Дебра Диър
Сянката на бурята
Пролог
Дъбовият клон простена под тежестта на момичето — това скръбно предупреждение, донесено от шепота на вечерния ветрец, се сля с лекото шумолене на листата. Но за Сабрина О’Нийл вече бе твърде късно. Клонът се скърши с трясък, тя хвръкна като птичка и се понесе към чакъла точно в средата на градинския лабиринт.
Умираше — при мисълта за това всяка фибра от тялото й потрепери, сърцето й заблъска в гърдите, въздухът й секна. Разпери ръце и ги запляска около себе си, сякаш бяха непохватните крилца на новородено пиле — с всички сили се бореше да се хване за нещо. Всеки от клоните беше като яростен демон, който я шибаше, впиваше ноктите си в краката, раменете, ръцете й и накрая й се изплъзваше. Листата, които бе отскубнала, се посипваха във въздуха с остро свистене.
Някъде отдолу Сабрина чу женски писък. Тя долови дълбокия, тътнещ глас на Ийън, но думите му се изгубиха в собствения й панически вик.
Вече нямаше как да се спаси, въздухът внезапно я обля като нежна струя. Тя размахваше ръце в безпомощни опити да се добере до последния клон, който сякаш се отдръпна. Въпреки ужаса безредни мисли проблясваха в съзнанието й и я изгаряха като огън… Ийън… сега той щеше да разбере какво е направила… ще умре унизена… като натрошена купчина кости и локва кръв в краката му.
Край нея просвистя нещо твърдо. Преди да достигне земята, тя се удари в някаква грамада и плачът й се примеси с нечий скръбен стон. За известно време остана да лежи така със затворени очи: пулсът бучеше в ушите й. Жива! Все още беше жива!
Мирис на дафинов лист, подправки и нещо много особено подразни обонянието й. Когато дойде на себе си, Сабрина усети твърдата опора на мъжко тяло и почувства силна прегръдка. О, небеса! Беше паднала върху Ийън.
Докато се обръщаше в ръцете му, тя го ритна силно с коляно и той изстена.
— Как се чувствате?
Ийън издиша през стиснати зъби и я погледна — сенките и лунната светлина играеха в зелените му очи.
— Чудесно.
Дрезгавият шепот звучеше неубедително. Какво ли си мислеше за нея? Май не искаше да знае, молеше се Господ да й е на помощ.
— Извинете. Аз изобщо не…
— Но ти май ни шпионираше, а? — настоя Фелисити Бартън.
Сабрина се изправи на крака, чакълът бодеше петите й. Макар и само на тринадесет, тя беше с десетина сантиметра по-висока от гневната блондинка — лека жена, която бе успяла да съблазни Ийън и да го отведе от сватбеното тържество.
— Но откъде се взе все пак? — Фелисити я зяпаше, като виреше към нея тъничкото си носле. — От кухнята? Любопитно слугинче, което се вре в работите на господарите си — така значи. Е, ще съобщя на госпожа ван Кортленд за това и съвсем скоро ще се озовеш на улицата.
Проститутката определено трябваше да бъде поставена на място:
— Госпожа ван Кортленд е моя леля.
— А, ясно. Вие сте от долината на Мисисипи — Фелисити тръсна глава и от лунната светлина лицето й побеля като мрамор. — Очевидно южняците не дават на децата си добро възпитание. И все пак леля ти Керълайн едва ли ще остане очарована, като разбере.
Леля й Керълайн щеше да се възмути. Буца заседна в гърлото на Сабрина.
— Предполагам, че ще й кажете.
— Точно така — Фелисити пак тръсна глава и устните й се разтегнаха в мазна усмивка. — С най-голямо удоволствие.
Сабрина се усмихна насила, като се надяваше, че така ще прикрие безпокойството си.
— Изглежда, ще ми се наложи сама да обясня на леля Керълайн какво правех тук — тя хвърли многозначителен поглед към пейката, сгушена сред трите свода от розови храсти, които се извисяваха в средата на градината. — И какво точно видях.
— Как се осмеляваш да ме заплашваш?
— Смятам, че е по-добре да се върнеш на бала, Фелисити — каза Ийън, докато се надигаше и изтръскваше чакъла от черното сако и панталона си. — Аз ще се погрижа за нея.
— Трябваше да я оставиш да се пребие, вместо да я спасяваш — каза Фелисити, като се фръцна към него. Полите й прошумоляха от допира с фустата. — Щеше да й е за урок.
Ийън поклати глава.
— Прибери си ноктите, котенце.
— По-бързо се отърви от нея, миличък — и Фелисити плъзна ръка по копчетата на бялата му риза. — Ще те чакам.
Ръцете на Сабрина се свиха в юмруци. Беше почти готова да удари мръсницата по закръгления задник. Тази жена нямаше право да посяга на Ийън. Преди да се обърне към изхода, Фелисити я погледна нагло, а жълтата й атлазена рокля блъсна ленените панталони на момичето. Двамата останаха сами.
Тя усети, че е зяпнала в него. Но изобщо не можеше да откъсне очи. Сякаш не беше способна. Оживелият образ от нейния сън стоеше на няколко крачки от нея, само че Ийън беше по-висок и по- мъжествен от мъглявия силует, който й се яви, докато спеше.
Ветрецът леко полюшваше розите и ароматът им се разнасяше наоколо, като навяваше на Сабрина спомени за дома. Представи си, че е в градината в Роузбрайър, а Ийън стои на колене пред нея, моли за ръката й и казва, че я обича повече от…
— Ти си сестричката на Брендън О’Нийл, нали? — попита Ийън. Вратът като че ли го болеше, защото леко се потриваше.
„Сестричката!“ — мечтите й се сгромолясаха. Чувстваше се глупаво, дори по-зле. Тя току-що бе видяла как мъжът, когото обичаше и за когото мечтаеше да се ожени, бе целунал друга. И как само я целуна — устните и ръцете му я притискаха към пейката… Пламваше само при мисълта за това. Като капак на всичко той я смяташе за дете. Точно той!
— Бих искала да ви кажа, господин Ийън Тримейн, че на седми април навърших тринадесет. Едва ли съм чак такова хлапе, за каквото ме вземате.
— Ама ти направо си престаряла. Чудя се как с твоя ревматизъм си се покатерила на дървото.
— Оох, и аз се чудя защо дойдох тук.
Той се поусмихна.
— Кажи ми само какво правеше на дървото, дяволче такова.
— Не ме наричайте „дяволче“.
— Ами ти така се държиш.
— Няма да стоя тук само за да слушам как ме обиждате — Сабрина си тръгна умърлушена. Когато я застигна по пътеката, тя го погледна яростно. — Освободете ме от присъствието си.
— Съжалявам, не мога — той се поклони с ръка на сърцето. — Само след вас, милейди.
Сабрина се завъртя на пети. Беше решена да не му обръща никакво внимание, докато са заедно. Уви! Сигурно щеше да й е по-лесно да не забелязва слънцето в някой горещ августовски следобед. И без да я докосва, тя го усещаше, топлината на тялото му я обгръщаше. Почувства как някаква странна искра трепва и се разпалва в нея като свещица, която пламъкът целува за първи път.
Макар че градината на леля Керълайн беше обичайното й място за игра, сега усетът й за ориентация я напусна. Докато отвеждаше Ийън от една сляпа алея в друга, той я следваше и тихо се усмихваше.
— Винаги ли шпионираш хората? — запита той, когато най-после излязоха. — Или аз съм специален случай?
— Не съм шпионирала!
Лунен лъч се плъзна по него и освети усмивката му.
— Сигурна ли си?
