След по-малко от две преки премина покрай няколко души с кафяви ризи, застанали пред един бижутерски магазин. Единият държеше за яката възрастен евреин, други двама крещяха в лицето на стареца, а четвъртият рисуваше шестоъгълна звезда до витрината.

Ингерсол спря колата, загаси светлините и започна да наблюдава как нацистите заблъскаха стареца като на игра.

После му свалиха кепето, хвърлиха го в канавката и заудряха плачещия старец с юмруци, докато той падна на колене. Най-едрият от есесовците отстъпи назад и го ритна в гърдите. Старецът падна на земята и инстинктивно вдигна ръце да си предпази главата. Есесовците се смееха над проснатата си жертва, подиграваха се, ритаха стареца и псуваха. После едрият хвана една кофа за боклук и разби витрината. Стъклата се посипаха като дъжд от бляскави кинжали и се пръснаха по тротоара. Нацистите се отдръпнаха, огледаха щетите и доволни тръгнаха по улицата, като се смееха и пееха. Старецът не помръдваше. Лежеше свит на тротоара и трепереше. Ингерсол постоя да погледа още няколко минути. Накрая нещо се раздвижи в сенките, двама мъже притичаха и помогнаха на бития.

„Е — помисли си актьорът, — още един си получи заслуженото.“

За момент се зачуди на спокойствието си. Не изпитваше жал към беззащитния старец, но определено презираше пияните хулигани с кафяви ризи. Те приличаха на животни — тъпи животни. Но пък и времената бяха необикновени и крайните мерки бяха необходими. Рано или късно евреите-марксисти трябваше да си научат мястото. Защото докато цяла Германия затъваше в дългове, евреите ставаха все по-богати, трупаха пари, контролираха банките и поддържаха комунистите, които искаха да съсипят икономиката.

„Рано или късно те ще си направят сметката — помисли си Ингерсол, докато потегляше. — Рано или късно ще си затворят магазините и ще се махнат от Германия, по дяволите. И колкото по-скоро, толкова по-добре.“

Беше с дълга тъмна коса, завързана отзад с панделка, а кожата й бе хубава, почти бледа, и имаше прекрасни, дълбоки, кафяви очи. „Може да е италианка — помисли си той — или испанка.“ Но определено не бе германка. Беше си сложила много малко руж на бузите и скромно червило, а не тежкия театрален грим, с който се мацаха германските курви. Гъркиня може би. Той вече почти час бе обикалял с колата да разгледа курвите по улицата и бе станал неспокоен. Спря колата и почна да я изучава, докато тя оглеждаше мъжете, влизащи и излизащи от бара, наречен „Щастливият клуб“.

Най-много двайсет и три — двайсет и четири годишна. Хубави крака и малко, стегнато дупе. Слабините му се напрегнаха. Той подкара зад нея и спря колата. Тя се наведе и погледна в огледалото.

— Е, ти ли си принцът? — каза тя. Акцентът бе кокни. Той се учуди, но наистина бе кокни. Ингерсол бе експерт по диалектите и акцентите.

— А ти си англичанка. От Лондон, предполагам.

— Е, ти си и доста умен, пиленце. Всъщност от източните покрайнини съм.

— Какво правиш в Берлин?

— А ти какво си мислиш, че правя, мили?

— Искам да кажа защо тук — каза той хапливо. Не можеше да се отнася учтиво с уличните курви, колкото и да се опитваше.

— Кажи, не си ли и ти английско конте? Той не отговори на въпроса, а повтори:

— Какво правиш чак тук?

— Не е твоя работа. Всъщност съм на почивка и малко закъсах. И нека ти кажа нещо, мили, мога да ти покажа някои трикове, за които тези германки не са и чували. Съмнявам се, че изобщо могат да си представят какво мога да ти покажа.

— И какво ще ми струва това изключително представление… мила? — саркастично попита той.

— Знаеш ли, това ми е грижата. Все още не съм разучила въпроса с марките…

— Кажи ми в лири и аз съответно ще го пресметна.

— O, ти знаеш как да се пазариш, нали, мили?

— Цената — студено отвърна той.

— Да ти кажа, ще започнем с масаж. Това ще те успокои малко и след това ще можем истински да се позабавляваме до края на представлението.

Той се почувства унизен и мръсен, но се възбуждаше от мисълта какво можеше да последва.

— Колко? — настоя отново.

— Десет лири и масажът ще е безплатен. Той отметна глава и се засмя.

— Не ставай смешна.

— Виж сега…

— Ти никога не си получила повече от петачка в живота си. Седем и половина за една нощ.

Пазаренето бе част от това, част от тръпката.

— Виж сега, сега аз вземам двайсет на нощ, което си е честно, знаеш. Седем и половина само за веднъж.

— Десет за цяла нощ.

— Стига де — захленчи тя, — няма ли да дадеш шанс на едно момиче? Не бъди толкова стиснат. Дай петнайсет и се усмихни.

— Дванайсет и половина. И се откажи от масажа, а аз ще се откажа от усмивката.

— Ще съжаляваш за масажа.

— Качвай се.

„Странен тип“ — мислеше си тя. Обикновено клиентите искаха да го правят веднага. А този поръча хубава вечеря, след това й нареди да се изкъпе, даде й чисти дрехи и дори шише парфюм. Не бързаше. И така тя се намираше в един от най-желаните хотели в града и се оглеждаше в цял ръст в огледалото на стената. Роклята бе викторианска и падаше до пода. Черният корсет отдолу я притискаше и изтласкваше гърдите й към деколтето. Жартиери придържаха черните чорапи, които той й бе дал.

„Изглеждам така, сякаш току-що съм се върнала от театър“ — помисли си тя, докато си слагаше парфюм зад ушите и коленете и в сгъвките на лактите.

Върна се в спалнята и спря учудена. Старият джентълмен бе изчезнал. На неговото място на дивана седеше млад мъж с къса светла коса, гладко избръснат. Носеше черна маска, която прикриваше лицето му чак до долната устна.

— Къде е другият джентълмен? — попита тя настойчиво.

— Аз съм другият джентълмен — каза той.

— Защо е всичко това?

— Безобидни игрички. Имаш ли нещо против да потеатралничим?

— O, ти наистина си много особен.

— Ела тук.

Тя пресече стаята и застана пред него с ръце върху бедрата.

— Сега се пресегни под роклята и мастурбирай — каза той тихо, почти с шепот, — но не ми позволявай да те виждам. Дръж ей роклята върху ръката.

— Как…

— Направи го.

Тя плъзна ръце нагоре по бедрата си, докато стигна до корсета, наведе се за миг напред и роклята ги покри.

— Не бързай — прошепна той. — Забавлявай се. Започна да се поти. Сърцето му биеше учестено. Усещаше как слепоочията му пулсират.

— Не бързай — повтори той.

— Хайде, миличък, стигаш до едно определено положение, при което не можеш да се бавиш, нали знаеш.

— Какво най-много ти харесва в това?

— Разбира се, свършването. Нали с всички е така? Не ти ли харесва и на тебе това най-много?

Сините му очи блестяха под маската. Той си облиза устните.

— Най-хубавата част е след това.

Вы читаете 27
Добавить отзыв
ВСЕ ОТЗЫВЫ О КНИГЕ В ИЗБРАННОЕ

0

Вы можете отметить интересные вам фрагменты текста, которые будут доступны по уникальной ссылке в адресной строке браузера.

Отметить Добавить цитату
×