Гордън Диксън
Лулунгомина
Обвинете Клей Харбънк за това, което се случи в Станция 563 на сектора Сириус. Ако искате пък, обвинете Уилям Питърбъро, когото наричахме „Хлапето“. Аз не обвинявам никого. Но аз съм дорсаец.
Неприятностите започнаха в деня, когато Хлапето пристигна в станцията — с чевръсти ръце и вкус към комара — и откри, че от всички мъже тук Клей единствен не желае да играе с него, въпреки собствените му твърдения, че самият той някога е бил комарджия. И неприятностите продължиха през всичките четири години на съвместна служба.
Но разбрах, че истинската криза ще настъпи, когато един ден двамата се върнаха заедно от смяна.
Бяха ходили на задължителната обиколка в граничната област на станцията, която подслоняваше нас, двадесетимата, да проверят външната сфера за следи от удари или пукнатини. Това двучасово дежурство представлява бавно и уморително бъхтане пеш — дори извън пределите на станцията — по повърхността на астероида, където няма никакво притегляне. Ние, свободните от наряд, седяхме в стаята за отдих и чухме вътрешната врата да се отваря със свистене. Дрънченето на скафандрите, които двамата събличаха, отекна по металния коридор. От тона, с който говореха, стана ясно, че Хлапето се е заяждало с Клей през цялото време.
— Още един ден, още петдесет банкнотки — достигна до нас гласът на Хлапето. — В каква форма е свинската ти „каса“, а?
Последва кратка пауза. Можех да си представя усилието, което Клей полагаше, за да овладее гласа и изражението си. След малко чухме спокойния му приятен баритон, смекчен от гърления тарсуски акцент.
— Както подобава на джентълмен — каза той, — който никога не преяжда и затова никога не страда от лошо храносмилане.
Отговор на място — служебната сметка на Хлапето доста се беше понадула от сумите, спечелени на комар от останалите членове на екипажа. Но то бе прекалено дебелокожо, за да се засегне от такъв явен намек. Просто се изсмя. След секунди, вече свалили екипировката, влязоха при нас.
Представляваха поразителна гледка — приличаха си достатъчно, за да са братя или по-скоро баща и син, като се има предвид разликата във възрастта. И двамата високи, тъмни, широкоплещести мъже с жилести лица. Но от много преживелици по-меките черти на Клей бяха загрубели, а около ъглите на устата му имаше дълбоки бръчки. Отличаваха се и по други неща, но в Хлапето човек можеше да познае младежа Клей, а в Клей — мъжа, в който един ден Хлапето щеше да се превърне.
— Здрасти, Клей — казах аз.
— Здравей, Морт — отговори той и седна до мен.
— Ей, Морт, здрасти! — провикна се Хлапето.
Направих се, че не го чувам, и той веднага се наежи. Видях как гняв пламна в абаносовите глъбини на зениците му под гъстите вежди. Беше едър мъж, но аз пък съм родом от планетите Дорсай, а дорсаецът се бие до смърт, ако се наложи. Затова помежду си ние сме учтив народ.
Но учтивост към Хлапето е нещо, хвърлено на вятъра — както и тънката ирония на Клей. С хора като Хлапето трябва да действуваш с кривак.
Бяхме зле — ние, двадесетимата в Гранична Станция 563 на периферията на зоната на земните малко отвъд Сириус. Бяхме се озлобили. Половината от нас чакаха отговор на молбите си за преместване. Дрязгите между Клей и Хлапето създаваха разногласия и между останалите.
Всички бяхме постъпили в станцията само заради парите — в това се състоеше бедата. Петдесет на ден е добра заплата, но трябва да подпишеш договор за десетгодишна служба. Имаш възможност да се откупиш — срещу цели сто хиляди. Направете си сами сметката — почти шест години, и то като спестяваш всяка получена стотинка. Така че повечето идват с намерението да си изкарат десетте години.
Също и Клей, проиграл по-голямата част от живота си. Беше спечелил и загубил огромни състояния. А сега остаряваше, чувствуваше се уморен и искаше да се завърне в родната Лулунгомина — на малката планета Тарсус, която напуснал още съвсем млад.
Но с комара беше приключил. Казваше, че получените по този начин пари никога не се задържат, а изтичат през пръстите като вода. Затова си взимаше заплатата и я внасяше в банката.
Хлапето обаче бе дошло с цел да направи „удар“. За четири години от игра на комар с останалите от екипажа имаше предостатъчно, за да си купи „билет“ за връщане, че и да му остане хубава сумичка. И сигурно щеше да направи точно това, но едно само го спираше — банковата сметка на Клей го привличаше като Елдорадо. Не искаше да си тръгне, без да я притежава. Затова не напускаше станцията и не оставяше на мира по-възрастния човек.
На две теми непрекъснато се заяждаше. Преструваше се, че не вярва Клей някога да е бил комарджия. И се подиграваше с Лулунгомина, родното място на Клей — неговата цел и мечта, единственото нещо, за което можеше да го въвлечеш в разговор. За Клей Лулунгомина бе най-красивото, най-чудното местенце във вселената и носталгията на възрастен вече човек го караше често да повтаря това.
Преглътнал отказа ми да го поздравя. Хлапето седна до нас и попита:
— Морт, какво представляват хиксабродите?
Явно „кривакът“ нямаше ефект. Пък и аз може би вече се предавах. След Клей бях най-възрастният в екипажа — това сближаваше двама ни. Погледнах смръщено Хлапето и отвърнах:
— Защо питаш?
— Ще ни гостува един от тях.
Тутакси разговорите в стаята секнаха и вниманието на присъствуващите се насочи към Хлапето. Всички чуждоземни се задължаваха да минават на проверка през станции като нашата, преди да пресекат границата между някоя друга могъща галактическа сила и „човешката“ територия. Но понеже Станция 563 е доста отдалечена, чуждоземни рядко идваха насам, а когато това се случваше, приемахме го като истинско събитие.
Дори и Клей се поддаде на всеобщия интерес.
— Не знаех за това — каза той. — Откъде разбра?
— Съобщението се получи, докато ти проверяваше атмосферната инсталация — отговори Хлапето и небрежно махна с ръка. — Като се върна, вече го бях сложил в архива. Какъв ли ще е той, а, Морт?
Видял съм много места — повече от всички тях, та дори и от Клей. Тази ми беше втората служба. Върнах се към спомените си за денебианските безредици отпреди двадесет години.
— Скован, сякаш е глътнал бастун, горд като Луцифер, честен като светлината и непроницаем като камила. Прилича на човек, но е с лице на шотландска овчарка. Знаете с какво се славят хиксабродите, нали?
Някой от компанията се обади, че не знае, но може би само за да ми угоди. Възрастта ме правеше словоохотлив — като Клей с неговата Лулунгомина.
— Те са първите и единствени платени посланици в опознатата вселена. Можеш да ги наемеш, но не и да им повлияеш, да ги подкупиш или да ги заставиш да кажат нещо друго освен голата истина. А само как невъзмутимо ти я поднасят, братко! Затова са толкова търсени. Щом възникне някакъв политически спор, независимо дали на планетарно или междучуждоземно ниво, и двете страни наемат хиксаброд да ги представя по време на дискусиите. Така са сигурни, че противната страна е откровена. Хиксабродът на съперниците е живата гаранция за това.
— Не звучи зле — каза Хлапето. — Какво ще кажете да се съберем и да му устроим празнична вечеря по време на двадесет и четири часовия му престой тук?
— Недей да мислиш, че ще ти е много благодарен — изсумтях аз. — Просто така са си устроени.
— Нищо — отвърна Хлапето. — Какво пък, малко емоции за разнообразие няма да ни навредят.
Одобрителен шепот се разнесе из стаята. Мнозинството, включително и Клей, беше срещу мене.
— Хиксабродите ядат каквото ядем и ние, нали? — Хлапето вече правеше планове. — Ами добре, значи супа, салата, месо, шампанско и бренди — продължи той, като отброяваше отделните ястия на пръсти.
Зарази и нас с ентусиазма си. Но накрая все пак не се въздържа и отправи поредната нападка към Клей.
— Клей, а за развлечение защо не му разкажеш за Лулунгомина, а?
Клей трепна — едва забележимо, но всички забелязахме сянката, която премина по лицето му.
