— Не, господине. Неин баща беше зет ми Том.

Не можах да се удържа да не запитам след ново почтително мълчание:

— Умрял ли е той, мистър Пеготи?

— Удави се — каза мистър Пеготи.

Почувствувах, че е трудно да се продължи в същия дух, но тъй като още не бях узнал всичко, което трябваше да узная, запитах:

— Нямате ли никакви деца, мистър Пеготи?

— Не, мистър Дейви — отвърна той, подсмивайки се, — аз съм ерген.

— Ерген! — казах удивен аз. — Тогава коя е тази, мистър Пеготи? — И аз посочих към личността с престилката, която плетеше.

— Това е мисис Гъмидж — каза мистър Пеготи.

— Гъмидж ли, мистър Пеготи?

Но в този момент Пеготи — искам да кажа, моята собствена Пеготи — с такива изразителни движения ми даваше да разбера, че не трябва да задавам повече въпроси, та не ми оставаше нищо друго, освен да си седя и да гледам мълчаливите членове на компанията, докато станеше време за лягане. После, в самотата на малката ми стаичка, тя ме осведоми, че Хам и Емилия са осиротели негови племенник и племенница, които нашият домакин бил осиновил през различни моменти на детинството им, когато останали сами. А мисис Гъмидж била вдовицата на съдружника му, който умрял много беден. Самият той бил беден човек, каза Пеготи, но имал златно сърце и бил верен като стомана — това бяха лично нейни сравнения. Тя ми каза, че едничкият въпрос, при чието заговаряне изпадал в ярост или проклинал, била неговата щедрост. И ако някой от тях споменял нещо за нея, той силно удрял с ръката си по масата (при един подобен удар я бил сцепил) и войнствено се заклевал, че ще избяга, ако още веднъж му споменат за това.

Бях много трогнат от добрината на хазаина ми. Чувах как жените се приготвяха за спане в друга, подобна на моята стаичка, на отсрещния край на лодката и как мъжете си окачваха хамаците на куките, които бях забелязал по тавана. Бях в прекрасно разположение на духа, което се усилваше от обстоятелството, че ми се спеше. Когато дрямката постепенно ме обхвана, чух как вятърът ревеше по морето и с каква ярост се спущаше из пустата равнина. Обзе ме смъртна боязън да не би през нощта да се появи буря и океанът да залее брега. Но се успокоих с мисълта, че най-после ние се намираме в лодка и че на борда няма да е зле, ако нещо лошо се случи, щом като там има човек като мистър Пеготи.

Обаче не се случи нищо по-лошо от това, че нощта се смени с утро. Почти веднага след като първите слънчеви лъчи заблестяха по рамката от стридени черупки на огледалото ми, аз скочих от леглото и излязох с малката Емилия да събираме камъчета по брега.

— Сигурно си същински моряк — казах й аз.

Не знам дали бях уверен в това, което казвах, но почувствувах, че е проява на учтивост да кажа нещо. А една ладийка край нас така хубаво се отразяваше в умален вид в очите й, че веднага ми хрумна да кажа тъкмо това.

— Не — отвърна малката Емилия, като поклати глава. — Страхувам се от морето.

— Страхуваш ли се? — възкликнах с подходящата за случая смелост и погледнах високомерно могъщия океан. — А пък аз не се страхувам.

— Да, но то е жестоко — каза Емилия. — Видяла съм колко жестоко е било към някои от нашите мъже. Видяла съм го да разрушава на парчета една ладия, голяма колкото къщата ни.

— Надявам се, че това не е било ладията, която…

— С която татко се е удавил? Не, не беше тя. Нея не съм видяла.

— Нито него? — запитах аз.

Малката Емилия поклати глава:

— Не си го спомням!

Ето ти съвпадение! Веднага й обясних, че и аз не съм видял баща си и че майка ми и аз винаги сме си живели най-щастливо и възнамеряваме и занапред да си живеем така. Разправих й също, че бащиният ми гроб е в гробището до нас, засенчен от едно дърво, под чиито клони съм се разхождал и не през едно прекрасно утро съм се вслушвал в сладките птичи песни. Но изглежда, че между нейното сиротство и моето имаше известна разлика. Тя бе изгубила майка си преди баща си и никой не знаеше къде е бащиният й гроб. Знаеха само, че е нейде в морските дълбини.

— Освен това — каза Емилия, докато търсеше камъчета и раковини, — баща ти е бил джентълмен и майка ти е дама, а моят баща е бил рибар и майка ми е рибарска дъщеря, а и вуйчо ми Дан е рибар.

— Дан е мистър Пеготи, нали? — запитах аз.

— Вуйчо Дан — ей там — отвърна Емилия и посочи къщата лодка.

— Да, и аз казвах за него. Струва ми се, че е много добър човек.

— Добър? Ако някога стана дама, ще му подаря небесносин жакет с диамантени копчета, кадифени панталони, червена кадифена жилетка, цилиндър, голям златен часовник, сребърна лула и сандък с пари.

Казах, че несъмнено мистър Пеготи напълно заслужава тези съкровища. Трябва да призная, мъчно можех да си представя, че той би се чувствувал удобно в облеклото, което щеше да му предложи признателната му племенница, и особено се чудех какво ще прави с цилиндъра. Но, разбира се, пазех тези мисли за себе си.

Малката Емилия се бе спряла и загледала към небето, когато изброяваше тези вещи, сякаш бяха вълшебно видение. Продължихме да събираме камъчета и мидени черупки.

— Би ли желала да бъдеш дама? — запитах я аз.

Емилия ме погледна, засмя се и кимна утвърдително.

— Много бих желала. Тогава всички ще бъдем благородници. Аз, вуйчо, Хам и мисис Гъмидж. Тогава няма да се страхуваме от бурята. Искам да кажа, няма да се страхуваме за себе си. Разбира се, ще се боим за клетите рибари и ще им помагаме с пари, когато пострадат.

Това ми изглеждаше много хубава и следователно напълно вероятна картина. Изразих удоволствието си при мисълта за нея и малката Емилия се осмели да запита свенливо:

— А сега пак ли ще кажеш, че не се страхуваш от морето?

Понастоящем то беше съвсем тихо и не можеше да ме изплаши, но не се съмнявам, че ако бях видял някоя средно голяма вълна да се втурва към брега, сигурно бих си плюл на петите, спомняйки си за удавените й роднини. Както и да е, казах „не“ и прибавих:

— Изглежда, че и ти не се боиш, макар да твърдиш обратното.

Казах това, тъй като тя вървеше по самия край на един стар дървен вълнолом и се страхувах да не би да падне.

— Така не се боя — рече малката Емилия. — Но когато вятърът бушува, се събуждам и с трепет си мисля за вуйчо Дан и за Хам и ми се струва, че чувам как викат за помощ. Затова тъй много ми се иска да бъда дама. Но така не се страхувам. Ни най-малко. Погледни!

Тя се втурна и затича по една назъбена греда, която се издаваше напред от мястото, където бяхме застанали, и се надвесваше над дълбоката вода. Тази случка така се е врязала в паметта ми, че ако бях художник, мисля, че бих я нарисувал и сега така точно, както, ако се бе втурнала към гибелта си (както ми се струваше тогава) с отправен към морето поглед, който никога не ще забравя.

Леката, смела, трепкаща малка фигурка се обърна и се върна при мене и аз се засмях на страховете си и на вика, който се бе изтръгнал от мене и който би бил безполезен, тъй като наоколо нямаше никого. Но имало е моменти, когато като възрастен вече мъж съм си мислил дали внезапната смелост на това дете с вперения в морето поглед, не се бе породила под въздействието на непонятни сили, по волята на умрелия й баща, и дали в милосърдието си той не бе пожелал да я изкуси да се втурне към морските дълбини, за да може животът й да свърши него ден? Имало е моменти, когато съм се чудел дали, ако в един миг бъдещият й живот ми се бе разкрил, и то така, че да го доловя с детския си ум, аз би трябвало да вдигна ръка и да го запазя? Имало е моменти, макар и кратки, когато съм се запитвал дали нямаше да е по-добре за малката Емилия, ако в онова утро морските води се бяха затворили пред погледа ми над главата й. И съм си отговарял: да, би било по-добре.

Може би избързвам. Може би загатвам за това по-рано, отколкото трябва. Но нека тъй да остане.

Разхождахме се дълго и се натоварихме с различни неща, които ни харесаха. Хвърлихме обратно във

Добавить отзыв
ВСЕ ОТЗЫВЫ О КНИГЕ В ИЗБРАННОЕ

0

Вы можете отметить интересные вам фрагменты текста, которые будут доступны по уникальной ссылке в адресной строке браузера.

Отметить Добавить цитату