Чарлс Дикенс

Черното було

През една от последните зимни вечери на 1800 година, а може би година-две преди или след това, един млад доктор, току-що започнал своята практика, седеше в малката си дневна пред веселия огън в камината и се вслушваше във вятъра, който блъскаше дъждовните капки в прозореца и тъжно виеше в комина. Вечерта беше влажна и студена; той беше газил цял ден в калта и дъжда, а сега си почиваше по халат и чехли, по-скоро полузаспал, отколкото полубуден, и прехвърляше наум хиляди неща. Първо си помисли колко силно духаше вятърът и как студеният дъжд щеше да го шиба в лицето, ако не беше се прибрал на топло в къщи. После мислите му полетяха към родния край и близките, които щеше да посети отново както всяка година на Коледа; той си представи радостта им, когато го видят, и колко щастлива щеше да бъде Роуз, ако само можеше да й каже, че най-после си има свой пациент и скоро ще има повече и след няколко месеца ще дойде пак, ще се ожени за нея и ще я отведе със себе си, за да сгрее самотния му дом и да го окриля за нови дела. После започна да се чуди кога ли ще се появи този първи пациент и дали провидението не е решило да го остави завинаги без пациенти; след това мислите му отново се върнаха към Роуз и той се унесе; сънува я — в ушите му звучеше сладкият й и нежен глас, а на рамото си усещаше нейната малка и нежна длан.

Той наистина усети една ръка на рамото си, но тя не беше нежна; това беше ръката на едно дебело момче с кръгла глава, което беше назначено от енорията да разнася лекарства и съобщения срещу сумата от един шилинг на седмица и храна. И след като нямаше на кого да носи лекарства и от кого съобщения, обикновено прекарваше свободните си часове — средно по четиринадесет на ден, — като пиеше скришом ментолови капки в конски дози, и лягаше да спи.

— Една дама… една дама ви търси, сър! — прошепна момчето и разтърси господаря си, за да го събуди.

— Каква дама? — извика нашият приятел и скочи, като все още недоумяваше дали всичко е било само сън и се надяваше това да е Роуз. — Каква дама? Къде?

— Ето там, сър! — отвърна момчето и посочи остъклената врата на лекарския кабинет с уплаха, причинена може би от призрачния вид на пациентката.

Докторът погледна натам и също се стресна за миг, като видя как изглежда неочакваната му посетителка.

Жената беше изключително висока, изцяло в траурно облекло и стоеше толкова близо до вратата, че лицето й почти докосваше стъклото. Горната част от тялото й беше старателно увита с черен шал, сякаш тя не искаше да я познаят, а лицето й беше покрито с плътен черен воал. Стоеше напълно изправена, от което изглеждаше още по-висока, и макар че докторът усещаше върху себе си невидимите й очи, тя остана абсолютно неподвижна и не отвърна дори с един жест на това, че той се беше обърнал към нея.

— За преглед ли сте дошли при мен? — запита с известно колебание той, когато отвори вратата. Тя се отваряше навътре и движението й не промени положението на непознатата, която остана неподвижна на мястото си.

Жената леко кимна в знак на съгласие.

— Влезте, моля — каза докторът.

Непознатата направи една стъпка напред, след което се обърна към момчето — за голям негов ужас — и като че ли се поколеба.

— Излез от стаята, Том — каза младият мъж на момчето, чиито големи кръгли очи се разтвориха до краен предел по време на този кратък разговор. — Дръпни завесата и затвори вратата.

Момчето дръпна една зелена завеса пред стъклото, влезе в кабинета, затвори вратата зад себе си и веднага залепи огромното си око о ключалката от другата страна.

Докторът приближи един стол до огъня и направи знак на пациентката да седне. Непознатата тръгна бавно към него. В момента, в който светлината попадна на черната й рокля, докторът забеляза, че долната част на полата й е подгизнала и кална.

— Вие сте съвсем мокра — каза той.

— Да — отвърна тя тихо.

— И сте болна — добави съчувствено докторът, защото това беше глас на страдащ човек.

— Да — каза тя, — много съм болна, но болката ми не е телесна, а душевна. Не за себе си, нито заради себе си дойдох при вас — продължи тя. — Ако страдах физически, едва ли щях да изляза сама в този час и в такова време, а ако се бях разболяла, бог ми е свидетел, че двадесет и четири часа след това щях да легна и щях с радост да се моля да умра. Сър, аз съм дошла при вас да търся помощ за друг. Трябва да съм луда да идвам за помощ, сигурно е така, но нощ след нощ, през дългите и тягостни часове, когато не спях и плачех, мислех само за това и макар самата аз да зная, че никой на този свят не може да му помогне, мисълта, че трябва да го погреба, без да съм направила нещо, кара кръвта да изстива в жилите ми!

Начинът, по който говорещата се разтрепера, показа — докторът много добре разбра това, — че тя не се преструва.

Отчаяната искреност в думите на жената трогна сърцето на младия мъж. Той беше още в началото на своята практика и не познаваше достатъчно нещастията, които неговата професия открива всеки ден сред хората, за да успее да свикне с човешкото страдание.

— Ако човекът, за когото говорите — каза той, като стана бързо от мястото си, — е наистина в такова безнадеждно състояние, в каквото го описахте, не трябва да губим нито миг. Ще дойда веднага с вас. Защо не се обърнахте за лекарски съвет по-рано?

— Защото преди това би било безполезно… защото дори сега ще е безполезно — отвърна жената и закърши отчаяно ръце.

За момент докторът впери поглед в черния воал, като че ли за да види как изглежда лицето под него, но поради гъстотата на материята това беше невъзможно.

— Вие наистина сте болна — меко каза той, — макар че не го осъзнавате. Треската, която, без самата вие да го усетите, ви е помогнала да се преборите с умората, сега ви изгаря. Изпийте това — продължи той и й даде чаша вода, — отпуснете се за малко и ми опишете колкото се може по-спокойно каква е болестта на пациента и от колко време продължава. Щом разбера всичко, което ми е необходимо, за да мога да му помогна, когато го посетя, ще бъда готов да ви придружа.

Непознатата поднесе чашата с вода към устата си, без да вдига воала, след което я остави настрани, без да отпие, и избухна в плач.

— Зная — силно изхлипа тя, — зная, че това, което ще кажа, ще ви прилича на трескаво бълнуване. Вече са ми го казвали, и то много по-грубо от вас. Не съм млада, а хората твърдят, че когато човек се приближава към края на своя живот, последните години, които му остават, колкото и безсмислени да са в очите на другите, за него са по-скъпи от всички предишни; независимо че с миналото го свързват спомените за старите приятели, които са отдавна в гроба, а може би и за децата, които са го напуснали и са го забравили напълно, тъй че все едно и те са мъртви за него. На мене не ми остават много години и точно затова животът ми може би трябва да ми е скъп, но аз бих се лишила от него, без изобщо да съжалявам — даже с готовност, с радост, — ако това, което ви кажа, е лъжа или измислица. Утре сутринта този, за когото дойдох при вас, ще бъде — аз знам това, макар че бих искала да не е така — в състояние, в което никой на този свят не би могъл да му помогне. И въпреки това тази нощ, макар че той се намира в смъртна опасност, вие не бива да го виждате и не бихте могли да му окажете помощ.

— Не искам да увеличавам мъката ви — каза докторът след кратко мълчание — и затова няма да споря с вас, нито пък ще разпитвам за това, което вие така ревностно криете, но все пак в думите ви има много странно несъответствие. Тази нощ умира човек, но аз не бива да го виждам, след като моята помощ може би ще му бъде полезна; утре, както смятате, всичко ще бъде безполезно и въпреки това настоявате, че трябва да го видя тогава! Ако той наистина ви е така скъп, както изглежда от думите и поведението ви, защо да не се опитаме да спасим живота му, преди да е станало прекалено късно или преди болестта му да е напреднала дотолкова, че нищо повече да не може да се направи?

— Господ да ми е на помощ! — извика жената и горчиво заплака. — Как мога да се надявам, че чуждите хора ще повярват на това, което дори и за самата мен е невероятно? В такъв случай, вие отказвате да го видите, така ли, сър? — добави тя и стана внезапно от стола.

— Не съм казал, че няма да го видя — отвърна докторът, — но ви предупреждавам, че ако настоявате

Вы читаете Черното було
Добавить отзыв
ВСЕ ОТЗЫВЫ О КНИГЕ В ИЗБРАННОЕ

0

Вы можете отметить интересные вам фрагменты текста, которые будут доступны по уникальной ссылке в адресной строке браузера.

Отметить Добавить цитату