— Това ли е вашето тълкуване на посланието?
— А какво да е? Бихте ли могли да го прочетете по друг начин?
Стоеше пред мен и ме гледаше право в очите.
— Разбира се, мистър Олин. Прочели сте посланието без вяра, изоставяйки Името Господне и Неговите желания. Старейшината Брайт не е написал да ни оставят тук сами, а защото положението ни е много тежко, ни оставя в ръцете на нашия Господ. Освен това не иска да ни се съобщава този факт, за да не се поддаде някой от тукашните войници на изкушението да се опита да си сложи корона на мъченик. Погледнете, мистър Олин. Всичко е написано черно на бяло.
— Не! Той не е имал това предвид!
— Мистър Олин, не мога да ви оставя да живеете в това заблуждение — поклати глава Джеймтън.
Втренчих се в него, защото ми се стори, че прочетох в погледа му симпатия към мен.
— Собствената ви слепота ви лъже — произнесе той. — Нищо не виждате и си мислите, че и другите не могат да го видят. Нашият Господ не е име. Той е смисълът на всичко. Ето защо в църквите ни няма да видите никаква украса, никакви прозорци между нас и Него. Нашите Старейшини и предводители, независимо че са Избрани и Посветени, си остават обикновени, смъртни хора. На никого от тях не се подчиняваме, когато става въпрос за вярата ни. Само на Гласа Господен вътре в нас. — Млъкна за малко, но аз, кой знае защо, не успях да вметна нито дума. Продължи с още по-мек глас: — Нека приемем, че всичко е така, както го тълкувате вие. Че всичко, което казахте, е вярно и нашите Старейшини са само жадни за власт диктатори, а самите ние сме изоставени тук на произвола на съдбата заради техния егоизъм и сме принудени да изпълняваме една горда, но фалшива роля. Не! — гласът му зазвуча много по-твърдо. — Разрешете ми да ви уверя, че това е така, но само за вас. Нека предположим, че представите доказателства за това, че нашите Старейшини са лъжци, а самата Конвенция е фалшива. Да приемем, че ми докажете, че същността ни е извратена и напълно фалшива — повдигна брадичката си и погледна в мен, а гласът му сякаш ме натисна физически. — И че никъде сред Избраните, дори в дома на родителите ми, не съществува нито вяра, нито надежда! Дори да ми докажете, че никакво чудо не би могло да ме спаси, че до мен нямам нито един съмишленик и насреща ми се е изправила цялата Вселена, въпреки това аз — при това сам, мистър Олин! — бих тръгнал в атака, както ми е заповядано, до края на Мирозданието, до ръба на безкрайността. Защото без моята вяра аз представлявам обикновен прах, разпилян от вятъра. Но когато имам вярата си, няма сила, която да ме спре!
Млъкна и се обърна. Гледах след него как пресича стаята и излиза.
Продължавах да стоя като закован, докато не чух от двора звука на запален двигател на военна аерокола.
Отърсих се от вцепенението и избягах от сградата.
Озовах се на двора точно когато аероколата се отлепяше от земята. Видях Джеймтън и четиримата му непоколебими помощници. Развиках се:
— За вас всичко е добре, но помислихте ли за войниците си?
Знаех, че не са ме чули. Не можех да спра сълзите, потекли по лицето ми, и продължавах да крещя след тях:
— Изпращате подчинените си на сигурна смърт, само и само да докажете правотата си! Не можете ли да разберете, че убивате невинни хора?!
Военната машина се издигна без усилие и пое на югозапад, където ги очакваха готовите за битка войници. Тежките бетонни стени и сградите на празния лагер върнаха думите ми със звънко, диво и подигравателно ехо.
ДВАДЕСЕТ И ОСМА ГЛАВА
Би трябвало да отида право на космодрума. Но вместо това се качих на аероколата и потеглих назад през фронтовата линия, за да намеря бойния команден център на Грим.
Тогава почти не ми пукаше за собствената ми безопасност, както и за войниците от Сдружението. Доколкото си спомням, два пъти стреляха по мен независимо от флага на Посолството. Най-после открих командния център и кацнах до него.
Веднага след като се измъкнах от аероколата, ме наобиколиха войници. Показах им акредитивните си писма и се отправих към бойния обзорен екран, разположен на открито в сянката на няколко високи дъба. Падма, Грим и целият му щаб се бяха скупчили пред екрана — наблюдаваха придвижването на подразделенията на двете армии. Чувах монотонното обсъждане на маневрите. Намиращият се на около пет метра комуникационен център бълваше непрекъснат поток от информация.
Част от слънчевата светлина се промъкваше през листата на дърветата. Наближаваше обяд, денят беше топъл и светъл. Известно време никой не ми обръщаше внимание. Дженъл, застанал малко встрани, до плоската кутия на тактически компютър, случайно се обърна и ме забеляза. Веднага се намръщи, но продължи да се занимава с работата си. Сигурно съм изглеждал доста зле, защото след малко наля нещо от един термус и ми донесе чашата.
— Изпийте това — каза той и се отдалечи. Взех чашата и открих, че е пълна с дорсайско уиски. Изпих го. Не почувствах вкуса му, но явно ми оказа въздействие, защото след няколко минути светът около мен се избистри и отново можех да мисля.
Приближих до Дженъл:
— Благодаря.
— Моля — отвърна той, без да ме погледне. Продължи да се занимава с документите пред себе си.
— Дженъл, бихте ли ми обяснили какво става?
— Вижте сам.
— Не мога да се ориентирам, а вие разбирате. Вижте, наистина съжалявам за това, което направих. Но трябваше да си върша работата. Така че не бихте ли ми обяснили какво става, а после да си довършим боя?
— Много добре ви е известно, че нямам право да се бия с цивилни лица — изражението му се смекчи и той се надигна. — О’кей. Да вървим.
Заведе ме при екрана, където стояха Кейси и Падма, и ми посочи някакъв малък тъмен триъгълник между две извиващи се линии светлина. Около тях се намираха други светли точки и геометрични фигури.
— Това — Дженъл посочи двете змиеподобни светли линии — са реките Мейсинток и Сара, който се сливат на около сто и четиридесет километра от Джоузефтаун. Местността е пресечена, хълмовете са покрити с гори, а между тях има празни пространства. Добра позиция за отбрана и много лоша, ако се наложи да настъпваш.
— Защо?
— Ако отстъпиш в това направление — той посочи светлите линии, — ще се окажеш притиснат към отвесните брегове на реките. Отстъпващите няма как да се прехвърлят оттатък. Навсякъде има само открити пространства — от реките почти до самия Джоузефтаун.
Дженъл прокара пръст назад до точката, където се сливаха реките, покрай малкия тъмен триъгълник и светлите фигури около него.
— От друга страна, подстъпите към тази местност откъм нашата страна също са открити — тесни поляни с много блата. Ситуацията е сложна за командирите и на двете армии, ако решим да започнем битката тук. Който пръв започне да отстъпва, бързо ще се окаже в капан.
— Имате ли намерение да атакувате?
— Може би. Блек изпрати напред леката си бронетехника. Сега отстъпва към високите хълмове между реките. Превъзхождаме го многократно в жива сила и техника. На практика няма причини да не го гоним, докато сам не падне в капана…
Дженъл замълча.
— Наистина ли няма причини?
— Да, от тактическа гледна точка — намръщи се и погледна екрана. — Не бихме могли да попаднем в неизгодно положение, освен ако не ни се наложи внезапно да отстъпим. Но никога няма да го направим, преди противникът ни да получи невероятно тактическо преимущество, което да ни принуди да се махнем.
