се:
— Какво казаха, Дейви? Повтори го. Просто не мога да повярвам.
— „Очарователна“ — започнах аз.
Майка ми сложи ръка върху устните ми, за да ме спре.
— Никога не съм била очарователна — каза тя, смеейки се. — Сигурно не са казали очарователна, Дейви. Зная, че не са.
— Да, точно така беше. „Очарователната мисис Копърфийлд“ — повторих натъртено аз. — А също така и „хубава“.
— Не, положително не хубава. В никакъв случай не хубава — прекъсна ме майка ми, като отново сложи ръце върху устните ми.
— Да, точно така. „Хубава мъничка вдовица“.
— Какви глупави, безочливи същества! — извика майка ми, като се смееше и закриваше лице. — Какви смешни хора! Нали, Дейви, миличък?
— Е!
— Не казвай на Пеготи; тя може да ми се разсърди. И самата аз съм им страшно сърдита, но бих предпочела Пеготи да не знае.
Разбира се, обещах й. Целунахме се много пъти и скоро заспах дълбоко.
Сега, след като е изминало толкова време оттогава, струва ми се, че беше на следния ден, когато Пеготи направи онова удивително предложение, за което ще ви спомена след малко; но навярно е било два месеца подир това.
Една вечер седяхме както обикновено (майка ми беше излязла) с чорапа и метъра, с парчето восък, кутията с катедралата „Св. Павел“ на капака и книгата за крокодилите. След като ме погледна няколко пъти и си отвори устата, сякаш да заговори, без обаче да го направи — което аз взех за обикновено зяпане, иначе то би ме разтревожило — Пеготи каза ласкаво:
— Мистър Дейви, би ли ви се понравило да дойдете с мен и да прекарате две седмици при брат ми в Ярмут? Няма ли да е чудесно?
— Брат ти приятен човек ли е, Пеготи? — запитах уклончиво.
— О, само да знаете колко е приятен! — провикна се Пеготи, вдигайки ръце. — А и морето, и лодките, и корабите, и рибарите, и плажът, и Ам, с когото ще си играете…
Думата й беше за племенника й Хам, за когото споменах в първата глава на разказа си.
Този сбор от удоволствия ме накара да се изчервя от радост. Отговорих й, че действително би било прекрасно, но какво що каже майка ми?
— Залагам цяла гвинея,1 че ще ни позволи да отидем — каза Пеготи, като ме гледаше втренчено. — Ще я попитам веднага, като си дойде, ако желаете. Непременно!
— Но какво ще прави тя, докато нас ни няма? — казах аз и сложих малките си лакти на масата, за да разисквам въпроса. — Не можем да я оставим сама.
Ако Пеготи изведнъж бе започнала да разглежда някаква дупка на пръстите на чорапа, то тя трябва да е била много малка и да не е заслужавала да се закърпи.
— Виж какво, Пеготи! Знаеш, че не можем да я оставим сама!
— Да ви благослови господ! — каза Пеготи, като най-после отново ме погледна. — Нима не знаете? Тя ще гостува две седмици на мисис Грейпър, която ще има и други гости.
О, щом работата беше такава, бях напълно готов да тръгна. Зачаках с най-голямо нетърпение майка ми да си дойде от дома на мисис Грейпър (тъй като се отнасяше за тази съседка) и да потвърди, че наистина можем да изпълним това велико намерение. Не толкова учудена, колкото очаквах, майка ми с готовност се съгласи. Уредихме всичко още същата вечер. Щяхме да заплащаме за храната и квартирата ми през време на престоя ни там.
Денят на тръгването ни дойде бързо. Той бе определен толкова наскоро, че дойде бързо дори и за мен. Бях в трескаво очакване и се опасявах да не би някое земетресение, огнена планина или друго някое природно бедствие да попречи на експедицията. Щяхме да пътуваме с колата на един преносвач, която щеше да тръгне сутринта след закуска. Какво ли не бих дал, да ми позволяха да се облека още от вечерта и да спя с шапка и обувки.
Макар че го разправям с леко сърце, и сега ми домъчнява, когато си спомня с какво нетърпение очаквах да напусна щастливия си дом и дори не подозирах какво напущах завинаги.
Доволен съм, като си спомня, че когато колата на преносвача стоеше до портата и майка ми ме целуваше, от любов и признателност към нея и към стария дом, който никога не бях напущал, заплаках. Доволен съм, че и майка ми се разплака и че усетих как сърцето й биеше до моето.
Доволен съм, като си спомня, че когато колата потегли, майка ми изтича до портата и извика на каруцаря да спре, за да ме целуне още веднъж. С радост си припомням любовта и трепета, с които и тя, и аз вдигнахме лицата си един към друг.
Когато я оставихме застанала на пътя, мистър Мърдстоун се приближи до нея и, види се, я упрекна, че толкова се е разчувствувала. Гледах назад изпод навеса на каруцата и се чудех какво може това да го засяга. Пеготи, която също гледаше от другата страна, бе всичко друго, но не и доволна. Познавах го по лицето й.
Седях и гледах Пеготи с мисъл, заета от следната въображаема възможност: дали, ако тя ме загубеше като момчето в приказката, бих намерил пътя за дома по копчетата, които тя ронеше.
III ГЛАВА
ПРОМЯНА
Конят на преносвача беше най-ленивият кон в света. Тътреше се напред с наведена глава, сякаш му се искаше да накара хората, за които бяха предназначени пратките, да го чакат. Дори ми се струваше, че понякога гласно хихикаше при тази мисъл, обаче каруцарят каза, че това е само кашлица.
Преносвачът имаше обичай да държи главата си наведена подобно на коня, и да се клатушка сънливо напред, докато караше, с ръка на коляното си. Казвам „караше“, но си мислех, че колата би стигнала до Ярмут и без него, тъй като всичко това се вършеше от коня. А колкото се отнася до разговор, преносвачът нямаше понятие от подобно нещо; само си подсвиркваше.
Пеготи държеше в скута си кошница с провизии, които спокойно биха ни стигнали, ако отивахме до Лондон със същото превозно средство. Ядохме твърде много и спахме твърде много. Пеготи винаги заспиваше с брадичка върху дръжката на кошницата, която никога не изпущаше из ръце. И ако не бях я чул, никога не бих повярвал, че една беззащитна жена може тъй силно да хърка.
Правехме толкова заобиколки из разни пътища, и толкова време ни отне предаването на един креват в един хан, както и спирането на разни други места, че бях много изморен и много доволен, когато видяхме Ярмут. Като плъзнах поглед по обширната мрачна пустош отвъд реката, той ми се стори много влажен и приличен на гъба за изтриване. Чудех се как е възможно, ако земята е така кръгла, както казваше учебникът ми по география, да съществува толкова плоско място. Но ми дойде наум, че може би Ярмут се намира на един от полюсите й. Това би обяснило всичко.
Когато се приближихме малко и видяхме цялата отсрещна местност да се простира като права линия под небето, споделих с Пеготи, че един или два хълма биха направили гледката по-хубава. Казах също така, че ако земята беше по-отделена от морето и градът и водата не бяха така съединени един с друг, би било по- добре. Но Пеготи отвърна с по-силно натъртване от обикновено, че трябва да приемаме нещата такива, каквито са, и че колкото до нея, тя се гордее да се нарече ярмутска жителка.
Когато навлязохме в улицата, (която за мене беше съвсем чужда) и замириса на риба, на катран, на кълчища и на смола, и видяхме моряците да се разхождат наоколо и каруците да потракват по камъните, почувствувах, че съм бил несправедлив към това кипящо от живот място. Казах това на Пеготи, която слушаше възхищенията ми много самодоволно, и ми каза, че е всеизвестно, че Ярмут е изобщо най-хубавото място на вселената.
— Ето и моя Хам! — изпищя Пеготи. — Толкова е пораснал, че не мога да го позная!
И наистина племенникът й ни чакаше пред кръчмата. Той ме запита като стар познат как се чувствувам. Отначало нямах усещането, че го познавам така добре, както ме познаваше той, тъй като не бе идвал у нас след оная нощ, през която съм се родил, и, естествено, в това отношение той имаше предимство. Но бързо
