— На мене ли? — учуди се Райм.
— Казва, че си го заплашвал. По време на непозволената ви среща преди няколко часа. Да-да. Ще хвърчат глави, ако това е истина. Бъдете повече от сигурен.
— О, за Бога — избухна Райм, после горчиво се засмя. — Как не разбирате какво прави? Така, нека се сетя сам… вие сте му казали, че ще ме арестувате, така ли? И той после се е съгласил да свидетелства, ако го направите, нали?
От начина, по който Елиополос бавно си отвори очите и го погледна, Райм разбра, че точно това се беше случило.
— Не схващате ли?
Елиополос обаче не схващаше абсолютно нищо.
— Не ви ли е минавало през ума, че той би се радвал да ме види зад решетките? В някоя съседна килия.
— Райм — каза Сакс, разтревожена.
— Какви ги говорите? — обади се обърканият прокурор.
— Той просто иска да ме убие, Реджи. Това е цялата работа. Аз съм единственият, който някога е успял да го спре. Той не би се върнал спокойно към работата си, ако знае, че аз съм на свобода.
— Но той няма да ходи никъде. Никога повече. Да-да.
— Щом аз съм мъртъв, той ще се отметне. Той никога няма да свидетелства срещу Хансен. И помислете си с какво можете да го принудите? Ще го заплашите с нож? Той пет пари не дава за това. Не го е страх от нищо. Нищо не може да го уплаши.
„Какво обаче го дразнеше?“, чудеше се Райм. „Има нещо не наред тук. Нещо, което не се връзва.“
Реши, че това са страниците от телефонен указател…
Указател и камъни.
Райм се беше замислил и гледаше към таблото с доказателства на стената. Нещо звънна и той вдигна поглед. Единият от агентите на Елиополос беше извадил белезниците си и се беше запътил към „Клинитрон“-а му. Райм се засмя вътрешно. По-добре окови краката ми. Може пък да избягам.
— Хайде, Реджи — обади се Селито.
Зелената нишка, телефонни указатели и камъни.
Той си спомни нещо, което Танцьорът му беше казал. Както си седеше в същия фотьойл, в който беше седнал и Елиополос сега.
Един милион долара…
Райм почти не забелязваше агента, който се чудеше как да усмири един пълен инвалид. Той почти не забелязваше и Сакс, която пък пристъпваше напред и тъкмо се чудеше как да усмири този агент. Изведнъж той излая:
— Чакайте — с такъв глас, че всички в стаята замръзнаха по местата си.
Зелената нишка…
Той гледаше право към нея на таблото.
Около него хората нещо му говореха. Агентът все още гледаше към ръцете му и размахваше звънтящите белезници. Райм обаче сякаш не ги забелязваше. Обърна се към Елиополос:
— Дай ми половин час.
— И защо трябва да го правя?
— Хайде де, какво ще ти стане? Както виждаш, не се каня да бягам никъде.
И преди прокурорът да изрази съгласие или несъгласие по въпроса, Райм вече се дереше:
— Том! Том, трябва да се обадя по телефона. Ще ми помогнеш ли или не? Като се запилее някъде понякога… Лон, ще набереш ли номера?
Пърси Клей току-що се беше върнала от погребението на съпруга си, когато Лон успя да я засече. Цялата в черно, тя седна в разклатения камъшитен стол до леглото на Линкълн Райм. Прав до нея беше Роланд Бел, облечен в светлокафяв костюм с ужасна кройка — заради двата пистолета, които носеше под сакото си. Той прекара пръсти през оредяващата си кестенява коса и я приглади назад.
Елиополос си беше отишъл, макар двамата му копои да стояха отвън. Очевидно те наистина смятаха, че при удобен случай Том би изкарал Райм през вратата, който би се изпарил нанякъде с фантастичната скорост от 7,5 километра в час.
Костюмът на Пърси беше протрит на яката и кръста, най вероятно понеже това й беше единствената рокля. Като сядаше, тя понечи да подпре глезена на единия си крак на коляното на другия, но се сети, че тази позиция не е от най-подходящите, когато човек носи пола, така че седна нормално с прибрани колене.
Тя го гледаше с безкрайно любопитство и нетърпение и Райм разбра, че никой — нито Сакс, нито Селито — не й беше съобщил новината.
Страхливци, помисли си той.
— Пърси… Няма да представят обвинение срещу Хансен пред Голямото жури.
За момент тя сякаш изпита огромно облекчение. После разбра какво точно означаваше това.
— Не! — задъха се тя.
— Онзи полет, дето го направил Хансен. За да изхвърли брезентовите чували. Били са фалшиви. Вътре няма нищо компрометиращо.
Лицето й пребледня.
— И ще го пуснат?
— Не могат да намерят връзка между Танцьора и Хансен. А, докато ние успеем да направим това, той ще е на свобода.
Ръцете й се стрелнаха към лицето.
— Значи е било напразно? Ед… и Брит? Умрели са напразно?
Той я попита:
— Какво става с компанията ти?
Пърси не очакваше този въпрос. Дори не беше сигурна, че е чула правилно.
— Моля?
— Твоята компания? Какво ще стане с Чартърни полети „Хъдсън“?
— Вероятно ще я продадем. Имаме вече предложение от друга Компания. Те ще могат лесно да изплатят дълга. Ние обаче не можем. Другият вариант е да обявим ликвидация. — Той за пръв път чуваше отчаяние в гласа й. Приличаше на птица, на която са прекършили крилете.
— Коя е другата компания?
— Честно казано, не си спомням. Рон е говорил с тях.
— Това е Рон Толбът, нали?
— Да.
— Той може ли да ни даде информация за финансовото състояние на компанията?
— Разбира се. Той знае почти колкото счетоводителите или адвокатите. Доста повече от мен.
— Ще можеш ли да му се обадиш и да го помолиш да дойде тук възможно най-скоро?
— Ами, да, предполагам. Той беше с мене на гробището. Вероятно току-що се е прибрал вкъщи. Ей сега ще му се обадя.
— И, Сакс? — каза Райм като се обърна към нея, — имаме още едно местопрестъпление. Искам да направиш оглед колкото е възможно по-скоро.
Райм впери поглед в огромния мъж, който влизаше през вратата, облечен в тъмносин костюм. Платът беше лъскав и имаше нещо униформено в кройката. Райм предположи, че го е носил, когато е летял.
Пърси ги запозна.
— Значи пипна го долното му копеле, а? — изръмжа Толбът. — Ще седне ли на стола, как мислиш?
— Аз обикновено се занимавам с боклуците — отвърна Райм, доволен както винаги, когато му се предоставяше възможност да обърне разговора в мелодраматичен. — Какво ще прави с тях местният прокурор, си е негова работа. Пърси каза ли ви, че имаме известни проблеми с компрометиращите
