позволи отреденото му за почивка време чрез електросън. Чувстваше се доволен от свършената работа, не се усещаше вече и сам сред звездния безброй.
Съновидението обаче го връхлетя в образа на триглавото куче Цербер. Бе си помислил, че името на митологичното куче-пазач на подземното царство никак не е подходящо за луната на Плутон, а ето че в съня му то не само го гонеше, зинало свирепо с трите си глави, а очевидно искаше и да го изяде. Захвърлил оръжието, Дан бягаше с всички сили, но трагично усещаше, че не се помръдва от мястото си, докато във врата му вече дишаха трите огнени муцуни на звяра и всеки миг се канеха да го захапят.
Бягаше по повърхността на някакъв астероид, който странно приличаше на огромно женско тяло, висящо над непрозирна тъма. Хондридът под краката му се ронеше като пясък и Дан падаше от време на време, продължаваше смътно изплашен да пълзи на четири крака, а хондридът под него бе се превърнал в хлъзгава човешка кожа, по която още по-бавно се напредваше, защото насреща му ту се извисяваха като планински върхове женски гърди, ту зейваха космати кратери. Беше ужасяваща тъмница наоколо и светеше като че ли само тялото под него, а наоколо кънтеше от пъхтенето на зверските глави и от смеха на звездите.
Над безсилието му ли се смееха? Подигравката им беше жестоко безсърдечна, защото когато погледна под себе си, Дан не видя ни ръце, ни крака. И разтърсен от смеха им, хлътна в поредния кратер. Не, не беше и кратер, а тъмна дупка между две гигантски бедра, чиито хълбоци се губеха в безкрая, та не се виждаше кому принадлежат. Дан отново се заизмъква по обраслата стена на дупката, осъзна повторно, че нямаше ръце и крака, и полетя обратно в бездната, но от гърдите му тъй и не падна някаква, впила се в него машинка, не по-голяма от котка. Тя очевидно изследваше цялото му триметрово тяло на киборг, защото бавно се придвижваше по него. Припълзя до разперената му чукообразно глава, замърка, както мъркат котките, когато им е добре. Мозъкът Дан като че ли се разтрепера от радост, че чуждоземният разум най- после е надушил нещо себеподобно в тази акула-киборг, и се развика щастливо:
— Аз съм човек! Среща се и такава разновидност на разума в тази галактика и тя се съдържа в главите на хората. Главите на хората иначе изглеждат другояче, защото с нормалните си глави те не биха могли да дойдат дотук, но аз съм разум, повярвай ми…
Въпреки уверенията му, малкият автомат измъкна от себе си една сонда, приличаща на свредел, и я заби право в средата на разперената му глава, мислейки си навярно, че оттам идат неговите думи. Дан изрева от болката, чу мелодичния си стон и вече окончателно се събуди.
Фантомната болка — сякаш с удвоени спазми — обаче го зарадва. Приличаше на избавление от непознатото и от безсилието пред него, приличаше още на позната връзка с едно далечно човечество, към което все пак принадлежеше. Това човечество бе му създало космолет, за да го разнася из пространствата на мрака, бе му създало тяло, което издържаше на ледовете и на огньовете на Космоса. Беше човечество, което умееше вече да опазва своя разум и да му придава пробивност в далечните загадки.
Но дали в този момент хората не забиваха също така безогледно своите сонди в Девицата? Дали не я измъчваха, както в съня му непознатият апарат? Не, дори да не бяха повярвали на думите му, изследователите на Земята щяха да бъдат извънредно предпазливи при постепенното разкриване на онова, което отвътре бълваше толкова разнообразни лъчи! Каквото и да си казваше обаче за успокоение, тревогата в него продължаваше да трепти като силно дръпната струна, бръмчеше с най-ниския си тон, глухо бучеше във всичките части на могъщото му тяло. Такава тревога досега не бе изпитвал и очевидно тя не беше отглас на нелепите му сънища.
Според неговия ядрен часовник, точен до секундата за милиард години, Девицата сигурно вече наближаваше Земята, но още не бе прихваната от нея.
Сигналът за извънредна връзка го накара едва ли не да подскочи. Тялото му, разбира се, не бе в състояние да реагира така, но мозъкът в него сякаш наистина подскочи. Дали не бе станало нещо с детето му, с Рут?
— Дан — подхвана операторът от Института за изучаване на външните планети. — Съжаляваме, но твоята пратка не стигна до нас. От Церера, която бди за чистотата на трасето, не уловили твоите предупреждения. Изчислили, че непознатият астероид отива право към Земята и го взривили с ядрени ракети. Случаят е приключен. Очакваме спокойно да продължиш работата си. Край на предаването!
Киборгът дълго лежа неподвижен насред космолета. И не толкова съобщението като че ли го залепи там, колкото насмешливото спокойствие, с което бе изречено.
Дълго и предълго мълча всичко в него и сякаш целият бе обездвижен, докато единият от изкуствените интелекти не се обади с машинната си логика: Изследванията са доказали, че импулсите на телепатията се движат не със скоростта на светлината, а неустановимо по-бързо по още неведомите закони на парадокса АПР — Айнщайн, Поцолски, Розен. Докато на Земята научат случилото се край Церера, докато вестта за него стигне в Института за външните планети, докато там я обработят и пратят на Плутон, са необходими минимум трийсет часа. Ти обаче преживя тревогата синхронно, следователно случаят не е приключен. Онова, което е излъчвало телепатичния импулс, при взрива е изхвръкнало невредимо от астероида и сега се рее някъде между Церера и Марс…
Дан престана да го слуша, защото не бе и сигурен дали му говореше някой от изкуствените интелекти, или тези уверения ги раждаше надеждата в него. Той мигом набра кода за тревога в свръхмощния предавател на космолета и „изрева“ към всички в цялата Слънчева система:
— Идиоти! Абсолютно безотговорни идиоти! — „Изрева“, естествено, представляваше евфемизъм за ругатните към човечеството, произнасяни със синтезиран да подкупва очарователен глас. — Как можахте да унищожите единствения извънземен разум, навлизал някога в нашата планетна система! Веднага изпратете експедиции на мястото на взрива! Да има в тях непременно хора с телепатични способности, за да търсят нещо оцеляло! А при такива идиоти като вас аз никога няма да се върна! Тръгвам по орбитата на Девица да видя кой и откъде я е изпратил. Така че, направете си друг космолет, щом искате да има хора на Плутон, станцията за тях е готова на спътника му. Притежавате изчислената от мен орбита на астероида. Значи знаете къде би ме настигнало ваше предаване, макар аз да не желая повече разговор с вас!
Беше толкова гневен, че забрави задължителния завършек „край на предаването“!
7.
После пресметна с помощта на изкуствените интелекти рисковете, които го очакваха. Енергетичните запаси на космолета не бяха неограничени. Макар и изчислени за столетия, вътрешните ресурси, които поддържаха със свежа кръв мозъка Дан, също не бяха неограничени, дузината различни двигатели също щяха да свършат някаква работа… И все пак всичко това бе смехотворно малко в сравнение с разстоянията в това непосилно за човека време-пространство, където бе се разположила Госпожа Вселената. Защо тогава да й се сърдим, че не се интересувала от него…
Престанал да откликва повече на повикванията от Земята, опитващи се да го спрат, той мърмореше заканите си към нея на себе си, като с тях се и окуражаваше:
— Трябваше още да ви кажа, че аз съм разумът на Земята, в най-чистата му форма, но вие, глупаци такива! И никакво право нямате да ми заповядвате, нито да искате от мен да ви слугувам! Някъде по обратната орбита на Девица ни чака един по-умен разум и той ще намери начин да се разбере с нас. Знам, на човечеството винаги късно му е идвал акъла. Важното е, че вече не съм сам…
Щеше да отиде колкото се може по-близо до планетите на Девица-70, дори с риска да не е в състояние да се върне, и непрекъснато да ги обстрелва с всички сигнали, с каквито човечеството разполага. Ще се опита да им извести, че са срещнали техния пратеник. Ще ги облива с радостта на човечеството, че е открило себеподобен разум сравнително близо до своето Слънце…
Може ли радостта да се изрази в математически формули?
Предстояха му много и много години за размисъл върху това, стига надеждата да не го изоставеше. А тя като че ли бе изпълнила цялото му кибернетично тяло. То все така не бе способно да се вълнува по човешки, вършеше си с автоматична точност работата и все пак в него имаше сякаш нещо ново и то, изглежда, се казваше надежда.
Възможна ли бе надеждата в един киборг?
Автопилотът на космолета му вече го водеше към максимална скорост. А затвореният в него мозък, наречен Дан, с помощта на изкуствените интелекти около себе си, постепенно спираше да се вълнува. Вече
