ярост. — Нищо. Нито думичка.
Тони Панели, агентът, който беше изчезнал преди няколко дена пред сградата на Федералното бюро, беше оставил жена, къща, един сив форд със запален двигател и няколко зрънца невероятно загадъчен пясък — красивите астероидчета, в които сякаш беше отговорът на загадката.
— Като хванем Танцьора — подхвана Райм, — ще се върнем на това, Амелия и аз. Ще му се отдадем изцяло. Обещавам.
Делрей ядно чукна незапаления край на цигарата, тикната зад ухото си.
— Танцьора… Мамка му! Тоя път да му надупчите задника, ясно ли е? Мамка му!
— Ами нещо за удара миналата нощ? — попита Сакс. — Да знаете нещо повече?
Селито се зачете в един свитък факсове, някои от тях бяха просто написани на ръка. После вдигна поглед:
— Ед Карни е излетял от летището в Мамаронек около седем и петнадесет снощи. Компанията — „Хъдсън“ — е чартърен превозвач. Летят с товари и клиенти. Дават самолети под наем. Току-що са сключили нов договор да превозват по въздуха онези, как им викаха — човешки органи за трансплантация, от една болница до друга, от Средния Запад до Източното Крайбрежие. Чувам, че това бил много съблазнителен бизнес напоследък.
— Касапи — обади се Банкс и беше единственият, който се засмя на собствената си шега.
Селито продължи:
— Клиентите им са щатската здравна организация и Комитетът по здравеопазване в Самърс. Това е една от онези печалбарски болнични вериги. Снощи графикът на Карни е бил наистина претоварен. Трябвало е да лети до Чикаго, Сейнт Луиз, Мемфис, Лексингтън, Кливланд, да се отбие и в Ери, Пенсилвания. Едва на сутринта е трябвало да се прибере вкъщи.
— Пътници имал ли е? — попита Райм.
— Нито един — промърмори Селито. — Само стока. Полетът му е бил обикновен, рутинен. След това, десет минути преди да стигне в О’Хеър, бомбата е избухнала. От самолета нищо не е останало. Убити са и двамата, Карни и втория пилот. Има и четирима ранени на земята. Жена му, между другото, е трябвало да лети с него, но в последния момент се е почувствала зле и се е наложило да я заместят.
— Да не би да е излязъл вече рапорт от службата по контрол на взривните вещества? — обади се отново Райм. — Не, едва ли, те каквито са бързи…
— Рапортът няма да бъде готов най-малко два-три дена.
— Е, ние не можем да чакаме толкова дълго! — викна силно Райм. — Трябва ми сега!
Върху гърлото му още личеше розовият белег от тръбичката, с която дишаше, като го изписаха от болницата. По-късно Райм сам се беше „отбил“ от този фалшив бял дроб и сега можеше да диша като за световно. Линкълн Райм, инвалидът четвърта степен, можеше също така да въздиша, да кашля, вика и ругае като истински моряк.
— Искам да знам всичко за тази бомба!
— Ще се обадя на един авер в „Града на ветровете“14 — обади се Делрей. — Много ми е задължен. Ш’му кажа кое как е, пък той да ми изпрати к’вот’ са събрали по случая, става, нали?
Райм кимна към него и се замисли върху думите на Селито.
— Добре, значи имаме две местопрестъпления. Едното, в Чикаго с взрива. Там е твърде късно за тебе, Сакс, вече всичко е заличено. Остава ни само да се надяваме, че нашите в Чикаго си вършат що-годе съвестно работата. Другото е летището в Мамаронек — там, където Танцьорът е поставил бомбата.
— Откъде можем да сме сигурни, че я е поставил на летището? — попита Сакс, докато увиваше лъскавата си червена коса на плитка и я закрепяше в кок на главата си. Такива великолепни кичури коса бяха истинска пречка, когато се обработваха местопрестъпления; заради тях човек можеше да се обърка и да изпусне следите на извършителя. Ето защо Сакс вършеше работата си, въоръжена с Глок-915 и няколко фиби.
— Добър въпрос, Сакс. — Той обичаше тя да изпреварва мисълта му. — Ние не знаем и няма да узнаем, докато не открием къде точно е била поставена бомбата. Може да е била в някой от товарите, в чанта или в кафеника.
„Или в кошчето за боклук“, мрачно си помисли той, като отново пред очите му оживя гледката след взрива от бомбата на Уолстрийт.
— Искам всяко парченце от тази бомба, колкото е възможно по-бързо. Трябва да я разнищим.
— Ама Линк, самолетът е бил на около миля във въздуха, когато е избухнал. Останките му са разпръснати из цялото шибано летище.
— Не ме интересува — отвърна Райм, усетил внезапна болка в шийните си мускули. — Продължават ли да претърсват?
Местните спасителни служби бяха приключили с претърсването, но тъй като разследването беше на ФБР, трябваше Фред Делрей да се свърже с някой от агентите си да се заеме със случая.
— Кажи му, че ни трябва всяка частичка, която им прилича на експлозив. Говоря за милиграмове. Искам цялата бомба.
Делрей повтори думите му дословно на колегата си отсреща. После затвори и поклати глава.
— Освободили са мястото.
— Какво? — избухна Райм. — След по-малко от дванадесет часа? Това е смешно! Нищо не може да ги оправдае!
— Трябвало да отворят улиците. Той каза…
— Пожарните коли — викна Райм.
— Какво?
— Всяка пожарна, линейка, патрулна кола… всеки автомобил със специален режим на движение, който е бил на мястото. Остържете им гумите.
Издълженото черно лице на Делрей го гледаше невъзмутимо.
— Искаш ли да повториш това на бившия ми добър приятел от Чикаго? — и той бутна телефона към него.
Райм дори не погледна към подадената му слушалка и продължи:
— Гумите на специалните автомобили са едни от най-добрите източници на улики при местопрестъпления със заличени следи. Те първи са пристигнали на мястото, обикновено имат нови гуми с дълбок грайфер и най-вероятно са се движили само дотам и обратно. Искам да остържат всички гуми и да ми изпратят всяка частичка.
Делрей успя да измъкне обещание от своя човек в Чикаго, че ще остържат гумите на колкото може повече от автомобилите, присъствали на мястото на взрива.
— Не „колкото може повече“ — викна отново Райм, — на всичките!
Очите на Делрей пак се завъртяха към него, той предаде и тази информация и затвори. Изведнъж Райм кресна:
— Том! Том, къде се дяна?
Нахоканият за пореден път помощник след секунда се появи на вратата.
— Бях в пералното помещение.
— Зарежи пералнята сега. Нужен ни е график за разпределение на времето. Пиши, пиши…
— Какво да пиша, Линкълн?
— На онази черна дъска, ей там. Голямата. — Райм погледна Селито. — Кога каза, че се събира Голямото жури16?
— В понеделник, в девет.
— Прокурорът ще ги иска поне два часа по-рано, — фургонът ще ги вземе между шест и седем. — Той погледна към часовника на стената. Беше събота, десет часа сутринта.
— Имаме точно четиридесет и пет часа. Том, пиши „Час първи от четиридесет и пет“.
Помощникът се поколеба.
— Пиши!
И той написа.
Райм изгледа другите в стаята. Погледите им несигурно се местеха напред-назад, Сакс се беше
