негова дума се долавяше хленчене. Добри пари получаваха само наемниците. А Фрей не притежаваше нито храбростта, нито убежденията, необходими за оцеляване в пълния с лишения живот на професионалния войник. Имаше влечение към гарнизонната служба, но не повече… Във военно време такива като него ги изтегляха, за да освободят място за наемници, независимо дали са местни жители или са обучени и доставени за водене на истински военни действия.
Трябва да отбележа, че службата в гарнизоните се заплащаше много по-лошо в сравнение с парите, които получаваха наемниците. Правителствата подписваха дългосрочни договори с офицери като Фрей. Заплатата им бе минимална и договорите се изпълняваха до момента, в който възникваше необходимост от наемници, а те в замяна на блестящата си военна подготовка искаха много по-високи заплати.
Стига толкова за комендант Фрей — и без това не беше кой знае колко важен. Един незабележим човек, убеден, че е крайно време да бъде признат — поне от Агенцията за междузвездни новини — за потенциално велика личност. Като всички подобни нему мижитурки той живееше с погрешното впечатление, че ако угажда на началниците, ще се издигне в службата. Разказа ми всичко за себе си, дори ме разведе из окопите на хълма, където се бяха настанили хората му. Когато дойде време да си тръгвам, той вече реагираше на всяко мое предложение като добре смазана машина. И затова като разбрах, че мога да пресека фронтовата линия, поставих въпроса, заради който бях дошъл.
— Току-що ми хрумна идея — бавно произнесох аз и се обърнах към него. — Полевият щаб ми даде разрешение да си избера един войник за асистент до края на кампанията. Мислех да взема някого от щаба, но смятам, че ще бъде по-добре да ми дадете един от вашите хора.
— От моите хора ли? — неразбиращо примига Фрей.
— Точно така — потвърдих аз. — Ако някой се заинтересува по-подробно от вас или от това, какво мислите за тази кампания, бих могъл да получа информацията от вашия войник. Неудобно е да ви преследвам по цялата фронтова линия, нали? В противен случай ще се наложи със съжаление да отговоря, че е невъзможно да продължа разказа си за вас или да го детайлизирам.
— Ясно — най-сетне схвана той и лицето му засия. Но след малко пак се намръщи. — Само че докато дойде подкрепление, ще минат седмица-две. Чак тогава ще мога да пусна някого. Не ми е много ясно как…
— О, няма проблеми — прекъснах го и извадих един лист от джоба си. — Ето разрешението да избера когото поискам, без да е необходимо да се чака смяната му — при условие, разбира се, че го пусне прекият му командир. Вярно, няколко дни ще ви липсва един човек, но…
Позволих му сам да помисли над думите ми. Известно време той наистина мисли. Поради несполучливи бойни действия през последните няколко седмици всички войскови единици в този район бяха слабо окомплектовани. Още един човек по-малко означаваше още една дупка в повече на поверените му позиции и затова той реагира на предложението ми като всеки полеви командир.
След малко забелязах как мисълта му се върна към предстоящото повишение и битката в главата му се разгоря отново.
— Кой? — въпросът му бе отправен по-скоро към самия него, отколкото към мен. Чудеше се откъде да отдели един човек. Но аз използвах момента и реагирах така, сякаш питаше мен.
— В подразделението ви служи едно момче на име Дейв Хол…
Главата му се отметна, сякаш го бяха улучили с куршум. На лицето му се изписа подозрение — неприкрито, отвратително и бързо. Има две възможности да се пребориш с подозрението — или да протестираш и да заявиш, че си напълно невинен, или да признаеш вината си за някаква по-незначителна простъпка.
— Забелязах го в списъка на подразделението, докато ви търсех в полевия щаб, преди да дойда тук. Честно казано, това е една от причините, поради която избрах — наблегнах на тази дума, за да не я изпусне — вас за този репортаж. Дейв Хол ми е някакъв далечен роднина. Мислех с един куршум да убия два заека. Семейството отдавна ми натяква да направя нещо за момчето.
Фрей ме гледаше, без да мигне.
— Аз, разбира се, знам, че не ви достигат хора и ако той е толкова ценен кадър…
Ако е толкова ценен за вас — намекваше тонът ми, — няма да настоявам да пуснете точно него. Но все пак аз съм човекът, който ще ви представи пред обществеността на четиринадесетте планети като герой. И ако застана пред диктофона със съзнанието, че сте могли да пуснете моя роднина от фронтовата линия, а не сте го направили…
Фрей разбра намека ми.
— Кой? Хол? Мога да го пусна, разбира се — обърна се към командния пост и изрева: — Куриер! Извикай Хол да дойде с пълна екипировка — оръжие, снаряжение и всичко останало.
Обърна се пак към мен веднага щом куриерът изчезна.
— Необходими са му не повече от пет минути, за да се приготви и да дойде.
Изминаха десет, но не се оплаквах от чакането. Дванадесет минути по-късно заедно с Дейв и с един сержант за придружител тръгнахме обратно към щаба.
ШЕСТА ГЛАВА
Дейв, разбира се, никога не ме беше виждал. Ейлин сигурно му бе разказвала за мен, защото забелязах, че си спомни името ми веднага след като комендантът ми го предаде. Дори имаше достатъчно здрав разум да не ми задава глупави въпроси, преди да се върнем в щаба и да се отървем от придружителя.
Поради тази причина имах възможността да го поразуча по пътя. В първия момент не ми направи особено впечатление. Беше по-нисък от мен и разликата в годините ми се стори много по-голяма, отколкото беше в действителност. Имаше кръгло открито лице и стърчаща като на малчуган, късо подстригана коса. Единственото, в което забелязах, че си приличат със сестра ми, бяха вродената невинност и добродушие, характерни за слабохарактерните същества, които знаят, че са прекалено слаби, за да се борят и побеждават, и затова се опитват да изкопчат възможно най-голяма изгода от признаването на зависимостта си и от доброто отношение на по-силните.
Може би съм прекалено рязък. Но Дейв наистина не ми се стори забележителен с нищо, ако се съди по външния вид и характера му. Бил е обикновен програмист, когато Ейлин се е омъжила за него. Тя е била на пълен работен ден, а той — само на половин, защото през всичките тези пет години се е опитвал да изкара курса по кинематика в Университета на Касида. Оставали му още три години работа, когато неочаквано се оказал под седемдесетпроцентовата бариера при конкурсната атестация. Не му провървяло — точно тогава Касида набирала новобранци по договора си с Нова Земя за потушаване на метежа, организиран от северняците. Така облякъл униформата.
Сигурно си мислите, че Ейлин веднага ми се е обадила с молба за помощ. Нищо подобно. Макар фактът, че не го е направила, да ме учуди силно, когато разбрах. Впрочем няма нищо удивително. В края на краищата ми разказа всичко и думите й нараниха душата ми и я оставиха разкъсана от ветровете на гнева и лудостта. Но това беше по-късно. Всъщност причината, поради която разбрах, че Дейв е мобилизиран за кампанията на Нова Земя, беше неочакваната смърт на чичо Матиас. Наложи се да се свържа с Ейлин, за да уредим наследствените въпроси.
Малката част от наследството (с удоволствие, дори с насмешка Матиас бе оставил основната част от внушителните си спестявания на проекта за Последната Енциклопедия като потвърждение, че всеки проект, свързан със Земята или жителите й, е толкова безполезен, та никакви дарения не могат да му помогнат) беше абсолютно безсмислена за нея, освен ако не сключи частна сделка с някой работещ на Земята касидианец, чието семейство е останало на родната планета. Само правителствата и големите компании имаха право да прехвърлят средства на работещите за тях хора, които сменят местожителството си. Тогава научих, че Дейв вече не е нито при нея, нито на планетата, а е изпратен на Нова Земя.
Дори при тези обстоятелства Ейлин не потърси помощта ми. Тогава си помислих, че не би било лошо да взема Дейв за асистент по време на кампанията, и се заех да изпълня идеята си, като само я уведомих за действията си. Ала сега, при цялата тази каша, не бях сигурен дали постъпвам правилно и дори се чувствах малко разколебан, когато Дейв се опитваше да ми благодари, след като най-сетне се бяхме отървали от придружителя ни и тръгнахме към Кестълмейн — най-близкия голям град зад фронтовата линия.
— Стига! — рязко го прекъснах аз. — Всичко, което направих за теб досега, беше лесната част. Ще ти се
