— Намали ход! — извика капитанът. — Тези хора от нашите ли са, сър?
— Ноукс — извика Харди, който непрекъснато разглеждаше всички предмети, и близки, и далечни, през огромния телескоп, — това са семействата Флиитуд и Уейкфийлд, с две деца, боже мой!
— Какво безобразие, да вземат и деца! — казаха всички — Каква несъобразителност!
— Слушайте, ще стане голям майтап, ако се престорим, че не ги забелязваме! — предложи мистър Харди за голяма радост на всички присъствуващи.
Свикаха спешно военен съвет, на който решиха да приемат новопристигналите, при което мистър Харди тайно се зарече да дразни децата през целия ден.
— Стоп машини! — извика капитанът.
— Стоп машини! — повтори юнгата. Парата засвистя и всички млади дами се разпищяха в хор като по команда. Те се успокоиха едва тогава, когато храбрият Хелвс ги увери, че изпускането на пара вследствие спирането на морски съд рядко довежда до голям брой човешки жертви.
Двама моряци се втурнаха към ръба на парахода и след известно викане, псуване и опити да уловят лодката с една кука мистър и мисис Флиитуд с мистър Флиитуд младши и мистър и мисис Уейкфийлд с мис Уейкфийлд бяха изтеглени благополучно на борда. Момичето беше шестгодишно, момчето — на около четири години. Първото беше облечено в бяла рокличка с розов пояс и изпомачкано жакетче, а на главата имаше сламена шапка със зелен воал (шест на три и половина инча); второто беше издокарано за случая с палтенце от нанкин, изпод което се подаваха нашарените му с петна и белези крака, обути в къси карирани чорапи. На главата си имаше светлосиньо таке със златиста лента и пискюл, а в ръката си държеше парче джинджифилова кифла, с която си беше поизплескало физиономията.
Параходът потегли отново, оркестърът засвири „Отплуване“, по-голямата част от гостите разговаряха весело на групички, а възрастните джентълмени се разхождаха по двойки нагоре-надолу по палубата така задълбочено и упорито, сякаш всеки се беше обзаложил срещу цяло състояние, че ще издържи по-дълго. Параходът се носеше бързо надолу по реката, мъжете показваха на дамите пристанището, полицията и други красиви обществени сгради, а те се правеха на ужасени при вида на подемните машини за въглища и крановете. Мистър Харди разказваше анекдоти на омъжените жени, а те се задушаваха от смях в кърпичките си и го наричаха „палавник“, „немирник“ и така нататък, като го перваха през пръстите с ветрилата си, а капитан Хелвс правеше кратки описания на битки и дуели с най-кръвожаден вид, с което спечели възхищението на жените и завистта на мъжете. Започнаха кадрилите. Капитан Хелвс танцува първо с мис Емили Тонтън, а след това с мис Софая. Мисис Тонтън беше на върха на щастието. Победата щеше да бъде пълна, но уви! Тази мъжка непостоянност! Като изпълни по този начин своя дълг, той отиде при мис Джулия Бригс, с която танцува не по-малко от три пъти едно след друго и от която явно нямаше намерение са се отделя до края на деня.
След като мистър Харди изпълни две-три възхитителни фантазии на гребен и на няколко пъти приложи изключително забавната си шега да начертае скришом с тебешир кръст на гърба на някой от членовете на комитета, мистър Пърси Ноукс изрази надежда, че любителите музиканти ще доставят удоволствие на всички със своя талант.
— Може би — подкани той — капитан Хелвс ще бъде така добър?
Лицето на мисис Тонтън светна, защото капитанът пееше само дуети и не можеше да ги изпълни с никой друг освен с някоя от дъщерите й.
— Наистина — започна храбрият воин, — това би било особено щастие за мен, но…
— О! Моля ви! — се развикаха всички госпожици.
— Мис Емили, ще имате ли нещо против да изпълним един дует?
— О, ни най-малко — отвърна младата дама с тон, който недвусмислено показваше, че е изцяло против.
— Искате ли да ви акомпанирам, скъпа? — запита една от госпожиците Бригс с милото намерение да развали всичко.
— Много сме ви задължени, мис Бригс — отвърна рязко мисис Тонтън, която разбра хода й, — но моите дъщери пеят винаги без акомпанимент.
— И без глас — изхихика тихичко мисис Бригс.
— Може би — каза мисис Тонтьн, като се изчерви, защото, въпреки че не чу ясно думите, схвана смисъла на репликата, — може би нямаше да е зле, ако някои хора не чуваха толкова добре гласовете на други хора.
— А може би, ако мъжете, които са вербувани да ухажват нечии дъщери, имаха достатъчно собствен вкус, за да проявят интерес към дъщерите на други — отвърна мисис Бригс, — определени особи нямаше така бързо да показват злия си нрав, който, слава богу, ги отличава от някои други.
— Особи! — възкликна мисис Тонтън.
— Особи — повтори мисис Бригс.
— Нахалница!
— Животно!
— Тихо, тихо! — намеси се мистър Пърси Ноукс, който беше един от малцината, дочули този диалог. — Шшт! За бога, тишина за дуета.
След известно подготвително покашлюване и тананикане капитанът запя един дует от операта „Пол и Виржиния“, като започна в ниска гама като певците, които, като заслизат надолу, един бог знае докъде ще стигнат и дали изобщо ще се издигнат пак. В музикалните кръгове това се нарича „басово пеене“.
Виж (запя той) как над океана
изплува светъл ден
и в близката дъбрава…
На това място певецът беше прекъснат от ужасни писъци, които идваха откъм дясното веслено колело.
— Детето ми! — извика мисис Флийтуд. — Детето ми! Това е неговият глас, познах го.
Мистър Флийтуд заедно с няколко мъже се спусна веднага към задната част, откъдето идваха писъците, а гостите се развикаха ужасени — всички помислиха, че невинното създание или е попаднало с главата надолу във водата, или с краката напред във витлото.
— Какво ти е? — извика примрял бащата, който се върна с детето на ръце.
— О-о! О-о! О-о! — зарева отново невръстният мъченик.
— Какво има, момчето ми? — запита отново бащата и бързо съблече палтенцето от нанкин, за да провери дали му е останала поне една здрава кост.
— О-о! О-о! Толкова се изплаших!
— От какво, момчето ми, от какво? — попита майката, като успокояваше сладурчето си.
— О! Той ми правеше такива страшни муцуни! — извика момчето и се разтрепера от ужасния спомен.
— Той! Кой? — запитаха всички и го наобиколиха.
— О! Той! — отвърна детето и посочи Харди, който се преструваше на най-загрижен от цялата компания.
Всички с изключение на семействата Флийтуд и Уейкфийлд веднага разбраха цялата работа. Веселякът Харди, в изпълнение на обещанието си, беше забелязал, че детето се запътва към другия край на парахода и изведнъж се появил пред него с възможно най-безобразно изкривено лице, с което предизвикал този пристъп на ужас. Разбира се, на него му стана ясно, че въобще не е необходимо да отрича обвинението, а горката невръстна жертва беше заведена в каютата, където получи по един шамар от родителите си, защото си позволява да говори такива неща.
След като приключи този незначителен инцидент, капитанът поднови пеенето и мис Емили се присъедини, както му беше редът. Дуетът беше аплодиран гръмко — разбира се, идеалната самостоятелност на партиите заслужаваше тази похвала. Мис Емили изпълняваше своята част, без ни най-малко да се съобразява с капитана, а той самият пееше така силно, че нямаше дори и понятие какво прави партньорката му. След като изкара последните осемнадесет или деветнадесет такта сам, той прие аплодисментите на публиката с онази скромност, която излъчват хората, когато са убедени, че са сторили нещо, с което са
