астронавти. Минаваха покрай неоновите реклами на увеселителните заведения, покрай ресторанти, предлагащи ястия от най-различни светове, покрай барове и публични домове. Митничарят се прегърби и ускори крачка, за да не изостане от Ридра.
— Къде възнамерявате да намерите…
— Пилот? Той най-много ми е необходим. — тя се спря на ъгъла, пъхна ръце в джобовете на кожения си панталон и се огледа.
— Имате ли някакви идеи?
— Мислех си за някои кандидати… Оттук.
Завиха в тясна уличка, ярко осветена от реклами.
— Къде отиваме? — разтревожи се Елъби. — Познавате ли района?
Тя се засмя, хвана го под ръка и леко го обърна към една метална стълба.
— Тук?!
— Никога ли не сте идвали? — попита тя с наивност, която за миг го накара да повярва, че той пази спътницата си.
Чиновникът поклати глава.
Срещу тях от подземното заведение се качваше човек — чернокож, украсен с червени и зелени полускъпоценни камъни, втъкани в гърдите, лицето, ръцете и краката. Влажни на вид ципи, също украсени с камъни, висяха от ръцете му и при всяко движение се поклащаха в такт.
Ридра го хвана за рамото.
— Хей, Лом!
— Капитан Вонг! — висок глас, белоснежни устни, подобни на кинжали. Ципите се издуха като платна. — Какво ви води насам?
— Лом, тази вечер Брас ще се бори ли?
— Искате да го гледате? Шкиперът3 ще се бори със сребърният Гущер, а това е схватка между равностойни съперници. А пък аз ви търсих на Денеб4. Купих си вашата книга. Не успях много да прочета, но я купих. И не ви намерих. Къде бяхте през тези шест месеца?
— На Земята. Преподавах в един университет. Но отново ще пътувам.
— Искате да вземете Брас за пилот? Да не би да тръгвате към Спецели?
— Точно така.
— Когато решите да летите към Цезар, вземете Лом за пилот. Той познава Цезар… Никой не го познава по-добре.
— Непременно, Лом. Но сега ще ходя на Спецели.
— Значи не можете да минете без Брас. Работили ли сте с него и преди?
— Напивали сме се заедно, когато ни затвориха под карантина на една от планетите на Денеб. Тогава доста неща ми разказа. Останах с впечатлението, че знае какво говори.
— Говори, говори, говори — усмихна се Лом. — Да, да, помня. Значи сте дошли да гледате как ще се бори? Е, поне ще разберете що за пилот е.
— Точно затова съм тук — кимна Ридра.
Тя се обърна към митничаря, който се бе притиснал до стената. „О, боже! — помисли той. — Възнамерява да ни запознае!“ Обаче Ридра само иронично му кимна и се завъртя.
— Ще се видим по-късно, Лом, когато се върна.
— Да, вие винаги така казвате, а после човек не може шест месеца да ви открие — той се усмихна. — Но ми харесвате, Капитане. Вземете ме към Цезар някой път и ще ви покажа…
— Тръгна ли към Цезар — ти си пилотът, Лом…
Острозъба усмивка.
— Ще тръгна, ще тръгнеш — това са само думи… Довиждане, Капитане — той се поклони леко, след което отдаде чест: — Капитан Вонг!
Обърна се и се отдалечи.
— Не се страхувайте от него — каза Ридра на чиновника.
— Но той… — докато търсеше подходящата дума, не можеше да проумее откъде тя знае, че го е страх. — От кой кръг на Ада се появи?
— Землянин е. Впрочем, доколкото знам, родил се е някъде по пътя между Арктур5 и Кентавър6. Майка му е била помощник-капитан, но това може Лом да си го е съчинил. Майстор е на измислиците.
— Значи цялата му външност е само козметохирургия?
— Аха — Ридра вече се спускаше по стълбата.
— Защо, по дяволите, правят това? Приличат на… диваци. Сигурно затова нито един нормален човек не желае да има работа с тях.
— Моряците са се татуирали. Освен това Лом няма какво да прави. Съмнявам се дали е работил и четиридесет години като пилот.
— Той не е ли добър пилот? Какви бяха тези приказки за мъглявината на Цезар?
— Сигурна съм, че добре я познава. Но вече е на сто и двадесет години. След осемдесетте рефлексите се забавят, което значи край на кариерата за всеки пилот. Обикаля от град на град, прави се на всезнаещ, разнася слухове и дава съвети.
Влязоха в заведението. Попаднаха на рампа, увиснала на десет метра над главите на посетителите. Над тях се носеше балон с диаметър около петнадесет метра, подобен на облак дим. Ридра го погледна и каза на митничаря:
— Представлението още не е започнало.
— Тук се провежда така наречената борба?
— Да.
— Но тя се счита за незаконна!
— Законът така и си остана неприет. След дебатите просто го забравиха.
— А-а…
Докато слизаха, пробивайки си път сред тълпата транспортници, чиновникът учудено мигаше и се озърташе. Повечето хора бяха обикновени мъже и жени, но резултатите от козметохирургията, приложена върху някои от тях, го караха постоянно да се ококорва.
— Никога не съм попадал на подобно място! — прошепна той.
Хора, подобни на влечуги, се смееха и разговаряха с грифони и метално-люспести сфинксове.
— Ще си оставите ли дрехите при мен? — усмихна се момичето на гардероба. Голото й тяло беше зелено и искреше като захар, необятните пръстени на къдриците й приличаха на розова вата. Гърдите, пъпът и устните блестяха ослепително.
— В никакъв случай! — Бързо отговори митничарят.
— Свалете поне панталона и ризата — посъветва го Ридра, докато разкопчаваше блузата си. — Иначе ще заподозрат, че не сте от техните.
Тя се наведе, събу се и пъхна обувките си под полицата. Започна да си разхлабва колана, но като видя уплашения поглед на Епълби, отново го стегна.
Чиновникът внимателно си свали сакото, после ризата и вече развързваше връзките на ботушите си, когато някой го хвана за ръката.
— Ей, митничар!
Пред тях стоеше разголен човек, огромен на ръст и със смръщено лице, покрито със следи от шарка. Единственото му украшение бяха внедрените в гърдите, раменете, краката и ръцете разноцветни пламъчета, сливащи се в приказна рисунка.
— На мен ли говорите?
— Какво търсиш тук, митничар?
— Сър, не съм ви докосвал…
— И аз не съм те пипал. Ела да пийнем, митничар! Днес съм в добро настроение.
— Много съм ви благодарен, но по-добре…
— В добро настроение съм, митничар. Поне засега… Но ако не си настроен за пиене, може да се
