Погледнах го и изтърсих:
— Например загубата на Кейси Грим.
Прехвърли свъсения си поглед върху мен.
— Няма такава опасност.
Забелязах как движенията и гласовете на хората около нас внезапно се промениха.
С Дженъл се обърнахме, за да видим какво става.
Всички се бяха скупчили пред екрана. И ние отидохме там и застанахме зад двама офицери от щаба на Грим. Видях изобразена малка поляна, заобиколена от покрити с дървета хълмове. В центъра й беше поставена дълга маса, а до нея се развяваше флагът на Сдружението — тънък черен кръст на бял фон. От двете страни на масата бяха поставени сгъваеми столове, но там седеше само един офицер с черна униформа, сякаш чакаше нещо. В края на обраслите хълмове точно до дъбовете растяха люлякови храсти. Лилавите им цветове бяха започнали за потъмняват, защото сезонът им преминаваше. През последното денонощие толкова неща се промениха… В левия ъгъл на екрана забелязах бетонната ивица на шосето.
— Знам къде е това място… — обърнах се аз към Дженъл.
— Тихо! — вдигна пръст към устните си той. Всички около нас мълчаха. Сред нашата група се чуваше един-единствен глас:
— …това е маса за преговори.
— Обадиха ли се? — попита гласът на Кейси.
— Не, сър.
— Хайде да отидем дотам.
Отпред се раздвижиха. Навалицата започна да се разотива и успях да видя как Кейси и Падма тръгват към площадката с паркирани аероколи. Минах пред оредялата тълпа като булдозер и затичах след тях.
Чух, че Дженъл нещо ми вика, но не му обърнах внимание. Настигнах екзотианеца и дорсаеца, те се обърнаха към мен.
— Искам да дойда с вас — заявих аз.
— Всичко е наред, Дженъл — каза Кейси, отправил поглед зад гърба ми. — Нека остане с нас.
— Слушам, сър — чух да отговаря Дженъл, след което се отдалечи.
— Значи искате да дойдете с мен, мистър Олин? — попита командващият.
— Познавам мястото. Минах оттам по-рано през деня. Войниците от Сдружението правеха тактически измервания по цялото поле и околните хълмове. Нямат намерение да водят преговори за примирие.
Кейси дълго ме гледа, сякаш правеше собствени тактически изчисления.
— Е, да тръгваме — каза той, след което се обърна към Падма: — Вие тук ли оставате?
— Това е зоната на боя. Най-добре е да замина. Успех, мистър Олин — беше обърнал гладкото си лице към мен. После тръгна. Загледах се замалко след сините му дрехи, носещи се над повърхността, а когато потърсих Грим с очи, видях, че вече почти се е качил на една военна аерокола. Затичах след него.
Беше бойна машина, не толкова разкошна като колата на Посолството. Кейси не се издигна нависоко, а летеше между дърветата на по-малко от метър от повърхността. Седалките бяха доста тесни. Масивното тяло на дорсаеца изпълваше изцяло своята и дори ме притискаше в моята. Винаги, когато нанасяше корекции на курса чрез пулта за управление, усещах върху хълбока си ръкохватката на иглопистолета му.
Най-сетне стигнахме до гористия триъгълник от хълмове, където бяха разположени войските на Сдружението, и прелетяхме ниско над склона, прикрити от гъстите листа на дъбовете.
Аероколата беше достатъчно мощна, за да убие повечето от растителността. Земята около нас бе покрита с мъртви, кафяви листа. На върха на хълма открихме почиващи войници от силите на Екзотика, които чакаха заповед за настъпление. Кейси излезе от колата и отвърна на приветствието на ротния.
— Видяхте ли масата за преговори?
— Тъй вярно, сър! Онзи офицер продължава да стои там. Ако се спуснете малко по-надолу по хълма, бихте могли да го видите.
Мина пред нас между дърветата. Погледнахме надолу. От масата, разположена точно в центъра на дългата двеста метра поляна, ни деляха не повече от петдесет метра. В единия й край продължаваше да седи офицер от Сдружението.
— Какво е вашето мнение, мистър Олин? — попита Кейси, загледал се надолу през дърветата.
— Защо не заповядате на някой да го застреля? — отвърнах аз.
Хвърли ми бърз поглед и спокойно каза:
— Има достатъчно време да бъде застрелян, преди да се добере до укритието от другата страна. Ако изобщо се наложи да го убиваме. Но аз не ви питах за това. Съвсем скоро сте се срещали с командващия на Сдружението. Според вас имаше ли вид на човек, готов да се предаде?
— В никакъв случай!
— Ясно.
— Да не би наистина да сте на мнение, че ще се предаде? Какво ви кара да мислите така?
— Масите за преговори обикновено се разполагат на неутрална територия.
— Но той не ви е предлагал среща, нали?
— Не е — Кейси продължаваше да наблюдава офицера от Сдружението, застанал неподвижно под слънчевите лъчи. — Може би да ме извика за преговори е против принципите му. Но защо пък да не си поговорим, ако има възможност да застанем един срещу друг на масата?
Обърна се и махна с ръка. Ротният, чакащ зад нас, се приближи.
— Сър?
— Сред дърветата от другата страна на поляната има ли войници на Сдружението?
— Четирима, сър. Ясно се виждат на визьорите, които засичат топлината от телата им. Пък и те не се стараят да се крият.
— Ясно — замислено произнесе Кейси. — Ротен!
— Да, сър?
— Бъдете така добър да слезете на поляната и да попитате офицера какво чака.
— Слушам, сър.
Останахме на местата си и гледахме как ротният се спуска по склона. Излезе на поляната — всичко ми се струваше неестествено забавено — и се приближи към офицера. Застана срещу него и двамата заговориха. Разбира се, не можехме да чуем думите. Лек ветрец полюшваше знамето с тънкия черен кръст. Накрая ротният се обърна и започна да се изкачва към нас. Спря пред Кейси и отдаде чест.
— Командващият Божите Избраници е готов да се срещне с вас на поляната, за да обсъдите условията на капитулацията — спря замалко да си поеме дъх и продължи: — Ако излезете в края на гората по едно и също време, бихте могли едновременно да се приближите до масата.
— Благодаря — Кейси се загледа покрай ротния към поляната и масата. — Мисля, че ще отида.
— Той няма това предвид — намесих се аз.
— Ротен — продължи Кейси, — заповядайте на хората си да бъдат готови тук, между дърветата от тази страна на хълма. Ако Блек се предаде, ще настоявам веднага да дойде с мен.
— Слушам, сър.
— Това, че не ме е призовал да преговаряме по обичайния начин, би могло да означава, че иска първо да се предаде, а после да го съобщи на войниците си. Ако има намерение да постави офицерите си пред свършен факт, не бива да го подвеждаме.
— Той няма намерение да се предава — повторих аз.
— Мистър Олин — обърна се дорсаецът към мен, — предлагам ви да се отдалечите оттук. Ротният ще се погрижи за вас.
— Не, ще дойда с вас. Ако са преговори за капитулация, значи няма бойна ситуация и имам право да бъда долу. А ако не е така, тогава защо вие самият отивате там?
Известно време Кейси ме гледа със странно изражение, след това каза:
— Добре, елате.
Започнахме да се спускаме по стръмния склон. Подметките на ботушите ни се пързаляха и се налагаше да забиваме пети при всяка крачка. Когато минавахме през люляковите храсти, почувствах едва долавящия
