ви върнем обратно?
— Естествено — отвърна той. — За да ме върнете, трябва преди това да сте изстреляли там себе си, заедно с целия институт. Но ако избера, да речем, Египет на фараоните, съществува надеждата да ме открият я в Британския, я в Пушкинския музей във вид на мумия. И това е една утеха.
Както се казва: смях в залата. Едва ли е нужно да обяснявам обаче що за смях бе това, като се има предвид, че принципът за неопределеността на Хайзенберг, валиден уж само в света на микрочастиците, бе доказал своето действие и при транслацията във времето. Ако търсиш времето, не ще откриеш мястото в пространството и, обратно. Пък ние засега можехме да пробиваме само тунел във времето. Японските статуетки бяха станали „японски“, защото случайно бяха паднали на остров Хонда. Така че и мумийната утеха на Тюнин бе повече от несигурна.
Велик мъж беше Тюнин, затова ми е толкова мъчно за него. Сигурно тая негова почти автоматична жертвоготовност ме накара да скоча, макар че и аз, като всички записали се за хрононавти, не по-малко автоматично бях се самоотписал от живота.
— Почакайте, другари — викнах аз възторжено. — Явно, страхливци между нас няма, и всеки е готов да потвърди с живота си това гениално изобретение, което ще промени из основи съдбата на човечеството… — И така нататък и прочее подходящи за случая екзалтирани фрази, нужни ми да оправдая предложението си: — Но досегашните опити показват, че принципът за движение във времето е еднакъв и за двете посоки, напред и назад. Щом откритието вече съществува, в следващите векове то ще е докрай усъвършенствувано, нали така? Тогава, питам аз, защо ще ни пращате в миналото, откъдето няма как да се върнем? Аз обичам от време на време да ходя на гости на баба и дядо, но чак да заплащам с живота си едно такова сантиментално пътешествие, не ми се ще. Прекалено ще се чувствувам само като морско свинче за опитите ви, защото… е, просто не ми се живее в миналото, не ми е интересно. Има предостатъчно исторически романи в библиотеките. Пратете ме век-два напред и моите правнуци ще се зарадват на дядо си и с още по-голяма радост ще ви го върнат обратно… — опитах се аз накрая да вляза в стила на Тюнин.
Колегите шумно ме подкрепиха, а учените се захилиха до уши. Въобразявах си, че им натривам носа с нещо, което не са съобразили, а пък те, подлеците, всъщност само ни подтиквали ние първи да го произнесем, ние да поемем отговорността за този нов вид опити. Разбира се, имаше противене — колкото да разпалят още повече ентусиазма ни: Съображението ми било логично, но ако нашите потомци притежават подобна апаратура, ако изобщо владеят транслацията във времето, защо досега не са ни се обадили по някакъв начин? Значи и оттам не било сигурно връщането ни…
— Е, то не се знае с какви средства ни гледат резила! — обади се някой от колегите изпитатели, а аз заключих:
— Все пак, по-интересно е това да се провери, покрай изпробването на апаратурата ви. Иначе работата си остава доста тъжна.
А работата започна, общо взето, весело, тоест, в привичния стил на професионалния космонавт- изпитател. Разбира се, най-напред идва бързото и не толкова весело поредно прощаване с близките. Но и те като че ли вече са посвикнали, защото така или иначе досега все си се завръщал, а пък сега не знаят какъв точно космолет ще изпробваш. За щастие аз поне бях избавен от тая неприятна процедура — почти нямам хора, с които да трябва специално да се прощавам. Следваха: детайлното изучаване на транслаторната апаратура, редовните и новоизмислени тренировки, медитации по подобие на някои древни секти, които уж се били сливали с вечността, но които доста добре помагат за пълната душевна концентрация, и не по-малко древните скокове с парашут, съвсем пък забравени от нас. Макар че, както ни уверяваха, летенето през времето приличало на падане без парашут. Откъде го знаеха, след като никой от тях не бе нито летял през времето, нито падал без парашут, си оставаше тяхна тайна, но сравнението им се оказа донякъде сполучливо.
Пръв полетя Тюнин, защото пръв бе заявил съгласието си. Шест месеца напред. Изчезна, както се казва, в небитието на крилете на билионоволтния удар върху времето. След шест месеца цъфна в средата на полигона, зашеметен, глуповато ухилен, но възкръснал по най-чудесния начин.
Изстрелването се извършваше вертикално във времето, но тъй като то все пак е неотделимо от пространството, имаше и известно пространствено придвижване. За такъв кратък полет полигонът бе достатъчно голям — петдесет пустинни квадратни километра. Къде обаче щеше да „кацне“ хрононавтът, ако излетеше за сто години напред, това никой не знаеше, макар според правилата да бяха разработени стотина сценария. Тепърва предстоеше да се установява толкова ли е неумолим принципът за неопределеността, или все пак съществува някаква корелативна връзка между времето и пространството при този тип движение. А то можеше да се провери само чрез изстрелване на хора във времето напред.
Аз полетях втори, пак за шест месеца. В интервал от по една седмица след мен излитаха Крайтън, Мегов, Мелконян, Финци. В продължение на още една година се изпращахме и посрещахме без засечка, в различни краища на полигона, но впечатленията ни съвпадаха почти напълно. Наистина сякаш падахме без парашут с усещане за ускорение, но и без да свисти насреща ти вкоравен въздух; в тъмен тунел, чиито стени обаче фосфоресцираха бледо и далечно с мъглявите цветове на дъгата. Това, изглежда, е нещо като Доплеров ефект върху времепространствения фон на Вселената. Бих определил това „падане“ и като всмукване — тунелът ни всмукваше сякаш със сила, чиято степен не може да се определи, за да ни изплюе леко на другия си край в определеното време. Падахме шест секунди и нито мозъкът ни, нито сетивата прекратяваха нормалната си дейност през тия шест секунди, които ни отнасяха шест месеца напред. В последната милионна частица от шестата секунда парадоксалното движение, изглежда, се превръщаше в обикновено движение, но ударът бе толкова краткотраен, че се умъртвяваше още в металния плат на скафандъра. Долавяше се като електрически удар с нищожен ампераж. Чоглавите усещания ни връхлитаха после, защото — броил си наум от двайсет и едно до двайсет и седем, а щом си отново в състояние да погледнеш часовника и датника му, виждаш, че са минали шест месеца.
След като се изреди цялата група хрононавти, почнахме да тормозим учените с бурното си нетърпение, та и те склониха да забравят някои свои немаловажни съображения. Въпреки денонощните си изследвания, те още не бяха сигурни какво става в организма ни през това време. Шест до осеммесечните пробни полети не даваха забележими изменения в тялото на хора като нас, свикнали на всякакви изпитания. Просто трябва да се провери, настояваше Тюнин, все така напирайки с малко показната си готовност за саможертва. Просто трябва да се провери! И твърдоглаво им развиваше най-елементарната хипотеза за сигурността на полета: Човечеството отдавна е умиротворено и поумняло, та нямало опасност да се самоунищожи в следващите сто години по някакъв неразумен начин. Прогнозите за положението на планетата в Слънчевата система също не предвещавали катаклизми, начинът на приземяване е безопасен… Така че, твърдеше Тюнин, дори внуците ни да са се отказали от това откритие и да няма кой да ме върне, ако случайно не падна в гърлото на някой действуващ вулкан, и след сто години ще си доживея спокойно старините, без да ви тегна на съвестта…
И отлетя. С музика, с „ура“ и цял джоб послания до нашите правнуци. Ако, както бе изчислено теоретически, тия сто и двайсет минути полет до стоте години напред представляват и толкова минути субективно време, Тюнин щеше да кацне при тях по-млад навярно и от тия, които щяха после да ни го върнат. Не ни ли го върнеха пък, двамата му току-що проходили сннове-близначета, можеха да участвуват след сто години в посрещането му като престарели старци и да се дивят на своя трийсет и шест годишен баща. За всеки случай обаче ние си му устроихме точно на сто и двайсетата минута след гигантския енергетичен взрив, разтърсил полигона, едно шумно въображаемо посрещане. Пак с „ура“ и музика, но облечени в къси гащички и с плакати от рода на „Добре дошъл, прадядо!“ „Как ти е простатата, деденце?“ и прочее. Не твърдя, че беше особено весело, въпреки че се надвиквахме до прегракване. Пред неизвестността — а по-голяма неизвестност от тая, здраве й кажи! — няма как да ти е истински празнично.
И зачакахме, а чакането пък хептен не е весело занимание. Поне не трая дълго. Единадесет дена. Откри го портиерът зад главната сграда на управлението. Познахме го по изкаляния хрононавтски скафандър, който обаче съдържаше тялото на един полумъртъв старец. Едва успяха да го съживят в болницата за няколко часа. От тях само няколко минути той прекара в съзнание. Говореше несвързано или поне на нас тогава ни се стори несвързано. За гори и поляни разказваше, за маймуни и лъвове, конто го обикаляли любопитно, а после изведнъж нещо го нападнало и повече нищо не помнел, освен че отново е летял безкрайно дълго в познатия дъгоцветен тунел. Но посланията липсваха от джоба на надувния му скафандър.
