— Предполагам — каза портиерът, — че ще я издадат чак на сутринта.

— Тогава — добави абатът — постарайте се да оставите клетата госпожа Дьо ла Мот да си почине малко. След толкова сътресения тя сигурно има нужда от почивка.

— Ще се оттеглим в стаята си — каза добрият портиер на жена си — и ще оставим госпожата тук, на креслото, ако не желае да използва кревата.

Жана се привдигна и срещна погледа на абата, който чакаше отговора й. Тя се престори, че заспива отново. Абатът изчезна, портиерът и жена му затвориха внимателно решетката, сложиха ключа обратно на мястото му и също излязоха. Щом остана сама, Жана веднага отвори очи.

„Абатът ме посъветва да избягам — помисли тя. — По-ясно не може да ми се посочат и необходимостта от бягство, и начинът как да стане! Предупреждението, че има опасност да ме осъдят, преди още да стане известно решението на съдиите, иде от приятел, който иска да ме подтикне да възвърна свободата си. Трябва да направя само една крачка, за да избягам, ще отворя скрина, после — решетката, и ето ме на пустия кей. Пуст, да… Няма никого, дори луната се крие на небето. Да бягам… О, свобода, щастието да възвърна богатствата си… Щастието да върна на враговете си всички злини!“

Тя се втурна към скрина и грабна ключа. Вече се приближаваше към ключалката на решетката. Внезапно й се стори, че върху черната линия на парапета на моста вижда някаква тъмна фигура, която нарушаваше еднообразното му очертание.

„Там в мрака има човек — каза тя, — може би е абатът. Той бди над моето бягство, чака ме, за да ми помогне. Да, но ако е клопка… ако сляза на кея и ме хванат, ако ме заварят на местопрестъплението, докато бягам? Бягството е признание за престъпление, самопризнание най-малкото за страх! Който бяга, бяга, от съвестта си… Отде иде този човек? Изглежда, че е пратен от господин Дьо Прованс… Отде да зная дали не е пратеник на кралицата или на роановци… Колко скъпо ще платят за една моя погрешна стъпка… Да, там някой дебне! За да ме накара да избягам няколко часа преди решението на съда! Не можеха ли по-рано, ако наистина искат да ми помогнат? Боже мой, кой знае дали вестта за оправдаването ми, решено от съвета на съдиите, вече не е стигнала до враговете ми? Кой знае дали не искат да предотвратят този страшен удар за кралицата с някакво доказателство или признание за вината ми. Признанието, доказателството ще бъде моето бягство. Ще остана!“

Тя се усмихна, вдигна хитрата си и дръзка глава и с уверена стъпка отиде да сложи ключа на решетката обратно в малкия скрин до камината. После седна отново в креслото, между светлината и прозореца, и взе да наблюдава отдалеч, преструвайки се на заспала, сянката на дебнещия човек, който, несъмнено уморен да чака, най-после стана и изчезна с първите лъчи на зората, когато очите започнаха да различават водата и нейните брегове.

97.

Присъдата

На сутринта, когато всички шумове се събуждат, когато Париж заживява отново, графинята се надяваше, че вестта за оправдаване ще влезе в затвора наведнъж с радостта и поздравленията на нейните приятели. Имаше ли тя приятели? Уви, никога състоянието, знатността не остават без свита, а Жана бе станала богата, влиятелна, бе получавала, бе давала, без да си създаде поне един обикновен приятел, който да отхвърли през злочестото утре това, което вчера е хвалил. Но след победата, която очакваше, Жана щеше да има поддръжници, обожатели, завистници. Напразно очакваше навалицата от весели лица да нахълта в стаята на портиера Юбер.

От неподвижността на обречена, която позволява да се протягат ръце към нея, Жана премина — такава наклонност имаше характерът й — към прекомерно безпокойство. И тъй като човек не може винаги да крие, тя не сметна за нужно да крие от пазачите своите чувства.

Не й позволяваха да излиза, за да се осведоми, но тя провря глава през един прозорец, тревожна, наостри ухо към шумовете на съседния площад, шумове, които, прониквайки през дебелите стени на стария палат на Сен Луи, се превръщаха в неясен шепот. Жана не чу глъч, а истински взрив, викове „браво“, крясъци, тропот с крака, нещо като изригване, което я уплаши, защото не разбираше, че тъкмо на нея засвидетелстват такова съчувствие. Шумните овации се повториха два пъти, заменени после от друг род звуци. Стори й се, че това беше и одобрение, но спокойно одобрение, което умираше веднага щом се родеше. Скоро минувачите по кея станаха по-многобройни, като че групите на площада се стопяваха и връщаха поотделно пръснатите си части.

— Славен ден за кардинала! — каза някакъв чиновник от прокуратурата, като подскачаше по паважа до парапета.

— За кардинала! — повтори Жана. — Значи е съобщено, че кардиналът е оправдан?

Капка пот падна от челото на Жана. Тя влезе бързо в помещението.

— Госпожо, госпожо — попита тя жената на Юбер, — какво чувам, имало нещо радостно за кардинала? Кое е радостното, моля ви?

— Не знам — отговори оная.

Жана я изгледа право в лицето.

— Попитайте мъжа си, моля ви — добави тя.

Портиерката се подчини от учтивост, а Юбер отговори отвън:

— Не знам!

Жана, нетърпелива, докачена, се спря за миг в средата на стаята.

— Тогава какво искаха да кажат тия минувачи? — попита тя. — Тези оракули никога не мамят. Няма съмнение, те говореха за процеса.

— Може би — отвърна състрадателно Юбер — са искали да кажат, че ако оправдаят господин Дьо Роан, ще бъде хубав ден за него, нищо повече.

— Вярвате ли, че ще го оправдаят? — извика Жана и стисна пръсти.

— Може да се случи.

— Ами аз…

— О, вие, госпожо… и вие като него, защо не и вие?

— Странно предположение! — промърмори Жана.

Тя отиде отново до прозореца.

— Струва ми се, че грешите, госпожо — каза портиерът, — като търсите така радости, които идват отвън неразбираеми за вас. Повярвайте ми, стойте спокойно и почакайте вашия адвокат или господин Фремен да дойдат да ви прочетат…

— Присъдата… Не, не!

Тя се ослуша. Една жена минаваше с приятелките си. С празнични бонета, с големи букети в ръка. Уханието на рози стигна като балсам чак до Жана, която го вдъхваше отдолу.

— Той ще получи моя букет — извика жената — и още сто други, милият. Ох, да можех, щях да го целуна.

— И аз — обади се една приятелка.

— Аз пък искам той да ме целуне — каза трета.

„За кого ли говорят?“ — помисли си Жана.

— Красив е и няма да му откажеш, нали? — рече друга.

И всичко отмина.

— Пак кардиналът! Все той! — промърмори Жана. — Той е оправдан, оправдан е.

Тя произнесе тези думи с такова отчаяние и увереност едновременно, че портиерите, решили да не предизвикват буря като предния ден, казаха в един глас:

— Ех, госпожо, защо не искате да оправдаят и да освободят горкия затворник?

Жана почувства удара, почувства особено промяната у домакините си и тъй като не искаше да загуби благоразположението им, рече:

— Ох, не ме разбирате. Уви, нима ме смятате за толкова завистлива и злобна, та да желая нещо лошо на моите другари по нещастие? Боже мой, нека оправдаят кардинала, о, да, нека го оправдаят! А аз, аз, какво зная в края на краищата… Повярвайте ми, приятели, от нетърпение съм такава.

Юбер и жена му се спогледаха, сякаш да премерят значимостта на това, което искаха да направят. Спря ги една свирепа искра, която лумна неволно в очите на Жана тъкмо когато щяха да вземат решение:

Добавить отзыв
ВСЕ ОТЗЫВЫ О КНИГЕ В ИЗБРАННОЕ

0

Вы можете отметить интересные вам фрагменты текста, которые будут доступны по уникальной ссылке в адресной строке браузера.

Отметить Добавить цитату
×