме призове при нейно височество. Просто ви е досадно, че се смея, когато пишете; страх ви е да не би госпожа дьо Сен Реми, вашата майка, да се качи тук, както прави понякога, когато се смеем много високо; да не би да ни изненада и да види тоя огромен лист, на които за четвърт час сте написали само тия думи: Господин Раул…
— Вие имате пълно право, мила ми Луиз, защото след тия две думи могат да се напишат много други, такива многозначителни и пламенни, че госпожа дьо Сен Реми, милата ви майка, би имала право да бълва змии и гущери. Е, кажете, не е ли така?
И Монтале се разсмя още по-високо.
Русото младо момиче се разсърди не на шега. То скъса листа, на които наистина беше написано с хубав почерк Господин Раул, смачка хартията в разтрепераните си ръце и я изхвърли през прозореца.
— Така, така! — каза госпожица дьо Монтале. — Нашата овчица, нашето невинно детенце, нашата гълъбица се разсърди!… Не се страхувайте, Луиз: госпожа дьо Сен Реми няма да дойде, а ако дойде, вие знаете, че имам тънък слух. При това не е ли напълно позволено да се пише на стар приятел, когото познавате от дванадесет години, особено когато писмото започва с думите: Господин Раул?
— Добре, няма да му пиша — каза младото момиче.
— Ах, ето я Монтале добре наказана! — извика чернооката присмехулница, като продължаваше да се смее. — Хайде, хайде, вземете друг лист и да свършим бързо с вашето писане… Ах! Ето и звънецът бие! Е, бога ми, толкова по-зле! Нейно височество ще почака или ще мине тая сутрин без първата си почетна госпожица!
Действително се чуваше звънецът. Това означаваше, че нейно височество е свършила тоалета си и чака негово височество, които обикновено я водеше подръка от салона в трапезарията.
След като изпълняваше тоя обряд с особена церемония, височайшата двойка закусваше и се разделяше до обеда, които винаги почваше точно в два часа.
Щом звънецът заби, в кухнята, която се намираше в лявата страна на двора, се отвори една врата и през нея минаха един след друг двама домоуправители и осем помощник-готвачи, които държеха носилка с блюда, покрити със сребърни капаци.
Единият домоуправител, навярно старши по чин, допря мълчаливо палката си до гвардееца, които хъркаше на една пейка. Той беше дори така добър, че сложи в ръцете на тоя съвсем сънлив човек алебардата, изправена до него край стената. Без да иска обяснения, войникът придружи до трапезарията храната на негово височество, пред която вървяха един паж и двамата домоуправители.
Навсякъде, където минаваше храната, караулите отдаваха чест.
Госпожица дьо Монтале и приятелката й гледаха от прозореца си подробностите на тоя церемониал, макар че отдавна бяха вече свикнали с него. Впрочем те го гледаха с такова любопитство само за да бъдат по-сигурни, че няма да ги обезпокоят. Ето защо, щом помощник-готвачите, гвардейците, пажовете и домоуправителите минаха, те седнаха отново край масата; у слънцето, което за миг беше осветило тия две прелестни лица, осветяваше сега отново само шибоите, игликите и розовия храст.
— Е — каза Монтале, като седна отново на мястото си, — нейно височество ще закуси и без мене.
— О, Монтале, вие ще бъдете наказана! — отговори другото младо момиче, като сядаше тихо на мястото си.
— Наказана? А, да, тоест ще бъда лишена от разходка. Та аз само това желая, да бъда наказана! Да изляза с тая огромна кола, хванала се за вратичката, да завивам ту наляво, ту надясно по лош път, по които едва може да се измине една левга за два часа; после да се върна точно към това крило на замъка, където се намира прозорецът на Мария Медичи, при което нейно височество непременно ще каже: — „Кси може да повярва, че от тоя прозорец е избягала кралица Мария!… Четиридесет и седем стъпки височина!… Майката с двама принцове и три принцеси!“ Ако това е развлечение, Луиз, аз искам да бъда наказвана всеки ден, особено когато наказанието ми е да остана, с вас и да пиша такива занимателни писма като тия, които пишем.
— Монтале! Монтале! Трябва да се изпълняват задълженията.
— Лесно ви е да говорите за задължения, душичке моя, когато сте напълно свободна при тоя двор. Едничка вие се ползувате от всичките му облаги, без да носите никакви тежести, вие повече от мене сте почетна госпожица, защото нейно височество пренася на вас своето разположение към втория ви баща; така че вие влизате в тоя тъжен дом като птичките в тая кула: вдишвате въздуха, наслаждавате се на цветята, кълвете зърната, без да имате каквито и да било задължения, без да знаете що е отегчение! И вие ми говорите, че трябва да се изпълняват задълженията! Действително, моя прелестна ленивке, какви са вашите задължения? Да пишете на хубавеца Раул? А пък виждам, че и на него не пишете, така че, струва ми се, и вие пренебрегвате донейде задълженията си.
Луиз взе сериозен вид, облегна брадичката си на дланта и каза чистосърдечно:
— Значи ме укорявате за благоденствието ми! Как можахте? Вие имате бъдеще; вие служите при двора; кралят, ако се жени, ще повика негово височество при себе си; вие ще видите великолепни празници, ще видите краля, за когото казват, че е много хубав, много очарователен.
— А отгоре на това ще видя Раул, които служи у господин принца — прибави Монтале лукаво.
— Клетият Раул! — въздъхна Луиз.
— Сега е моментът да му пишете, душичке! Хайде, започнете отново с това знаменито Господин Раул, което блестеше начело на скъсания лист.
Монтале й подаде перото и с чаровна усмивка насърчи ръката й, която написа бързо познатите ни думи.
— А сега? — попита по-младото момиче.
— Сега пишете това, което мислите, Луиз — отговори Монтале.
— Сигурна ли сте, че мисля нещо?
— Вие мислите за някого, а това е едно и също и дори по-лошо.
— Тъй ли смятате, Монтале?
— Луиз, Луиз, вашите сини очи са дълбоки като морето, което миналата година видях в Булон. Не, лъжа се, морето е коварно; вашите очи са дълбоки като лазура ей там горе, над главите ни.
— Е, добре, ако четете тъй добре в очите ми, кажете какво мисля, Монтале.
— Първо, вие не мислите Господин Раул; вие мислите Мои мили Раул.
— О! Не се червете от такава дреболия. Мои мили вие ме молите да ви пиша в Париж, където вие служите у господин принца. Как ли се отегчавате, когато търсите развлечения в спомена за една провинциалистка…
Луис скочи.
Монтале — каза тя с усмивка, — не, аз мисля друго. Вижте, ето какво мисля.
Тя взе смело перото и с твърда ръка написа следните редове:
„Аз бих била много нещастна, ако така горещо не ме молехте да си спомня за вас. Тук всичко говори за първите години на дружбата ни, така бързо преминали, така сладко отлетели, че никога нищо няма, да унищожи очарованието им в сърцето ми.“
Монтале, която следеше бързото движение на перото и четеше наопаки, докато приятелката й пишеше, запляска с ръце.
— Чудесно! — извика тя. — Това е откровеност, това е чувство, това е стил! Миличка, покажете на парижаните, че Блоа е град на хубавия език.
— Той знае, че за мене Блоа е земен рай — отговори младото момиче.
— Именно това исках да кажа и вие говорите като ангел.
— Свършвам, Монтале.
И младото момиче продължи да пише:
„Вие казвате, че мислите за мене, господин Раул. Благодаря ви, но това не може да ме учуди: аз зная колко пъти сърцата ни са били едно до друго.“
— О, о! — извика Монтале. — Внимавайте, агънце мое, там има вълци!
Луис се готвеше да отговори, когато изведнъж пред портите на замъка се чу конски тропот.
— Какво е това? — рече Монтале, като се приближи до прозореца. — Красив конник, бога ми!
— Ах, Раул! — извика Луиз, която също се беше приближила до прозореца.
Тя побледня и падна силно развълнувана край недовършеното си писмо.
