поддава (за разлика от героя си) на внушенията на лекаря и на магията на Вълшебната планина да остане да се лекува. Конкретният повод обаче предизвиква само хрумването да се напише някаква новела — весела антитеза на току-що завършената „Смърт във Венеция“, където проблемът за смъртта да получи този път едно пародийно и иронично третиране. Но ръкописът нараства и нараства, за да се превърне в грандиозно дело, което, макар и да няма мащабите на символ на човечеството като четирилогията за Йосиф, то все пак става роман на една епоха, вместил в себе си директно или чрез символите си нейните основни проблеми.
Когато романът излиза, той предизвиква бурна реакция сред медицинските среди. В критичната намеса на писателя в техния занаят мнозина лекари виждат едва ли не покушение върху науката (при все че тая тяхна наука и до днес не е дала задоволителен отговор на въпроса що е болно и що е здраво), търсят прототиповете на лекарите от романа, дискутират помежду си дали наистина са вредни тия луксозни санаториуми, един от които разболява здравото и добро момче Ханс Касторп. Романът си спечелва върли врагове и горещи защитници сред докторите и професорите, а това, макар и ласкаво за научната страна на книгата, показва колко нелека е тя за възприемане. Защото „Вълшебната планина“ съвсем няма претенциите на медицински роман, въпреки че действието й изцяло се развива в санаториум, а героите са лекари и пациенти. Над нейната конкретна битова действителност се води висок диспут върху най-сложните проблеми на живота и буржоазното съвремие — директно или въплътен в символи с многопластово съдържание, допълнително пародиран и дистанциран от автора чрез неговия специфичен метод и стил. Така че който очаква, вземайки романа в ръце, някакво леко и забавно четиво, което да носи почивка на мозъка му, а не напрегната работа, по-добре е да го остави неразтварян.
Едва ли има друг писател, който толкова много да е писал и говорил за собственото си творчество, но един упрек в суетност би бил крайно несправедлив. Томас Ман е не само художник, той е и философ от линията на моралистите в немската философска школа и поради това самото изкуство и творческият процес естествено стоят във фокуса на неговата изследователска работа, съставляват, както видяхме, една от основните теми в творчеството му. Неговите самонаблюдения и автоанализи — не по-малко интересни от самите му новели и романи, не улесняват обаче работата на тълкувателите му, защото едно творение никога не е точно такова, каквото го вижда авторът му. От мига, когато се озове у читателя, то придобива все по- голяма самостоятелност, читателят става негов съавтор, а времето също отнема или прибавя съществени неща към него.
Върху „Вълшебната планина“ авторът се е изказвал два пъти по-обстойно: чрез вече цитираното открито писмо, с което е трябвало да се защити от нападките на някои медицински среди, забравили, че творбата не е научен трактат, и втори път — в голяма и изключително любопитна беседа пред студентите от Принстънския университет в САЩ.
В нея Ман определя книгата си ту като „роман за времето“, като „образователен роман“ в стила на класическия немски образователен роман от рода на Гьотевия „Вилхелм майстор“, „Зеленият Хайнрих“ на Готфрид Келер и т.н. Това на пръв поглед обърква, защото в този тип романи героят се образова и възпитава, лутайки се по света, преживявайки много и много приключения. А малкият Касторп изминава само пътя до санаториума в Давос. Но тъкмо това е новото и модерно продължение на традицията: героят не изминава път във времето и пространството, не изпада в беди, не преживява външни приключения. Пътешествието му лежи изцяло в царството на психиката и философията, а приключенията му са сблъсъците и битките на неговия млад дух с различни и противоположни световъзприемания, съприкосновенията с любовта и смъртта, откривателството на нови истини. В този смисъл „Вълшебната планина“ действително е „образователен роман“.
Ман обаче е прав да го нарича и „роман за времето“. Проблемът за времето възниква пред писателите от Западна Европа съвсем естествено като предугаждане и като отражение на новата епоха във физиката. Пруст е написал своето „В търсене на изгубеното време“, я и Айнщайн е публикувал вече Теорията на относителността, ето защо и Ман, който винаги е стоял на гребена на научните познания на своето време, не е могъл да не се занимае с тоя проблем.
Седем години трае действието на романа и е разделено в седем глави, но… в първите четири глави изминават само три седмици, до края на петата — общо седем месеца, а в двете последни грамадни глави пред очите ни и пред очите на Ханс Касторп изтичат цели шест и половина години. Разбира се, това не е замислено като плоско доказателство за относителността на времето. В началото на романа „здравият“ още Касторп иска бързо да отведе братовчеда си долу в „равнината“, където е действителният живот, защото нямат много време, а след като бива омагьосан от режима и хипнотизиращия ритъм на луксозния санаториум, времето и за него престава да съществува. И чак накрая, след като и Клавдия Шоша го освобождава от магията си, Ханс Касторп се оглежда около себе си. Той вижда сега само страшни и зли неща и разбира, че това е един живот без време, без грижи и без надежди, зашиващо и суетно разпътство, тоест мъртъв живот. Така писателят утвърждава единството — покритие на времето с живия, с творящия живот. Вълшебната планина е извън времето, защото на нея нищо не се създава, а само се консумира, както е ставало в болестния период и залеза на всички досегашни общества.
Обитателите на този луксозен санаториум са все богаташи, живеещи от ренти и дивиденти, от самия санаториум пък печелят други техни събратя. Томас Ман, който е толкова педантичен по отношение на битовата достоверност, тук неслучайно не се спира на подробностите от живота на тия хора — какви са семействата им, имат ли деца, как изкарват парите си, които така щедро пилеят на Вълшебната планина. Това разнородно по националност и раса общество олицетворява безплодната разгулност на капиталистическата върхушка.
Търговският син Ханс Касторп също принадлежи към нея. Ако до момента на „омагьосването“ си той се отличава с нещо, то е само защото е хранел илюзията, че има някакъв смисъл да строиш кораби, да се трудиш там долу, в буржоазната равнина. С развенчаването на тая илюзия започва и неговият образователен процес. Следващият решителен момент е сблъсъкът му със смъртта, демаскирането й като мистично и страшно тайнство. Смъртта изведнъж се показва пред очите на смаяния младеж едва ли не като комична фигура, като „весел демократ“, който изравнява всички пред себе си и справедливо издевателства над илюзорните ценности на буржоазния живот. (Образът на братовчеда Йоахим и неговата смърт!) Тя му става симпатична, а вече ни е известно, че за Томас Ман приятелството със смъртта е основният белег на романтизма и декаданса. По тази причина и романът е изграден структурно върху символите на познати ни романтични митове и произведения. Както Венера омагьосва Танхойзер на върха на една планина, така и Клавдия Шоша държи Ханс Касторп цели седем години в плена на своята чаровност. Тук тя олицетворява още необвързаността на духа, волността на страстите, дионисиевската анархия на живота, която съблазнява младежа и ужасно сърди неговия учител Сетембрини. Затова ще видим мадам Шоша и в качеството й на вакханка край респектиращия и всъщност самоубиващ се Бакхус—Пеперкорн. Също като Дон Хосе от „Кармен“ младежът ще отстъпи любимата си на тореадорската мъжественост на минхера. (Затова, когато в санаториума се появява грамофон, той обиква музиката на тая опера!) А приликата на Клавдия с момчето Хипе, в което той като дете е бил влюбен, и смесването на образите им в сънищата му също кореспондира с някои антични символи и с модерните им психоаналитични тълкувания. В двамата лекари Беренс и Кроковски биха могли да се разпознаят античните адски съдници, определящи сроковете за пребиваване на прокълнатите в пъкъла. За самия Ханс Касторп направо се казва, че като Одисей е слязъл в царството на сенките, а учителят му Сетембрини пък сам нарича себе си Вергилий, развеждащ своя Данте из кръговете на ада.
Разбира се, както е характерно за стила и философията на Томас Ман, това позоваване на митовете е и сериозно, и пародирано чрез тяхното обуржоазяване. А от двойнственото му отношение към тях и към живота на Вълшебната планина произтича своеобразният негов хумор, който олекотява, в добрия смисъл на думата, препълненото с тежък и дълбок размисъл произведение. Самият писател дръзва да каже за него: „Може би това е единственият хумористичен роман на нашите дни“, имайки пред вид навярно тъжния хумор на дезилюзионизирането на живота в капиталистическото общество, на опошляването в него на всички митове като извечни форми на живота. Та нали и Ханс Касторп често се държи като героя на вече наистина хумористичния роман за Феликс Крул, също така пародирайки високопарните речи на своите учители Сетембрини и Нафта.
Образите на тия двама герои, чиито спорове пълнят много от страниците на романа, заслужават по- особено внимание. Те със скрит комизъм в яростта си воюват за душата на младежа и за своите възгледи,
