натъкваха в тях камъчета и клонки, та да им станат дълги като моите. И децата си измъчваха така още щом се родяха. Ушите им, разбира се, не почваха да чуват като нашите. Какво показва това? Показва, че ние, без да искаме, ги въвеждаме в заблуждение. Те не могат да възприемат от нас мъдростта и знанията ни, всичко тълкуват наопаки. Но понеже са много жадни да правят нещо, веднага правят глупости. Ето как ние пречим на нашите наистина неприятни и нежелани, но все пак определено наши потомци, на които, изглежда, е определен друг път за развитие.

Какъв друг път освен към познанието — възпротивил се един от по-младите. — Вярно, тези джуджета са по-умни от всички други нови същества. Само техните мозъци са в състояние да задават въпроси към природата, макар тия въпроси да са съвсем наивни. Не разбирам обаче защо й е нужно на природата да започва всичко отначало.

Може би тук, на тази планета, тя просто е избързала — опитал се да му отговори най-старият. — Изведнъж е създала крайните размери и възможности, след които няма повече развитие нито за нас, нито за гигантските животни. Самата способност на телата ни да преодоляват силите на планетата, безбурният ни живот са избързване. Нужни са ни били врагове и препятствия, с които да воюваме. Собствената ни природа е нашият главен враг и той се оказа по-силен от нас. Нека се смирим!

Всъщност този повик бил излишен, защото те отдавна вече се били смирили, всичките единадесет, още преди да дойдат тук. Оставало само да се вземе решението. То се налагало от само себе си — трудно било изпълнението му, защото, както ви казах вече, те били бездействени същества, били само големи разсъждаващи мозъци, обслужвани от големите свърхчувствителни уши. И само веднъж се поразмърдали през дните на съвещанието си. Ушите им доловили задаващата се далеч в океана грамадна вълна, предизвикана от подводен земетръс. Те предусетили, че тя ще удари острова с разрушителна сила, и колкото и да им били противни невежите джуджета, преодолели себе си, за да ги спасят. След като жестовете и звуците им останали неразбрани, всеки награбил по десетина джуджета наведнъж и прелетял с тях до върха на вулкана, където ги оставял, за да се върне за следващите. Те крещели ужасени, ритали във въздуха, но като видели, че остават живи, все пак се примирили с неведомата воля на боговете. А минути след като били пренесени и последните джуджета, гигантската вълна връхлетяла върху островчето и го заляла чак до подножието на вулкана. Тогава туземците се убедили, че няма по-добри богове от техните спасители, няма и по-могъщи. Паднали по очи да им се поклонят, а щом водите се оттеглили, започнали да им носят още по-щедри дарове.

Ето че отново направихме грешка, заключил първият от големите уморени мъже. Сега за тях ние станахме нещо свръхестествено. Крайно време е да изпълним нашето решение, но нека преди това оставим по някакъв начин истината за себе си.

Те лесно съставили според примитивното мислене на джуджетата система от знаци, с които да разкажат поне в общи линии своята история. Намерили по брега измити и огладени от океана дървени парчета, на тях я записали и оставили плочките на мястото, където туземците струпали своите дарове. Надявали се, че след време, когато мозъците на тези джуджета се развият, те ще прочетат написаното.

А ето че глупавите джуджета изведнъж направили нещо умно. Те страхотно се зарадвали на хубавите дървени плочки, всеки си взел по една, пробил й дупчица, навървил я на жила от убито животно и я окачил на врата си. Жителите на въздуха също се зарадвали — истината за тях щяла да оцелее. Нещо повече: самата направа на плочките неочаквано им доставила непозната наслада и те решили да оставят още някакъв документ за себе си на този остров. Събрали яки дървета и остри камъни и откъртили с тях единадесет огромни къса от вкаменената лава. Пренесли ги на равното до брега — това поне им се удало леко, защото още можели да изключват гравитацията около себе си. Иначе неумелите им ръце, които им служели само да откъсват плодовете от дърветата и да направляват движенията им във въздуха, с голяма мъка успели да издялат от скалните късове някакво далечно подобие на автопортрети. Груби и неугледни излезли каменните им скулптури, затова се опитали и да ги поукрасят. Намерили на друго място червена скала, малко по-мека, изчукали от нея двуметрови конусовидни шапки, нахлупили ги на статуите си.

Джуджетата внимателно наблюдавали работата им и отново се зарадвали на каменните подаръци. Веднага щом били готови, устроили ново тържество около тях — с огньове, с буйни танци и дълги протяжни песни, наподобяващи неразбираемите песни, с които добрите богове разговаряли със звездите. После пред очите им станало нещо страшно. Жителите на въздуха, техните мили макемаке, награбили по един скален къс, какъвто цялото племе заедно не можело да повдигне, и отлетели над океана. Там, над дълбокото, те отново се наредили в кръг и запели една обща песен, най-тъжната си дотогава песен. А като я свършили, изведнъж паднали заедно със скалите си надолу и завинаги изчезнали в глъбините на океана…

Японецът въздъхна — сякаш по своята измислена прачовешка раса. — но побърза да продължи, за да не сметнем, че е свършил:

— Туземците си помислили, че техните богове оттам са дошли, от океана, и там са се върнали сега, оставяйки им своите каменни заместници, които да ги предпазват от големите вълни. Но ето че те не ги пазели достатъчно, въпреки големите си уши. Бурите опустошавали колибите им, отнасяли децата им и туземците решили, че макемаке друго искат от тях. че оставеното е само пример. Да, такава била за тях новооткритата истина. Всеки трябвало през живота си да издяла по един каменен макемаке и да го вдигне пред лицето на океана, за да го умилостиви. Така последните жители на въздуха направили още една голяма грешка.

Племето на острова сигурно щяло да продължи да се развива, ако не било възприело тази вяра, защото всеки един, още щом заякнела ръката му, та да държи каменния чук, за цял живот се заробвал с непосилен и безсмислен труд. Ден из ден, година след година, до края на живота си дялал скалата и единственото му щастие било, ако успеел да доживее да види своя макемаке, изправен редом с другите. Век след век племето изтощавало себе си, погубвало и бедната природа на своя остров, като изсичало малката й гора, за да превозва каменните статуи по трупите й до брега. Докато най-после сред тая безплодна върволица от векове се родил един млад вожд, който решително заповядал на племето си: Стига! Ако продължаваме така, всички ще измрем от глад. Толкова каменни макемаке стоят вече край брега, а океанът все не се укротява. Явно, трябва сами да се пазим от него. А макемаке сигурно са се отрекли от нас, щом нито веднъж не ни посетиха. Да си потърсим други богове!

Японецът се поизправи в креслото си, явно готвейки финалната поанта, лицето му засия в радостно облекчение:

— Захвърлили туземците каменните длета, с песни и танци се отрекли от каменните богове, с песни и танци си измислили нови богове, за които отново да могат да танцуват и пеят, на които с нова надежда да поднасят своите бедни дарове. Та до днес. И ако сега, драги колеги, прелетите с туристическия самолет до остров Пасха, сами ще се убедите докъде води измислянето на богове.

Американецът побърза да разкриви физиономията си в една от своите любими гримаси:

— Като антропология добре…

Побързах да се намеся, за да не обиди колегата ни:

— Физиката и космогонията имат ли право да създават фантастични и налудничави хипотези? Имат! Антропологията не е ли също наука?

— Не ме разбирайте погрешно — смири се американецът. — Вашият разказ ми се хареса, много дори. Но като представител на една млада нация още нямам вкус към фатализма. Защо бе, драги мистър камикадзе, защо вие, японците, толкова обичате да се самоубивате?

Японецът му се усмихна с очарователна любезност:

— Какво друго разумно ще стори един разум, когато стигне своя предел? Да трови другите с трагедията си ли?

— Накрая ще обсъждаме — приключих аз спора им. — Сега нека само възнаградим нашия колега с един български коняк!

4

Напразно бяхме се радвали с колегата от третия свят на жребия си. Не само конгресните дни ставаха все по-натоваренн, но и да разказваш последен означаваше да отидеш по-нагоре от достигнатото равнище. А за мен пък цялата история се превръщаше направо в трагедия. Американецът съчиняваше на майчиния си език, японецът… — не бих могъл да си представя чужденец да говори по-безупречно английския, колегата от

Вы читаете Зеленото ухо
Добавить отзыв
ВСЕ ОТЗЫВЫ О КНИГЕ В ИЗБРАННОЕ

0

Вы можете отметить интересные вам фрагменты текста, которые будут доступны по уникальной ссылке в адресной строке браузера.

Отметить Добавить цитату
×