— Да, ти имаш диплом за капитан на междузвезден кораб. Можеш ли да си позволиш подобна експедиция?
— Правителството ще я субсидира.
— Отлично. Защо искаш да заминеш?
— Зная половин дузина езици на завоевателите, но Вавилон-17 не спада към тях. Не е и от езиците на Съюза. Искам да намеря този или това, който говори на този език и мисли по такъв начин. Как мислиш, Моки, дали ще успея?
— Още малко кафе? — Той се протегна настрани и й изпрати каната. — Хубав въпрос ми зададе. Има над какво да се помисли. Ти не си най-уравновесения човек в света. Ръководенето на екипаж на междузвезден кораб изисква особени психологични качества — тях ги притежаваш. Дипломата ти — доколкото си спомням — е резултат на твоя… хм… странен брак преди няколко години. Но тогава си командвала автоматичен екипаж. Сега транспортници ли ще бъдат?
Тя кимна.
— Цялата ми работа е свързана с митничари. Пък и ти — повече или по-малко — също си такава.
— Родителите ми бяха транспортници. Аз също — до Депресиите.
— И това е вярно. Да допуснем, че ти кажа: „Да, ще се справиш“?
— Ще ти благодаря и утре ще излетя.
— А ако ти кажа, че ми трябва една седмица, за да анализирам твоите психоиндекси, а през това време се налага да живееш тук, никъде да не излизаш, нищо да не пишеш и да не се вълнуваш?
— Ще ти благодаря… и утре ще излетя.
Той се намръщи.
— Тогава защо ме безпокоиш?
— Ами… — тя повдигна рамене, — защото утре ще съм дяволски заета и няма да ми остане време да ти кажа „довиждане“.
— О-о — напрежението на лицето му се смени с усмивка.
Маркус си спомни за скореца.
Ридра — слабичка, тринадесетгодишна, болнава — се промуши през тройната врата на работната оранжерия заедно с новата си находка, наречена „смях“. Току-що бе открила, че може да го прави. А той беше горд, че този полутруп, който му дадоха преди шест месеца, отново се превърна в момиче — късо подстригано, с добри и лоши настроения, раздразнително и (вече) смеещо се. Тя се грижеше за две морски свинчета, които нарече Ламп и Лампка. Вятърът от климатичната инсталация мърдаше храстите, разположени до стъклената стена. Слънцето весело светеше през прозрачния покрив.
Тя попита:
— Какво е това, Моки?
Обут в белите си шорти, тук-там пожълтели от слънцето, той бавно и с усмивка й каза:
— Това е говорещ скорец. Той ще ти говори. Кажи „Здравей“!
В черното око светеше малко слънчице — колкото главичката на карфица. Перата трепнаха, от острия клюн се показа тънък език. Ридра наклони глава точно както го правят птиците и прошепна:
— Здравей!
Доктор Т’мварба две седмици обучава птицата с помощта на прясно изкопани червеи, за да изненада момичето. Скорецът също наклони глава и монотонно произнесе:
— Здравей, Ридра, какъв прекрасен ден, аз съм щастлива.
Ридра закрещя.
Съвсем неочаквано.
В първият момент Маркус реши, че момичето се смее. Но лицето й се изкриви, размаха ръце из въздуха, задъха се, падна. Започна да се задушава. Т’мварба изтича да я подхване, а птицата, без да обръща внимание на истеричните писъци, продължаваше да повтаря:
— Какъв прекрасен ден, аз съм щастлива.
И по-рано беше наблюдавал припадъците й, но този го порази. Когато успя да поговори с Ридра за случилото се, тя едва прошепна през побелелите си устни.
— Птицата ме изплаши.
Три дни по-късно проклетото животинче се отскубна и са заплете в антенната мрежа, която с Ридра бяха монтирали за любителската й радиостанция — тя обичаше да слуша хиперстатическите предавания на транспортните кораби, разхвърляни из Галактиката. Крилото и крачето попаднаха в сърцевината на мрежата, птицата започна да се удря в горещата линия така, че искрите се виждаха дори и в блясъка на слънцето.
— Трябва да я махнем оттам — извика Ридра. Показваше с дясната си ръка нагоре, но когато погледна натам, дори под бронзовия тен лицето й пребледня.
— Ще се погрижа, мила — каза Маркус. — Забрави за нея.
— Ако продължава да докосва линията, ще умре.
Той започна да се качва по стълбите, но когато стигна горе, видя, че Ридра вече се бе прехвърлила върху дървото, засенчващо ъгъла на къщата. След петнадесет секунди протягаше ръка към скореца. Маркус знаеше, че момичето ужасно се страхува от горещата линия, но се бе преборила със себе си и успа да хване птицата. Минута по-късно беше слязла и притискаше към гърдите си опърлените пера. Лицето й сякаш бе намазано с вар.
— Махни я, Моки — едва чуто каза Ридра. Устните й трепереха. — Махни я, преди да е проговорила.
И ето сега, тринадесет години по-късно, след разговора с един генерал, тя каза, че се страхува. Т’мварба знаеше, че тя понякога се плаши, но също така знаеше, че е способна храбро да гледа в лицето своите страхове.
— Довиждане, Ридра — каза Маркус. — Радвам се, че ме събуди. Ако не беше дошла, щях да се побъркам от безпокойство.
— Благодаря ти, Моки — отвърна тя. — Макар че все още се страхувам.
III
Даниел Д. Елълби, който дори и мислено рядко се наричаше с пълното си име — той беше офицер от Митницата, — погледна през очилата си заповедта за набиране на екипаж и приглади късо подстриганата си коса.
— Да, заповедта разрешава щом желаете…
— И?
— Подписана е от генерал Форестър.
— Мисля, че и вие ще я подпишете.
— Но аз трябва да одобря…
— Тогава тръгвайте с мен, ще одобрявате на място. Нямам време да ви изпращам отчет и да чакам одобрение.
— Но така не се прави…
— Прави се. Елате с мен.
— Мис Вонг, не обичам да ходя в транспортния град през нощта.
— Аз ви каня. Страхувате ли се?
— Не, разбира се. Обаче…
— До сутринта трябва да имам кораб и екипаж. Виждате ли подписа на генерал Форестър? Всичко ли е наред?
— Надявам се.
— Да тръгваме тогава. Екипажът трябва незабавно да получи официално одобрение.
Докато напускаха сградата от стъкло и бронз, Ридра и чиновникът продължаваха да се препират.
Шест минути пътуваха с монорелсовата линия, след това навлязоха в тесни улички. В небето над тях преминаваха транспортни кораби. Между складовете и канторите бяха струпани къщи и мебелирани стаи. Скоро излязоха на широк булевард, гърмящ от движение, задръстен от тълпи свободни от работа хамали и
