Далечните им прадеди са живели в Северна Африка. Тъмните им фигури се сливаха и сякаш се разтваряха в околния сумрак.
Дойде и моят ред да мина покрай тялото на Джеймтън. Изглеждаше точно такъв, какъвто го бях запомнил. Смъртта се бе оказала безсилна да го промени. Лежеше по гръб с опънати покрай тялото ръце, а устните му както винаги бях леко издадени и свити. Само дето очите му бяха завинаги затворени.
Заради влагата куцах доста забележимо и по тази причина, когато се отдръпвах от тялото, някой ме докосна по лакътя. Не носех журналистическия плащ, а бях облякъл обикновени цивилни дрехи, за да не привличам вниманието на околните.
Погледнах надолу, към младо момиче със снимка на Джеймтън в ръка. В сивата призрачна светлина лицето й ми напомняше за изрисуваните прозорци в древните църкви на Земята.
— Вие сте ранен — тихо ми каза тя. — Сигурно сте един от наемниците, които го познават още от Нютон, преди да му заповядат да се върне на Хармония. Неговите родители, които са и мои, биха могли да намерят утеха в Господа, ако се срещнат с вас.
Внезапен порив на вятъра ме опръска с дъждовни капки и леденият му дъх сякаш ме прониза до костите.
— Не! — рязко казах аз. — Не съм наемник. И не го познавам!
Обърнах се и се запровирах през тълпата към изхода на църквата.
След около петнадесет крачки се опомних и забавих крачка. Момичето вече бе потънало в мрака между хората. Бавно стигнах до изхода, където все още имаше места на първите редове зад бариерите. Застанах там и се загледах във влизащите. Прииждаха на вълни, облечени в черните си дрехи, с наведени глави, разговаряйки или молейки се едва чуто.
Останах на мястото си близо до входа, почти вкочанен от студ, и главата ми не можеше да роди нито една мисъл. Налегна ме умората, която бях донесъл от Земята. Около мен продължаваха да говорят. Почти задрямах и изобщо не можех да се сетя защо съм дошъл.
По едно време дочух гласа на момичето и това ме извади от съненото състояние.
— …не си признава, но съм сигурна, че е един от наемниците, които са били с Джеймтън на Нютон. Куца и затова мисля, че е раняван войник.
Гласът беше на сестрата на Джеймтън. Сега говореше доста по-силно, отколкото с мен, непознатия. Събудих се напълно и видях, че стои на не повече от два метра от мен. До нея бяха застанали двама възрастни, в които познах образите от снимката върху бюрото на Джеймтън. Обхвана ме леден ужас.
— Не! — едва не се нахвърлих върху тях. — Не го познавам! Никога не съм го познавал! Не разбирам за какво говорите!
Обърнах се и изскочих от църквата навън, в спасителния дъжд.
Сигурно съм пробягал тридесет-четиридесет крачки, но не чух някой да ме гони и затова спрях.
Тук, навън, бях сам. Облаците бяха станали още по-черни, дъждът рукна с нова сила и почти скри пейзажа около мен. Дори не можех за видя колата, пред която бях застанал. И, разбира се, от църквата също не можеха да ме видят. Вдигнах лицето си и го подложих на водните струи, които се стичаха по бузите и затворените ми очи.
— Значи така — обади се един глас зад мен, — не го познавахте, а?
Тези думи сякаш ме прерязаха и се почувствах като уловен в капан вълк. И също като вълк рязко се обърнах.
— Да, познавах го!
Пред мен стоеше Падма. Синята му дреха, колкото и да бе странно, не беше мокра. Ръцете му, никога недържали оръжие, бяха скръстени върху корема.
Тази част от мен, която в момента се чувстваше като вълк, прецени, че е въоръжен и опасен.
— Вие? Какво правите тук?
— Изчислихме, че ще дойдете на това място — спокойно отговори Падма. — Затова и аз пристигнах. Какво правите вие тук, Тим? Сред тези хора сигурно ще се намерят поне няколко, които са чували слуховете за смъртта на Джеймтън и капитулацията на Сдружението.
— Слухове ли? И кой ги е пуснал?
— Самият вие, с действията си на Света Мария — впи поглед в мен, преди да продължи. — Не знаехте ли, че рискувате живота си с това идване тук?
В първия момент исках да му възразя, но разбрах, че наистина съм го осъзнавал.
— Ами ако някой им каже, че журналистът Тим Олин, правил репортажите на Света Мария, е дошъл тук инкогнито?
Изгледах го уморено и попитах:
— Ще съответства ли на екзотианските ви принципи, ако го направите?
— Разбирате ни погрешно — хладно отвърна Падма. — Ние наемаме войници да се сражават за нас не заради някаква етическа заповед, а защото ако се окажем директно въвлечени във военен конфликт, ще се срути емоционалната ни перспектива.
Вече не изпитвах страх, а само някакво чувство на празнота.
— О’кей, извикайте ги — примирих се аз.
Странните светлокафяви очи на Падма внимателно ме гледаха през пелената на дъжда.
— Не мислите ли, че ако целях това, щях да им се обадя, а не да идвам лично?
— Защо тогава сте дошли? — думите изскърцаха в гърлото ми. — Защо вие от Екзотика толкова се грижите за мен?
— Грижим се за всеки индивид, но преди всичко се грижим за расата като цяло. А вие продължавате да сте опасен за нея. Вие сте непризнат идеалист, Тим, стремящ се към унищожение. Съществува закон за запазване на енергията в плана на взаимодействието между причини и следствия, както и във всяка наука. Вашата склонност към унищожение беше донякъде разклатена на Света Мария. А какво би станало, ако тази склонност се обърне навътре, към вас, или бъде насочена навън, към цялата раса?
Засмях се и останах поразен от дрезгавия си глас.
— Какво мислите да правите сега?
— Да ви покажа, че ножът в ръката ви може да пореже както този, който го държи, така и този, към когото е насочен. Ще ви кажа нещо ново, Тим. Убиха Кейси Грим.
— Какво?! — стори ми се, че дъждът около мен внезапно се усили, а паркингът заплува пред очите ми.
— Застреляли са го трима членове на Синия фронт. Преди пет дни, в Блаувейн.
— Застрелян — отроних аз. — Защо?
— Защото войната свърши — обясни Падма. — Защото смъртта на Джеймтън и капитулацията на войските на Сдружението без водене на бойни действия, които биха нанесли поражения на планетата, накара местното население да продължи да се отнася дружелюбно към нашите войници. По този начин Синият фронт се оказа много по-далеч от властта, отколкото преди началото на кампанията. Надяваха се чрез убийството на Грим да провокират насилие от страна на подчинените му към цивилното население така да принудят правителството на Света Мария да отпрати войниците обратно на Екзотика. Управляващите щяха да останат беззащитни пред един бунт на Синия фронт.
Погледнах го тъпо, а той спокойно продължи:
— Всичко е взаимосвързано. Кейси трябваше да бъде повишен и преведен на щабна работа на Мар или Кълтис. И той, и брат му Ян биха останали далеч от бойните действия до края на живота си. Заради убийството на Джеймтън обаче, позволило капитулацията на Сдружението без водене на бойни действия, възникна ситуация, която доведе до убийството на Кейси от Синия фронт. Ако вие не се бяхте сдърпали с Джеймтън и той не беше победен, Кейси щеше да е жив. Това показват нашите изчисления.
— Аз и Джеймтън ли? — гърлото ми пак беше пресъхнало, а дъждът плисна още по-силно.
— Точно така — потвърди Падма. — Вие сте онзи съдбоносен фактор, позволил на Джеймтън да вземе това решение.
— Аз съм му помогнал? Аз?
— Той е прозрял същността ви. Разбрал е, че под отмъстителната, унищожителна обвивка, в която се криете, тлее съзидателното начало, заложено толкова дълбоко у вас, че и чичо ви не е могъл да го убие напълно.
