Въпреки грохота на дъжда около нас всяка дума на Падма достигаше до мен ясно.
— Не вярвам! — извиках аз. — Не мога да повярвам, че е направил нещо подобно!
— Както ви казах, вие подценявате еволюционното развитие на Остатъчните култури. Вярата на Джеймтън не е чувство, на което може да се влияе отвън. Ако вие наистина не сте по-добър от чичо си Матиас, той изобщо не би ви изслушал. Щеше да ви изхвърли като бездушен човек. Но стана така, че ви е приел за човек, който говори, както той би се изразил, с гласа на Сатаната.
— Не ви вярвам!
— Вярвате! — заяви Падма. — Нямате друг избор, освен да вярвате. Точно затова Джеймтън е могъл да вземе решение.
— Решение, глупости!
— Той беше човек, готов да умре за вярата си. Но като командир прекрасно разбираше, че е трудно да обясни на подчинените си защо трябва да тръгнат и да умрат в името на някаква почти непонятна цел. — Падма внимателно ме гледаше, а на мен ми се стори, че дъждът малко отслабна. — Вие обаче сте му предложили това, в което той е видял избора на Дявола — или да се откаже от вярата си, или да даде живота си, за да избегне конфликта, който би довел до смъртта на всички войници на Сдружението.
— Ама че глупава идея! — подхвърлих аз. В църквата молитвата свърши и един-единствен силен, плътен глас започна заупокойната служба.
— Никак не е глупава. Щом е стигнал до този извод, решението е било просто. Всичко, което е трябвало да направи, е да отхвърли предложението на Сатаната. По този начин е стигнал до естествената мисъл за своята смърт.
— Значи това е било решението му? — опитах се да се засмея, но смехът застина в гърлото ми.
— Това е било единственото решение. Веднага след като е стигнал до него, той е видял и единствения път подчинените му да се предадат — ако е мъртъв, а те са в неизгодна тактическа позиция по причини, известни само на него.
Тези думи ме пронизаха като ток.
— Но той нямаше намерение да умира!
— Оставил е това да реши неговият Господ. Уредил е всичко така, че само чудо би могло да го спаси.
— Какви ги говорите? Той постави маса за преговори под флага на примирието. Доведе четирима войници…
— Нямаше никакъв флаг. А хората с него бяха стари фанатици, търсещи мъченическа смърт.
— Доведе четирима! — развиках се аз. — Четири и един — пет! Бяха петима срещу Кейси — сам- самичък. Бях там, застанал до масата, и всичко видях. Пет срещу…
— Тим.
Тази единствена дума ме накара да млъкна. Внезапно почувствах необясним страх. Не исках да слушам нито какво ще ми каже, нито как ще го каже. Дъждът заплющя още по-силно и безжалостно ни притискаше към бетонното покритие на паркинга, но аз чувах всяка негова дума съвсем отчетливо през силния шум.
Гласът на Падма гърмеше в ушите ми като грохота на дъжда. Обзе ме чувство на безнадеждна отпадналост и сивота, което обикновено съпътства високата температура.
— Нали не си мислите, че Джеймтън би ви позволил дори за секунда да го правите на глупак? Той беше продукт на Остатъчните култури. В лицето на Кейси веднага е познал себеподобния. Нима допускате, че дори за миг му е минала мисълта, че той и четирима стари фанатици ще успеят да убият въоръжен и бдителен дорсаец, преди да бъдат убити самите те?
Самите те… Самите те… Самите те…
Тези думи сякаш ме отнесоха някъде съвсем надалеч от тъмния ден и проливния дъжд. Като вятър, гонещ облаците, те ме вдигнаха и ме пренесоха на онази висока, труднодостъпна и камениста земя, чиито очертания бях видял, когато зададох на Кейси Грим въпроса, дали разрешава да се убиват пленници от Сдружението. Винаги съм избягвал тази тема, но сега не издържах.
И си спомних.
Още от самото начало съм знаел, че фанатикът, който уби Дейв и другите пленници, не е типичен представител на Сдружението. Джеймтън изобщо не беше убиец. Аз се опитах да го направя такъв, за да поддържам заблудата си… за да не поглеждам към единствения човек на четиринадесетте планети, чийто поглед не можех да издържа. Този единствен човек не беше сержантът, разстрелял Дейв и останалите. Дори не беше и Матиас.
Това бях аз.
Джеймтън не беше обикновен фанатик, както Кейси не беше обикновен войник и Падма — обикновен философ. Без да признавам пред себе си, през цялото време съм знаел, че те са нещо повече. Нямах желание да си призная и сега. Точно затова те не действаха според моите планове, когато се опитвах да ги манипулирам. Точно затова, затова…
Тази висока, камениста и труднодостъпна земя в моите мисли не беше само за Дорсай. Тя съществуваше за всички тях. Земя, където оковите на фалша и илюзиите се чупеха под напора на чистия, хладен вятър на истинската, честна сила и убеждения, където лъжата отстъпваше и умираше и можеха да живеят само чистите и ясни неща.
Тази земя съществуваше за всички, които са излети от чистия метал на Остатъчните култури. От него черпеха реалната си сила. Те стояха над съмненията. И точно това, освен уменията на тялото и духа, ги правеше непобедими. Човек като Кейси не можеше да бъде победен, както и Джеймтън не би изоставил вярата си.
Та нима самият Джеймтън не ми го каза ясно и точно? Нима не каза: „Ще ми разрешите да предположа единствено за мен“ и продължи да ми обяснява, че дори цялата Вселена да се сгромоляса върху него и дори неговият Бог и вярата му да се окажат фалшиви, това, което съществува в самия него, ще остане непокътнато.
Също и Кейси. Дори всички армии да го изоставят, той не би напуснал поста си. Ще остане да се сражава сам, дори срещу него да излязат милиони. Защото те можеха да го убият, но не и да го победят!
Ако внезапно се окаже, че всички теории и изчисления на Падма са невалидни, неправилни и безпочвени, той пак не би изоставил увереността си в еволюцията на човешкия дух, в името на която работеше.
Те вървяха уверено по тази камениста, недостъпна земя. Всички — дорсайци, касидианци, хората от Сдружението и Екзотика. А аз бях глупак, който се опитва да се вмъкне там и да се бори с тях. Нищо чудно, че бях победен, както винаги е предричал Матиас. Просто никога не съм имал шанса да ги победя.
Върнах се в настоящето под проливния дъжд, но се чувствах като подрязан храст, а не като човек. Коленете ми трепереха под собственото ми тегло. Дъждът намаляваше, Падма ме бе хванал подръка. Учудих се колко силни ръце има, също както някога Джеймтън.
— Пуснете ме — изпелтечих аз.
— И къде ще идеш, Тим?
— Все някъде. Ще се махна. Ще си намеря някоя дупка и ще се заровя в нея. Предавам се.
Най-после успях да се изправя върху омекналите си колене.
— Не е толкова просто — Падма ме пусна. — Стореното продължава постоянно да резонира. Причината никога не престава да се отразява като ехо. Не можете да се предадете сега, Тим. Само можете да смените страните.
— Страните ли? — Дъждът почти спря. — Какви страни? — втренчих се в него.
— Да престанете да поддържате човешката сила, насочена против собствената ни еволюция, както правеше чичо ви, и да преминете на страната на самата еволюция — на наша страна.
Дъждът вече едва капеше и времето бързо се оправяше. Малкото бледо слънце се показа през облаците и освети паркинга, на който стояхме.
— И двете страни са силни ветрове, които огъват паното на човешките взаимоотношения дори и когато то се тъче в момента. Преди време ви казах, Тим, че за човек като вас няма друг избор, освен да въздейства върху целия план. Просто нямате друг избор, а и ви липсва пълна свобода. Трябва само да вземете решение да насочите силата си в помощ на еволюцията и да се опълчите срещу силата, която й противостои.
