Дьо Ламбал и господин Дьо Калон отправяха за здравето й. Заедно с това често поглеждаше крадешком към вратата като човек, който гори от нетърпение, и извръщаше глава, сякаш трепереше да види някого.
— Кралят! — извика портиерът.
Сред вълна от бродерии, дантели и светлина тя видя да влиза Луи XVI, който от прага на салона погледна първо нея. Мария-Антоанета стана и направи три крачки към краля, който целуна учтиво ръката й.
— Днес сте красива, чудно красива, госпожо! — възкликна той.
Тя се усмихна тъжно и още веднъж потърси с празен поглед сред множеството неизвестното, което, както казахме, диреше.
— Не са ли тук нашите младоженци? — попита кралят. — Ще удари обед, струва ми се.
— Сир — отговори кралицата с такова голямо усилие, че ружът по бузите й се напука и на места падна, — пристигна само господин Дьо Шарни. Той чака в галерията Ваше величество да му нареди да влезе.
— Шарни! — възкликна кралят, без да забелязва многозначителното мълчание, настъпило след думите на кралицата. — Шарни е тук? Нека дойде, нека дойде!
Няколко благородници се отделиха, за да посрещнат господин Дьо Шарни. Кралицата притисна нервно ръце до сърцето си и седна отново, обърната гърбом към вратата.
— Наистина е обед — повтори кралят, — а младоженката трябваше да бъде тук.
Докато кралят произнасяше тези думи, господин Дьо Шарни се показа на входа на салона. Той чу последните думи на краля и отвърна веднага:
— Моля Ваше величество да извини неволното закъснение на госпожица Дьо Таверне. След смъртта на баща й тя е все на легло. Днес става за пръв път и щеше да бъде вече на разположение на краля, ако не беше припаднала.
— Значи това мило дете е обичало толкова баща си! — каза високо кралят. — Но тъй като си намери добър съпруг, надяваме се да се утеши.
Кралицата слушаше, или по-право чуваше, без да помръдне. Който я проследеше с очи, докато Шарни говореше, щеше да види как кръвта от челото й се оттегляше и тя пребледняваше. Кралят забеляза множеството благородници и духовници, което изпълваше салона, и внезапно вдигна глава.
— Господин Дьо Бретьой — рече той, — изпратихте ли заповедта да изпратят в изгнание Калиостро?
— Да, сир — отговори смирено министърът.
Дори дихание на спяща птица щеше да наруши последвалото мълчание.
— А тази Ла Мот, която се нарича Дьо Валоа — продължи гръмко кралят, — не я ли дамгосват днес?
— Трябва да е станало точно в този миг, сир — отвърна пазителят на държавния печат.
Очите на кралицата светнаха. През салона премина ропот, който се силеше да бъде одобрителен.
— Ще бъде неприятно на кардинала да узнае, че съучастницата му е дамгосана — продължи Луи XVI с упоритост, каквато никога не бяха забелязвали у него.
И с думите „съучастницата му“, отправени към един обвиняем, когото съдът току-що бе оправдал, с думите, които заклеймяваха идола на парижани, с думите, които осъждаха като крадец и фалшификатор един от първите прелати на църквата, един от първите френски принцове, кралят сякаш хвърляше тържествено предизвикателство към духовенството, благородниците, съдилищата, народа, за да запази честта на жена си, с тези думи и с поглед, пламтящ от оня гняв и оная величественост, които никой във Франция не бе почувствал, откакто очите на Луи XV се бяха склопили за вечен сън, кралят обходи всичко наоколо. Нито шепот, нито одобрителна дума посрещнаха отмъщението на краля срещу заговорниците, които искаха да опозорят монархията. Той се приближи до кралицата, която му протягаше двете си ръце в изблик на дълбока признателност.
В този миг в края на галерията се появиха госпожица Дьо Таверне, в бяла премяна като годеница, с бяло като призрак лице, и Филип дьо Таверне, брат й, който й подаваше ръка. Андре вървеше с бързи крачки, със смутен поглед, със задъхани гърди. Тя не виждаше и не чуваше. Ръката на нейния брат й придаваше сила, смелост и я водеше.
Докато годеницата минаваше, множеството от придворни се усмихна. Всички жени заеха място зад кралицата, всички мъже се наредиха зад краля. Съдията Дьо Сюфрен, като държеше за ръка Оливие дьо Шарни, посрещна Андре и брат й, поклони им се и се смеси с групата лични приятели и роднини.
Филип продължи пътя си, без очите му да срещат очите на Оливие, без натискът на пръстите му да предупреди Андре, че трябва да вдигне глава. Когато застана пред краля, той стисна ръката на сестра си, а тя, като събуден мъртвец, разтвори големите си очи и видя Луи XVI, който й се усмихваше благо. Поклони се сред шепота на присъстващите, които по този начин я поздравяваха за хубостта й.
— Госпожице — каза кралят, като я хвана за ръката, — сигурно сте чакали да свърши траурът ви, за да се омъжите за господин Дьо Шарни. Ако не бях помолил да се ускори сватбата, вашият бъдещ съпруг въпреки нетърпението си може би щеше да ви позволи да я отложите с още един месец, защото, казват, вие страдате, което ме натъжава. Но аз трябва да осигурявам щастието на добрите благородници, които ми служат като господин Дьо Шарни. Ако не се бяхте омъжили за него днес, нямаше да присъствам на сватбата ви, тъй като утре заминаваме с кралицата на пътешествие из Франция. Така че ще имам удоволствието да подпиша брачния ви договор и да бъда свидетел на венчавката ви в моя параклис. Поздравете кралицата, госпожице, и й благодарете, защото Нейно величество беше много добра към вас.
През това време той заведе Андре при Мария-Антоанета. Тя се бе изправила с разтреперани колене, с вкочанени ръце. Не посмя да вдигне очи, видя само нещо бяло, което се приближаваше и се кланяше. Беше сватбената рокля на Андре.
Кралят веднага върна ръката на годеницата на Филип, подаде своята ръка на Мария-Антоанета и произнесе високо:
— Към параклиса, господа.
Навалицата мина мълчаливо зад техни величества, за да заеме местата си. Венчавката започна веднага. Кралицата я слушаше, свита на своето столче, обгърнала с ръце главата си. Тя се молеше от цялата си душа, с всичките си сили, отправи към небесата такива пламенни молби, че дъхът от устните й пресуши следата от сълзите.
Господин Дьо Шарни, блед и красив, усещаше върху себе си тежестта на всички погледи, беше спокоен и смел, сякаш се намираше на своя кораб, сред вихрушките от пламъци и английски картеч, но страдаше много повече.
Филип, вперил очи в сестра си, която трепереше и се олюляваше, изглеждаше готов да й се притече на помощ с дума на утеха и приятелство.
Андре, вдигнала глава, не се предаваше, помирисваше всяка минута от флакончето си с есенции, гаснеше и трептеше като пламък на свещ, но стоеше права и упорстваше да живее със силата на волята си. Тя не отправи молитви към небето, не пожела нищо за бъдещето, нямаше на какво да се надява, от какво да се страхува, тя беше нищо за хората, нищо за Бога. Докато свещеникът говореше, докато камбаната биеше, докато около нея се извършваше божественото тайнство, Андре си казваше:
„Все пак християнка ли съм? Не съм ли като другите, същество като другите? За благочестие ли си ме създал ти, когото наричат върховен Бог, съдник на всичко? Ти, когото смятат за истински справедлив и който винаги ме е наказвал, макар и никога да не съм прегрешавала! Ти, когото смятат за Бог на мира и любовта и на когото дължа, че живея сред тревога, сред гняв, сред кървави отмъщения! Ти, на когото дължа, че имам за смъртен враг единствения човек, когото съм обичала? Не, нещата на тоя свят и Божиите закони не ме засягат! Сигурно, преди да се родя, съм прокълната и съм се родила извън човешките закони.“
После тя се върна към мъчителното си минало и зашепна: „Странно, странно! Тук, до мен, стои човек, при произнасянето на чието име умирах от щастие. Ако този човек бе дошъл да иска самата мен, щях да се принудя да падна в нозете му, да го помоля да прости някогашната ми грешка, твоята грешка, Боже мой! И този човек, когото обожавах, може би щеше да ме отблъсне. Но ето, че днес той се жени за мен и тъкмо той ще дойде да ме моли на колене за прошка! Странно, о, да, да, много странно!“
В този миг до ушите й стигна гласът на свещеника. Той казваше:
— Жак-Оливие дьо Шарни, вземате ли за съпруга Мари-Андре дьо Таверне?
