Успях да го открия след няколкоминутно взиране в тълпата на около три метра под мен. Стоеше точно в другия край на залата и разговаряше с белокос мъж, който по външен вид приличаше на венерианец или жител на Нютон. Знаех как изглежда Старейшината Брайт, както и всички по-известни личности от четиринадесетте свята. Талантът ми помагаше да преодолявам доста от препятствията по пътя си, което съвсем не означава, че не работя за овладяване тънкостите на професията. Независимо от познанията ми при първата среща с Брайт останах шокиран.
Никога не съм предполагал, че може да изглежда толкова могъщ. По-висок от мен, раменете му приличаха на входна врата, имаше талия като на спринтьор. Беше облечен изцяло в черно и стоеше с гръб към мен, леко разкрачен, като пренасяше тежестта върху краката си като опитен боец. В него имаше нещо необикновено, подобно на черен пламък от неизчерпаема енергия, която предизвикваше у мен трепет и едновременно с това желание да си премерим силите.
Едно беше съвършено ясно — той няма да се поддаде на играта на думи като коменданта Фрей.
Обърнах се, за да сляза и да отида при него, когато случайността ме спря. И досега не мога да разбера дали бе наистина случайност. Едва ли ще го разбера и до края на живота си. Може би думите на Падма, че времето и мястото са фокусът в плана за развитие на човешката цивилизация, изиграха своята немалка роля. Тази негова способност да въздейства върху хората с две-три незначителни думи явно и сега оказа влияние върху мен. Както и да е, в полезрението ми попадна малка група, застанала точно под моя балкон.
В групата беше принц Уйлям, президент на търговската планета Сета от системата на Тау Кит. До него стоеше висока красива блондинка — самото съвършенство. Казваше се Анеа Марлевана, Избраница от Кълтис, брилянт от генетичния подбор на Екзотик-световете. Там беше и Хендрик Галт, масивен мъж с маршалска униформа, и племенницата му Елвин. И накрая — още един мъж, който, ако се съди по външността му, можеше да бъде само Донал Грим.
Той беше млад човек с униформа на командир на патрул, редови дорсаец с гъста черна коса и странни движения, така характерни за неговия народ, роден за воини. По дорсайските стандарти не беше висок — не повече от мен, ако застана до него. В същия момент погледна нагоре и ме забеляза.
Погледите ни се срещнаха за секунда. Намирахме се достатъчно близо, за да видя цвета на очите му. Точно това ме спря.
Защото нямаха определен цвят. Бяха ту сиви, ту зелени, ту сини — зависи под какъв ъгъл ги гледаш. Грим веднага се обърна, а аз се заковах, потресен от зрелището, и за миг престанах да следя какво става наоколо.
Когато най-сетне се съвзех и се огледах къде е Старейшината Брайт, открих, че се е отдръпнал от белокосия човек и оживено разговаря с някакъв адютант, чиято фигура ми беше много позната.
Докато стоях на балкона и ги наблюдавах, Брайт енергично се обърна и тръгна след адютанта, напускайки залата по един коридор, за който знаех, че води към вестибюла и оттам — към изхода. Значи си тръгваше и сигурно щях да бъда лишен от възможността да се срещна с него. Веднага се обърнах с намерението да сляза долу и да го догоня, преди да си е отишъл.
Само че пътят ми беше блокиран. Загубих скъпоценно време, докато в захлас гледах очите на Донал Грим. А когато след миг се съвзех и реших да догоня Брайт, пред мен се изправи Лайза Кант.
СЕДМА ГЛАВА
— Тим! — каза тя. — Чакай! Не тръгвай!
И да исках, не можех да продължа, без да я избутам от пътя си. Напълно беше блокирала тясната стълба. Спрях нерешително и погледнах към далечния изход, през който вече минаваха Брайт и адютантът му. Осъзнах, че вече е късно. Излязоха. За времето, което ми беше необходимо да сляза и да прекося препълнената зала, те сигурно ще стигнат до очакващия ги превоз и ще си тръгнат.
Може би ако бях взел мерки в същата секунда, когато видях, че Старейшината се обръща и се отправя към изхода… Не, сигурно и в този случай нямаше да мога да го настигна. Не появата на Лайза, а това, че се загледах в необикновените очи на Донал Грим, ми костваше подписа на Брайт върху пропуска на Дейв.
Вгледах се в Лайза. Странно, но сега, при срещата ни лице в лице, изпитвах радост, ала и онзи страх, за който споменах.
— Как разбра, че съм тук?
— Падма ми каза, че се опитваш да се скриеш от мен — отвърна тя. — Не би могъл да го направиш успешно долу, в залата. Следователно би трябвало да си другаде, а освен тези балкони други места за усамотение няма. Беше застанал до перилата и не ми беше трудно да те забележа.
Леко се задъхваше от бързото изкачване по стълбата и думите излитаха от устата й на пресекулки.
— Добре, намери ме. Какво искаш?
Почти възстанови дишането си, но руменината по бузите й, предизвикана от усилието да се качи бързо, стоеше. Изглеждаше прекрасно и аз не бих могъл да пренебрегна този факт. Но, както и преди, се страхувах от нея.
— Тим! — възкликна тя. — Марк Тор иска да говори с теб!
Внезапно чувството на страх ме прониза, сякаш прозвуча тревожен сигнал за опасност. Определено се страхувах от нея. Всеки друг би се постарал да действа в тази ситуация по-леко и внимателно. Но природната й мъдрост й подсказваше да не ми оставя време за размисъл, ако не иска то да се обърне против нея.
Понечих да я заобиколя, без да й отговоря. Тя застана пред мен и бях принуден да спра.
— За какво?
— Не ми каза.
В този миг се сетих как мога да отблъсна атаката й. Започнах да й се смея. Тя ме погледна недоумяващо, след това отново се изчерви и сега вече изглеждаше истински разсърдена.
— Извинявай — опитах се да сподавя смеха си. Съжалявах я, защото независимо че бях принуден да се отбранявам, Лайза прекалено много ми харесваше, за да й се присмивам. — За какво бихме могли да говорим, освен да дъвчем старата тема за приемането ми в ръководството на проекта за Последната Енциклопедия? Нима не помниш? Падма каза, че няма да можете да ме използвате. Аз съм напълно ориентиран към — опитах вкуса на думата, преди да я произнеса — унищожение.
— Е, налага се да разчитаме на случайността — упорито заяви тя. — Освен това въпросите, свързани с Енциклопедията, ги решава не Падма, а Марк Тор. Той все повече остарява и най-добре разбира какво би станало, ако изпусне управлението и до него няма никой, който да го поеме. Ако това стане, проектът ще се провали за не повече от година. А може да бъде разрушен и отвън. Да не мислиш, че твоят чичо беше единственият човек на Земята, който споделяше такова мнение за земляните и населението на младите светове?
Замрях. Почувствах как ме обхваща хлад. Направи грешка, като спомена Матиас. Сигурно изражението на лицето ми веднага се е променило, защото забелязах как нейното се напрегна.
— Ама ти какво си правила през цялото време? — внезапно ядът ми изскочи на повърхността. — Да не си ме изучавала? Да не си следила къде ходя и какво правя? — Направих крачка към нея и тя инстинктивно отстъпи. Хванах я за ръката и я спрях. — Защо ме преследваш сега, след пет години? И как разбра, че ще бъда тук?
Тя престана с опитите си да се освободи и застина неподвижно, гордо изправена.
— Пусни ме — гласът й беше тих. Направих го и тя отстъпи една крачка. — Падма ми каза, че ще мога да те намеря тук и че това е последната възможност да ти въздействам. Така го е изчислил. Нали помниш, че ти разказа за онтогенетиката?
За момент просто я гледах, после се разсмях с рязък, неприятен глас.
— Хайде, действай! Готов съм да разбера повечко за вас, екзотианците. Само не ми разправяй, че са способни предварително да изчислят къде ще се намира всеки един жител на четиринадесетте планети.
— Не всеки! — сърдито възрази тя. — Ти и още няколко като теб. Защото ти си създател, а не част от плана. Съществуват много външни въздействия, които оказват влияние на плана и способстват за многовариантността на крайния резултат. Обаче ти не си подвластен на външни въздействия. Ти имаш
