— Никакво „ами“ в тая игра. Трябва да потвърдиш всеки труп. Разбра ли ме? Това не е концерт по желание, длъжен си.
— Слушам, сър.
Тогава Стивън се беше покатерил и беше прехвърлил тухлената ограда в двора на човека. Откри тялото му, проснато върху плочника, до една чешма с глава на коза. В крайна сметка установи, че изстрелът му действително е бил фатален.
Но нещо странно се беше случило. Нещо, което накара цялото му тяло да потръпне, а много малко бяха нещата в живота му, които го бяха карали да потръпва. Може би това беше просто случайност, начинът, по който помощникът беше паднал или ъгълът, под който го беше ударил куршумът. Но сега изглеждаше така, сякаш някой грижливо беше извадил кървавата риза на жертвата от панталоните му и я беше запретнал нагоре само за да се види неголямото входно отверстие, малко над гръдната кост на човека.
Тогава Стивън се беше обърнал да види кой беше направил това. Но не, нямаше никой освен него наблизо.
Или поне така си беше помислил отначало.
После, съвсем случайно Стивън беше погледнал към двора. В дъното на градината видя една дъсчена пристройка, вероятно склад за инструменти. Прозорците й бяха прашни и мръсни, но през тях се процеждаше отслабващата светлина на залязващото слънце. Зад един от тях той видя — или поне си въобрази, че вижда — лице, което гледаше към него. Не можеше да каже точно — мъж ли беше или жена — контурите бяха твърде неясни. Но, който и да беше, (не изглеждаше уплашен. Не беше се опитал да се прикрие, наведе или побегне.
— Свидетел, оставяш свидетел, Редник!
— Сър, незабавно ще премахна всяка вероятност за идентификация, сър.
Но щом ритна вратата на бараката, видя, че тя е абсолютно празна, вътре нямаше никой.
— Изнасяй се, Редник…
Лицето зад прозореца…
Стивън беше останал в празната постройка, загледан в двора на елиминирания помощник и неговата градска къща, осветена от кървавочервената светлина от запад и беше започнал да се върти на място, бавно, с маниакална педантичност.
Кой беше вътре? Какво правеше? Дали пък не беше плод на въображението му? Вторият му баща също виждаше снайпери в гнездата на ястребите по върховете на дъбовите дървета на Западна Вирджиния.
Лицето зад прозореца го гледаше така, както понякога го беше гледал вторият му баща, с особен научен интерес, сякаш е някакво рядко насекомо. Стивън тогава си беше спомнил за страховете си от детството: „Дали оплесках всичко?“, „Дали е правилно това, което правя?“, „Какво ще си помисли той за мене?“
В крайна сметка, той не можеше да чака повече и се беше отправил към хотела си във Вашингтон.
Бяха го били, мушкали с нож и стреляли с пистолет. Но нищо не го беше разтърсвало така из основи, както странния инцидент в Александрия. Никога преди това не го бяха преследвали лицата на жертвите му, независимо мъртви или живи. Онова лице зад прозореца беше като влажен, лигав и студен червей, пълзящ нагоре по крака му.
Дребен…
Точно така се чувстваше в този момент. Към него в кордон се приближаваха полицаите от двете срещуположни страни на Лексингтън. Автомобилите надуваха клаксони, шофьорите ругаеха. Но полицаите не обръщаха внимание на това; продължаваха внимателно да се взират в лицата на гражданите, търсейки него. Беше въпрос на минути, докато го забележат — атлетичен бял мъж с огромен калъф за китара, в който лесно можеше да се побере най-добрия снайпер, който някога Господ беше изпратил на тази земя.
Очите му се преместиха върху затъмнените прашни прозорци, досами улицата.
Той се помоли да не види лице, гледащо навън.
— Редник, какви глупости са ти в главата?
— Сър, аз…
— Проучи обстановката, Редник!
— Сър, слушам, сър.
Усети отнякъде горчив мирис на изгоряло.
Обърна се и установи, че стоеше точно пред един ресторант за бърза закуска „Звездния козел“. Влезе вътре, като се правеше, че чете менюто, а всъщност оглеждаше внимателно клиентите.
На една маса седеше огромна жена. Беше сама и постоянно се наместваше върху крехкия неудобен камъшитен стол. Четеше някакво списание и отпиваше от време на време от висока чаша чай. Беше около тридесетте, дебела, с широко лице и тлъст нос. „Прелиства гланцираните страници на списанието си със завист“, прецени Стивън, „не със страст.“
Плати чаша от прехваления лайков чай „Божествени билки“. Взе я и тръгна към една маса до прозореца. Тъкмо минаваше покрай жената, когато чашата просто се изплъзна от ръцете му и падна върху отсрещния стол, разплисквайки горещия чай по пода на половината заведение. Дебеланата се дръпна назад изненадана и вдигна поглед към ужасения Стивън.
— Мили Боже — прошепна той. — Толкова съжалявам. — И той бръкна в джоба си, откъдето извади цял свитък салфетки. — Кажете, че не ви напръсках, нали? Моля ви!
Пърси Клей се освободи от младия инспектор, който я беше съборил на пода.
Майката на Ед, Джоан Карни, лежеше на няколко крачки по-нататък, лицето й беше застинало в ужас и объркване.
Брит Хейл беше залепен за стената, а пред него стояха двама плещести полицаи. Сякаш бяха тръгнали да го арестуват.
— Съжалявам, мадам, мисис Клей — извини се едното ченге. — Ние…
— Какво става? — Хейл беше напълно объркан. За разлика от Ед, Рон Толбът и дори самата Пърси, Хейл никога не беше ходил в казарма, не знаеше какво е битка. Иначе беше безстрашен — винаги носеше ризи с дълги ръкави, вместо традиционните бели пилотски ризи с къси ръкави. Криеше белезите по изгорените си ръце, когато преди няколко години се беше покатерил върху един горящ самолет „Чесна 150“, за да спаси пилота и пътника до него. Но самата идея за злонамереност, престъпления — въобще всяка умишлена вреда върху човешко същество — му беше напълно чужда.
— Обадиха ни се от специалните части — обясни инспекторът. — Смятат, че човекът, който е убил мистър Карни, се е върнал. Сигурно за да премахне и вас. Мистър Райм мисли, че черният фургон, който вие сте забелязали, е неговият.
— Добре де, нали ни изпратиха онези мъже да ни пазят — сряза го Пърси, като ядно кимна с глава към двамата полицаи, които бяха дошли сутринта.
