— Но не и ти.
— Не — каза онзи — Никога не съм се страхувал. — Внезапно той кимна отсечено, сякаш най-после беше открил това, което отдавна го глождеше. — Ах ти, слушаш ме внимателно, а? Опитваш се да ми засечеш акцента?
Така си беше.
— Ама, чуй, той се променя. Планинъ… Кънектикът… От равнините на Юга и от блатата… Мизура. Кейнтъкей. Защо всъщност ме разпитваш? Ти си от Оглед на местопрестъпленията. Аз съм задържан. Време ми е да си нанкам. Край на приказката. Я, кажи, играеш ли шах? Аз го обожавам. Кажи де, играл ли си някога, а, Линкълн?
Някога и той го харесваше като игра. Бяха играли един-два пъти с Клер Трилинг. Том отскоро все го преследваше, беше купил компютърен шах, дори го беше инсталирал. Райм обаче, никога досега не беше го стартирал.
— Доста отдавна не съм играл.
— Някой ден трябва да направим с тебе една партия. Ще ми бъдеш достоен противник… Знаеш ли каква е най-честата грешка на повечето играчи?
— Каква? — Райм изведнъж почувства върху себе си изгарящия му поглед. Смути се.
— Ами, че се интересуват от противниците си. Опитват се да научат нещо повече за живота им. Неща, от които няма никаква полза. Като например, откъде са, къде са били родени, имат ли брат или сестра и тъй нататък.
— Това вярно ли е?
— Това може да им начеше крастата, но пък ги обърква. Може да се окаже твърде опасно. Нали разбираш, Линкълн, играта се развива върху дъската. Върху дъската и никъде другаде. — Той пусна една изкривена усмивка. — Не би приел да играеш срещу мен, без да знаеш нищо за мен, нали?
„Не“, помисли си Райм, „не бих.“ Танцьорът продължи:
— Добре, какво точно искаш да узнаеш? Адреса ми? Да ти покажа бележника си от десети клас? Да ти пусна следа? Примерно „Розова пъпка“? Какво ти става? Направо ме изненадваш, Линкълн. Ти си криминалист — и то най-добрият, който съм виждал. А пък само дето не си се разплакал от лигава сантименталност. Е, кой съм аз? Конникът без глава? Сатаната? Или вълшебницата Маб?53 Аз съм „те“ от „Внимавайте, те са сред вас.“ Не, аз не съм най-лошият ти кошмар, защото кошмарите не са истински, а аз съм много по-истински, отколкото на всеки един от вас би му се искало. Аз съм майстор в занаята си. Аз съм бизнесмен. Ето защо няма да узнаеш името ми, нито положението ми в обществото, нито серийния номер. Просто не съм създаден според Женевската конвенция.54
Райм нищо не можеше да каже. Някой почука на вратата. Бяха пристигнали да го вземат.
— Извинете, ще може ли да ми свалите оковите от краката? — обърна се Танцьорът с жален глас към двамата полицаи, като премигваше с влажни очи. — Моля ви, така ми убиват. И ми е трудно да вървя с тях.
Единият от тях го погледна със съчувствие, после към Райм, който делово каза:
— Ако му отпуснеш белезниците дори с един зъб, аз лично ще се погрижа да те изритат от работа и да не можеш да си намериш друга в този град.
Онзи изгледа Райм, после кимна към партньора си. Танцьорът се засмя.
— Не е проблем — каза, като не сваляше очи от Райм, — просто цена. Можеш да я вдигнеш или смъкнеш.
Полицаите го хванаха за здравата ръка и го изправиха. Между огромните мъже той изведнъж заприлича на недоразвито джудже. Поведоха го към вратата. Той се спря и обърна поглед към Райм.
— Линкълн?
— Да.
— Ще ти липсвам. Без мен ще умреш от скука. — Единственото му око сякаш прогори дупка в тялото на Райм. — Честна дума, без мен направо ще умреш.
Час по-късно чифт тежки стъпки обявиха пристигането на Лон Селито. С него бяха Сакс и Делрей.
Райм веднага позна, че нещо не беше наред. Дори за момент се запита дали Танцьорът не беше избягал.
Но не това беше проблемът.
Сакс въздъхна.
Селито погледна към Делрей. Сухото лице на агента се разкриви.
— Хайде, стига толкова, кажете какво е — скара им се Райм.
Сакс му съобщи новината.
— Брезентовите чували. Прегледали са ги.
— Познай какво са намерили в тях — обади се Селито. Райм въздъхна, беше изморен да си играе на игрички.
— Детонатори, плутоний и тялото на Джими Хофа. Сакс го светна:
— Един куп жълти страници от указателя на окръг Уестчестър и пет камъка.
— Какво?
— Нищо, Линкълн. Дупка.
— Сигурни ли са, че това са телефонни указатели, а не някои зашифровани работни записки?
— Разшифровчиците на Бюрото са ги прегледали много внимателно — каза Делрей. — До една са скапани жълти страници. А пък камъните са най-обикновени. Турил ги е, за да тежат.
— И ще пуснат на свобода тлъстия задник на Хансен — измърмори мрачно Селито. — Сега оформят документите. Дори няма да се стигне до Голямото жури. Всичките тези хора са умрели за нищо.
— Кажи му останалото — тихо каза Сакс.
— Елиополос пътува насам — каза Селито. — Носи един документ.
— Заповед? — бързо попита Райм. — За какво?
— О! За твоето арестуване, така каза.
Четиридесета глава
Реджиналд Елиополос се появи на вратата, следван от двама едри агенти.
Райм беше останал с впечатлението, че прокурорът беше на средна възраст, но сега, на дневна светлина, той не изглеждаше на повече от тридесет. Двамата агенти също бяха млади, елегантно облечени, като него самия. На Райм обаче те му приличаха повече на заядливи докери от пристанището.
Запита се защо ли ги беше взел със себе си? Да го защитават от един пълен инвалид?
— Е, Линкълн, мисля, че когато ти казах, че работата ще се раздуха, ти май не ми повярва? Да-да. Наистина не ми повярва.
— Какво си се размрънкал пак, Реджи? — попита Селито. — Нали го хванахме?
— Да-да. Ей сегичка ще ви кажа за какво съм се — той вдигна ръка и нарисува във въздуха кавички — „размрънкал“. Делото срещу Хансен се провали. В брезентовите чували няма нищо.
— Че ние какво сме виновни? — каза Сакс. — Запазихме свидетеля жив. И хванахме наетия от Хансен убиец.
— Е, да — обади се Райм, — но това не е всичко, нали Реджи?
Помощник-прокурорът на САЩ впери в него студен поглед.
Райм продължи:
— Джоуди — тоест, Танцьорът — е единственият им шанс да тикнат Хансен на топло. Или поне той така си мисли. Но Танцьорът никога не би издънил клиент.
— Така ли смятате? Е, мога да ви кажа, че съвсем не го познавате толкова добре, колкото си мислите. Току-що имах дълъг разговор с него. Той почти си умираше да натопи Хансен. С изключение на това, че сега започна нещо да го увърта. Благодарение на тебе.
