Бавно поклатих глава.
— Не, безполезно е. Знаете, че е така. Видяхте го. Аз захвърлих срещу Джеймтън небесата, земята и политиците на четиринадесет свята. И въпреки това той победи. Нищо не мога да направя. Просто ме оставете сам.
— Дори аз да ви оставя, събитията няма го направят. Тим, събудете се и погледнете нещата такива, каквито са. Вече сте в играта. Послушайте ме.
Стори ми се, че странните му очи пак отразиха слънчевата светлина.
— Една сила се вмъкна в плана на Света Мария — частица, съкрушена от лична загуба и ориентирана към жестокост. Това бяхте вие, Тим.
Имах намерение отново да тръсна глава, но разбирах колко е прав.
— Бяхте блокиран от собствените си съзнателни усилия — продължи Падма, — обаче скритата енергия не може дълго да се удържа. Бяхте победен от Джеймтън, но силата, вложена от вас, не престана да действа. Тя просто премина и съхрани своето въздействие върху друг индивид, който сега също тъгува за свой близък човек и възнамерява да наруши общия план.
Облизах устни и попитах:
— Кой е той?
— Ян Грим.
Стоях и го гледах, без да мога да реагирам.
— Ян намери тримата убийци на брат си, скрити в един хотел в Блаувейн. Уби ги със собствените си ръце, като по този начин накара наемниците да се замислят и провали плановете на Синия фронт да извлекат изгода от ситуацията. Но след това подаде оставка и се върна в къщи, на Дорсай. Сега го мъчат същите чувства на горест и печал, каквито мъчеха вас, когато пристигнахте на Света Мария. — Падма направи пауза, преди да продължи: — В момента Ян Грим представлява огромен причинен потенциал. Как ще въздейства отсега нататък върху плана, остава неизвестно. — Направи още една пауза, като внимателно ме наблюдаваше. — Сам виждате, Тим — продължи той след миг, — че хората с вашите способности не могат да се оттеглят просто ей така. Както ви казах, остава ви един избор — да се промените. Трябва ли да ви напомням — гласът му стана по-мек, — че сте зареден с енергия както преди, но този път тя е положителна? Изпитахте с пълна сила ефекта от саможертвата на Джеймтън, който се опита да спаси хората си.
С тези думи сякаш ме удари с юмрук в стомаха — и то силно, както аз ударих Дженъл Марат, когато избягах от лагера на Кейси на Света Мария. И макар че слънцето вече печеше доста силно, започна да ме тресе.
Всичко е точно така. Не можех да го отрека. Докато аз гледах отвисоко на всяка вяра, съставях планове и размествах пионките така, както ми се искаше, Джеймтън, отдал живота си в името на своята вяра, ме бе претопил и променил, както мълнията стопява върха на острието на меча, когато попадне върху него. Не можех да не призная, че съм се променил.
— Няма смисъл — казах аз треперейки. — Това не променя нищо. Не съм достатъчно силен да направя каквото и да било. Нали ви казах, че пратих всички и всичко против Джеймтън, а той победи!
— Той имаше сърце. А вие през цялото време освен с него сте се сражавали и със собствената си натура. Погледнете ме, Тим.
Вдигнах поглед към него. Магнитите на кафявите му очи ме хванаха и не ме пуснаха.
— Целта на моето идване тук — да се срещна с вас, както беше изчислено на Екзотика, все още не е осъществена. Помните ли как в офиса на Марк Тор ме обвинихте, че съм ви хипнотизирал?
Кимнах.
— Не беше истинска хипноза. Просто ви помогнах да осъществите връзка между съзнанието и подсъзнанието си. Ще бъдете ли достатъчно смел, след като видяхте резултата, постигнат от Джеймтън, да ми позволите да ви помогна още веднъж да осъществите тази връзка?
Думите му увиснаха във въздуха. Застинах за миг и чух силен, горд глас, който четеше молитва в църквата. Видях слънцето, пробило облаците над главите ни. В същото време мислено видях и стените на моята мрачна долина, които Падма ми бе описал преди много години в сградата на Енциклопедията. Продължаваха да висят над главата ми и да скриват слънцето. Само че този път през мен струеше ярка светлина, сякаш отсреща бе отворена врата.
Помислих си за онова място сред мълниите, което бях видял, когато Падма бързо приближи пръста си към лицето ми. И независимо колко слаб, разбит и победен се чувствах, самата мисъл да се опитам отново да вляза в зоната на битката ме изпълни с болезнена безнадеждност. Вече нямах силата да застана лице в лице със светкавиците. А може би и никога не съм я имал.
— Той беше воин на своя народ, който е Божи народ, и воин на Господа — четеше молитвата далечен, самотен глас, който едва се чуваше. — И с нищо не съгреши пред Господа, който е наш Бог и Повелител на силата и истината. Нека ни напусне и се влее в редиците на тези, които разкъсвайки маската на живота, ще бъдат благословени и ще пребъдат в Царството Небесно.
Като чух тези думи, внезапно ме обхвана чувството, че съм се върнал в къщи, че без съмнение съм се завърнал във вечния дом на непоколебимата вяра на моите праотци. Попаднах в редиците на тези, които никога не биха се поколебали. Без да трепна, тръгнах с тях напред. Точно тогава усетих, че съм бил длъжен да разбера Джеймтън, когато бяхме сами в стаята и той правеше своя избор на живот и смърт. Това усещане се задържа само един миг, но и той беше достатъчен.
Чух се да казвам на Падма:
— Действайте.
И видях пръста му бързо да се приближава към мен.
Попаднах в тъмнина — в тъмнина и гняв. Това беше мястото с мълниите, но вече не се виждаха истински мълнии. Имаше непрекъснат грохот, разпилени облаци, ураган и гъста мъгла. Подхвърляха ме с цялата си жестокост и гняв, а аз се опитвах да изпълзя, да се изправя и да се добера до светлината и чистия въздух над буреносните облаци. Собствените ми усилия обаче не бяха достатъчни и аз се сгромолясах надолу, без да мога да се издигна… и чак тогава разбрах.
Това беше моят вътрешен ураган, който сам бях създал. Беше моят вътрешен гняв, жестокост и стремеж към отмъщение и унищожение, които бях възпитавал у себе си през всичките тези години. И както аз използвах тази сила против другите, така сега тя се бе обърнала срещу мен, душеше ме и ме отнасяше все по-надолу в гъстия мрак.
Падах, защото тази сила бе по-голяма от моята. Продължавах да падам, но когато се озовах в пълен мрак и бях готов да се предам, внезапно открих, че не мога. Нещо в мен не искаше да се предава. То продължаваше упорито да се сражава. И сега — чак сега! — разбрах какво е то.
Точно него Матиас така и не успя да убие. Това беше Земята и стремящото се напред човечество. Там бяха Леонид и неговите триста спартанци, защитаващи Термопилите. Там бяха и скитащите из пустинята израилтяни, и преминаването на Червено море. Там беше и Партенонът, извисяващ се на Акропола близо до Атина и до мрачната къща на чичо ми.
Всичко това беше у мен — непреклонният дух на хората, които и сега не искаха да се предават. Съвсем неочаквано в моя отпаднал, почти победен от бурята дух, потънал в мрака, нещо подскочи от дива радост. Защото видях, че тя е там и ме очаква — онази недостъпна, камениста земя, където въздухът е чист, а всички лъжи и измами са ответи от непреодолимия напор на вярата.
Поради собствената ми слабост се бях опитал да атакувам Джеймтън там, където е най-силен. Точно това имаше предвид Падма, когато ми каза, че съм се сражавал със себе си, макар че срещу мен е бил Джеймтън. Ето защо бях загубил — противопоставил съм с нищо неподкрепеното си неверие на неговата непоколебима вяра. И това познание е било скрито в мен през цялото време!
Вече виждах всичко много ясно. Внезапно чух гласа на Марк Тор, подобен на победен камбанен звън, да ми говори нещо с триумфален тон. Чух и гласа на Лайза, която — чак сега схванах — ме е разбирала много по-добре от самия мен и никога не ме е изоставяла. Лайза. Щом си помислих отново за нея, започнах да ги чувам всичките.
Всички онези милиони, милиарди преплитащи се гласове — гласове на хора още от времето, когато човекът за пръв път се е изправил и е започнал да ходи на два крака. Отново ме заобиколиха — както в деня, когато ги чух в Точката на прехода в Индекс-залата на Последната Енциклопедия. Подхванаха ме като
