Тя каза:
— Няма разбиране на въпроса. Генерал Форестър, този човек доктор Маркус Т’мварба ли е?
— Да.
— Генерале — докторът се обърна към Форестър, — сигурен съм, че сте сверявали отпечатъците на пръстите, нивото на метаболизма, очните дъна и другите методи за идентификация…
— Това е тялото на Ридра Вонг.
— Добре. Хипноза, внушение, присаждане на мозъчна кора… Знаете ли други методи за прехвърлянето на мозъка в чуждо тяло?
— Да. Седемнадесет. Но при нея няма следи от нито един — генералът направи крачка към вратата. — Тя даде ясно да се разбере, че желае да говори с вас насаме. Ще бъда наблизо.
Жената премигна и каза:
— Съобщение от Ридра Вонг. Цитат без разбиране на смисъла.
Внезапно лицето й придоби познатото изражение. Хвана си ръцете и леко се наведе.
— Моки, радвам се, че си тук. Няма да издържа дълго. Слушай, Вавилон-17 повече или по-малко прилича на оноф59, алгол или фортран. Наистина имам телепатични способности, но се научих да ги контролирам. Аз… ние взехме мерки срещу опитите за диверсии с Вавилон- 17. Но сме пленници. Ако искаш да ни освободиш, забрави за мен. Използвай това, което се намира в края на записа. И непременно разбери кой е той! — тя посочи Бътчър.
Каменното изражение се върна. Тази промяна застави доктора да затаи дъх. Той разтърси глава и влезе при генерала.
— Кой е този каторжник?
— В момента се опитваме да установим. Надявам се съвсем скоро да получа сведение… А-ха, ето го — той се обърна към екрана. — Ще ми кажете ли какво е това оноф, алгол или фортран?
— За по-сигурно сте подслушвали — усмихна се Т’мварба и се отпусна в надуваемото кресло до масата. — Това са древни езици, още от двадесети век, които са се използвали за програмиране на компютрите и само за работа с машините. Оноф е най-простия. Свеждал е всичко до комбинации от две думи — да и не, или към двоични кодове. Другите са по-сложни.
Генералът кимна, докато приключваше с дешифрирането на съобщението.
— Този момък пристигна с Ридра на краден кораб. Екипажът много се огорчи и запротестира, когато се опитахме да ги настаним в различни стаи. Било нещо на психическа основа и ние не продължихме да настояваме — оставихме ги заедно.
— А екипажът къде е? Може ли да ни помогне?
— Екипажът? Сякаш са се материализирали от детските ви кошмари. Транспортници… Кой говори с подобни индивиди?
— Ридра умееше да го прави. Бих искал и аз да пробвам.
— Както искате. Държим ги в щаб-квартирата — той отново погледна съобщението. — Много странно. Изброяват се събития от живота му през последните пет години. Започнал е с дребни кражби, затвор, постепенно преминал към по-крупни неща. Грабеж на банка — генералът прехапа долната си устна и добави с уважение: — Прекарал две години в каторгата на Титан. Избягал. Да, това момче струва нещо! Изчезнал в Заслона Спецели, където или е загинал, или е постъпил на служба на някой кораб-сянка. Но ето кое е странното — преди декември шестдесет и първа изобщо не е съществувал! Нарича се Бътчър…
Изведнъж генералът започна да рови в чекмеджето. Извади някаква папка и я разтвори пред себе си.
— Крето, Земя, Минос, Калисто, Алено, Олимпия, Перъдайз, Дис! — той удари с юмрук по масата.
— Това какво е? Маршрутът на Бътчър, преди да попадне на Титан?
— Като че ли да. Но освен това точно на тези места ставаха диверсиите, които започнаха от декември шестдесет и първа! Едва неотдавна ги свързахме с Вавилон-17. Обработвахме данните от последния „нещастен случай“, когато някой се сети да прегледа и предишните. Оказа се, че и при тях има съобщения за радиопредавания. Как мислите, дали мис Вонг ни е довела диверсанта?
— Може би, но това не е Ридра.
— Е, да. Предполагах, че ще го кажете.
— По аналогични причини считам, че този мъж не се казва Бътчър.
— А как?
— Засега не зная. Но на всяка цена трябва да установим самоличността му.
Т’мварба се изправи и допълни:
— Къде мога да разговарям с екипажа на Ридра?
III
— Хубаво местенце! — каза Кали, когато излязоха от асансьора на последния етаж.
— Да, добро е — съгласи се Моли.
Оберкелнерът, облечен в бял фрак, се приближи до тях, стъпвайки безшумно по дебелия килим, изгледа Брас и попита:
— Тези с вас ли са, доктор Т’мварба?
— Да. Имаме резервирано сепаре. Донесете всичко там.
Оберкелнерът кимна и ги заведе до местата им. Няколко човека ги изпратиха с погледи.
— Щаб-квартирата на Администрацията на Съюза може да бъде много приятно място — каза Маркус с усмивка.
— Ако имаш пари — добави Рон. Отметна назад глава и се зае да разглежда синьо-черния таван, където светлинките оформяха съзвездия. — Чел съм за тези места, но никога не съм предполагал, че ще ги посетя.
— Да, бих искал да доведа момчетата тук — обади се Помощникът. — Иначе ще останат с впечатлението, че от приема в Армстедж по-хубаво няма.
— Във Военните дворове?
— Да — каза Кали. — Печено месо, отлично вино, великолепни фазани! И никой не успя да ги опита.
— Един от досадните навици на аристократите — каза Т’мварба през смях. — Но и от тях останаха малко. Повечето хора са достатъчно умни, за да отхвърлят титлите.
— Последният собственик на оръжията в Армседж — намеси се Помощникът.
— Да, четох съобщението за смъртта на барон Вер Дорко. Ридра беше ли там?
— Всички бяхме. Доста дива вечер!
— Какво се случи?
Брас поклати глава:
— А’ии… Ка’итанът отиде ’реди нас…
Когато свърши с разказа, докторът се облегна назад.
— Това го нямаше във вестниците. Какво е това ТВ-55?
Брас вдигна рамене, но в този момент Маркус чу прещракване и в ухото му оживя микрофонът за връзка с Разединените.
— Това е човешко същество, което още от раждането си е под контрол — каза Окото. — Бях заедно с Капитан Вонг, когато баронът го демонстрираше.
Т’мварба кимна.
— Можете ли да разкажете нещата по-подробно?
Помощникът се мъчеше да се намести по-удобно в креслото. Накрая почти легна.
— Защо?
Останалите чакаха мълчаливо. Помощникът продължи:
— Защо да му разказваме? Той ще отиде при военните и всичко ще им разкаже.
— Да — призна докторът. — Ще им разкрия всичко, което може да помогне на Ридра.
Рон рязко бутна чашата си.
— Военните не могат да се отнасят добре с нас, докторе — обясни той.
