— Никога, никога, ви казвам!
— Госпожо, писано е, че ако осъдената откаже да коленичи…
— Тогава?
— Тогава ще ви принудят насила.
— Насила! Спрямо една жена!
— Една жена не по-малко от един мъж е длъжна да проявява уважение към краля и правосъдието.
— И към кралицата, така ли? — извика яростно Жана. — Защото тук виждам ръката на една жена враг!
— Грешите, ако обвинявате кралицата, госпожо. Нейно величество няма нищо общо със съставянето на решенията на съда. Хайде, госпожо, умолявам ви, спестете ни необходимостта да прибегнем до насилие. На колене!
— Никога, никога, никога!
Секретарят нави книжата и извади от големия си джоб един дебел лист, който държеше в запас, предвиждайки какво може да се случи. Той прочете изричната заповед, дадена от главния прокурор на представителите на държавната власт, да принудят непокорната подсъдима да коленичи, за да се изпълни процедурата.
Жана се сви в единия ъгъл, като предизвикваше с поглед представителите на държавната власт, за каквито бе помислила щиковете, които стърчаха на стълбите зад вратата.
Ала секретарят не отвори вратата. Той даде знак на двамата, за които стана дума, те се приближиха спокойно като ония бойни машини — къси, дебели и непоклатими — които при обсада служат за разбиване на стени. Мъжете уловиха с по една ръка Жана под мишниците и я повлякоха към средата на помещението въпреки писъците и риданията й. Секретарят седна равнодушно и зачака. За да я влекат така, Жана се принуди почти да коленичи. Една дума на секретаря я накара да осъзнае това.
— Така е добре — каза той.
Пружината тутакси се отпусна, Жана подскочи в ръцете на хората, които я държаха на две крачки от земята.
— Безполезно е да крещите — каза секретарят, — защото отвън не ви чуват, а и няма да чуете решението на съда, което трябва да прочета.
— Позволете ми да го чуя права и ще слушам мълчаливо — каза Жана задъхана.
— Щом някой е осъден на бой с камшик — рече секретарят, — наказанието е позорящо и изисква да коленичи.
— Камшик! — изпищя Жана. — Камшик! Ах, подлец такъв! Значи камшик, казвате?
Крясъците й станаха толкова силни, че замаяха тъмничаря, секретаря, двамата помощници и всички те, объркани, като пияни, решиха да я укротят. Нахвърлиха се върху Жана и я повалиха, но тя се съпротивяваше енергично. Понечиха да й подгънат краката, но тя стегна като стоманени обръчи мускулите си. Жана висеше във въздуха в ръцете на тези хора и размахваше ръцете и краката си така, че да им нанесе жестоки рани. Те си поделиха работата — един я държеше за краката като в стяга, другите двама — за китките, и крещяха на секретаря:
— Четете, продължете да четете присъдата, господин секретар, иначе никога няма да можем да се справим с тази побесняла жена.
— Никога няма да позволя да се чете присъда, която ме осъжда на позор — извика Жана, като се бореше със свръхчовешки сили.
Тя съпроводи заканата си с действие и заглуши гласа на секретаря с такива пронизителни ревове и крясъци, че не чу нито дума от това, което той четеше. След като завърши четенето, секретарят сгъна книжата и ги прибра в джоба си.
Жана помисли, че е свършил, млъкна и се опита да възвърне силите си, за да продължи да се съпротивява. Тя замени писъците с по-яростен и зловещ смях.
— А присъдата — продължи спокойно като край на банален израз секретарят — ще бъде изпълнена на площада за екзекуции, в двора на Съдебната палата!
— Публично! — изрева нещастницата. — О!
— Господине, предавам ви тази жена — довърши секретарят на съда, като се обърна към човека с кожената престилка.
— Но кой е този човек? — попита Жана в изблик на ужас и ярост.
— Палачът! — отговори секретарят, поклони се и оправи маншетите си.
Едва секретарят довърши тази дума, когато двамата екзекутори хванаха Жана и я помъкнаха към галерията, която тя бе забелязала. Отказваме се да опишем как се съпротивяваше. Тази жена, която в обикновения живот припадаше от една драскотина, търпя повече от един час изстъпленията и ударите на двамата екзекутори. Влачиха я чак до външната врата, като нито за миг не престана да надава най-ужасни крясъци.
Оттатък портичката, където насъбралите се войници възпираха тълпата, се показа внезапно малкият двор, наричан Двор на правосъдието. Откакто бяха започнали приготовленията и издигането ешафода, любопитството бе привлякло там две-три хиляди зрители. На дървена площадка, издигаща се на около осем стъпки, се извисяваше черен стълб с железни халки, а над него — табелка, която секретарят на съда, несъмнено по нареждане, се бе постарал да направи нечетлива. Площадката нямаше перила, качваха се там по стълба също без перила. Единствените перила, които се забелязваха, бяха щиковете. Те препречваха достъпа до нея като решетка с лъскави върхове.
Като видя, че вратите на Съдебната палата се разтварят, че приставите идват, че секретарят на съда крачи с книжа в ръка, тълпата се раздвижи вълнообразно и заприлича на море.
Отвред екнаха викове „Ето я! Ето я!“, съпроводени с не твърде прилични определения по адрес на осъдената и тук-там с няколко не твърде ласкави забележки по адрес на съдиите.
Жана имаше право — след присъдата вече имаше привърженици. Същите, които преди два месеца я презираха, щяха да я оправдаят, след като бе станала противница на кралицата.
Ала господин Дьо Кросън бе предвидил всичко. Първите редове на тази театрална зала бяха запазени за приближените на ония, които плащаха разноските за зрелището. Там, до широкоплещестите агенти, се виждаха жените, които поддържаха най-усърдно кардинал Дьо Роан. Бе намерен и начин да се използва гневът, разпалван срещу нея. Същите, които от омраза към Мария-Антоанета бяха поздравявали толкова бурно господин Дьо Роан, сега освиркваха или дюдюкаха срещу госпожа Дьо ла Мот, която неблагоразумно бе изменила на делото на кралицата. Ето защо, когато тя се появи на малкия площад, повечето зрители нададоха яростни викове: „Долу Ла Мот! Хей, фалшификаторке!“
Стана така, че тези, които се опитаха да изразят съжалението си към Жана или възмущението си от издадената срещу нея присъда, бяха смятани от търговките за врагове на кардинала, полицейските агенти пък — за врагове на кралицата, а бяха бити и от едните, и от другите. Всички се стремяха да очернят осъдената. Жана вече нямаше сили, ала ярост не й липсваше. Тя спря да крещи, защото писъците се губеха във врявата и борбата. Но с ясния си, звънлив, метален глас тя подхвърли няколко думи, които пресякоха като по магия всички гласове.
— Знаете ли коя съм аз? — каза тя. — Знаете ли, че в мен тече кралска кръв? Знаете ли, че в мое лице удрят не виновница, а съперница, не само съперница, но и съучастница?
Прекъснаха я виковете на най-обиграните служители на господин Дьо Кросън. Но тя бе събудила, ако не интерес, то поне любопитство, а любопитството на народа е жажда, която трябва да се утоли. Настъпилата тишина показа на Жана, че искат да я изслушат.
— Да — повтори тя, — съучастница! В мое лице наказват тая, която знаеше тайните на…
— Пазете се! — каза на ухото й секретарят на съда.
Тя се обърна. Палачът държеше в ръката си камшик. Като го видя, Жана забрави речта си, омразата, желанието да завладее множеството. Сега тя виждаше само позора, страхуваше се само от болката.
— Милост, милост! — извика сърцераздирателно тя.
Гръмогласно дюдюкане заглуши молбата й. Зави й се свят. Жана се вкопчи в коленете на палача и успя да улови ръката му. Ала той вдигна другата си ръка и шибна леко раменете на графинята.
Нещо нечувано, тази жена, която физическата болка щеше да повали, да усмири, да укроти може би, се изправи, като видя, че я щадят. Тя се нахвърли върху помощника и се опита да го събори, за да го изхвърли
