— Добре.
Можех да я видя през стъклото как минава през банята и отива в стаята си. Вратата й се затвори, аз спрях душа и излязох.
В 08.00 часа ние бяхме облечени с парадните си униформи и бяхме в моя Шевролет на път за сградата на военната полиция. Синтия попита:
— Нещо тревожи ли те?
— Не.
Изпих още едно кафе в нашата канцелария и прегледах телефонните обаждания и бележки. Полковник Мур се появи и видът му беше малко опърпан, но беше облечен в парадна униформа за погребението. Отнякъде се беше сдобил с чифт униформени обувки. Синтия му предложи стол. Без никакви предисловия аз му казах:
— Полковник, имаме основания да вярваме, че полковник Кент е убил Ан Камбъл.
Той изглеждаше изненадан, почти вцепенен и не отговори. Попитах го:
— Логично ли е?
Той обмисли това продължително и после отвърна:
— Той беше започнал да става труден, но…
— Какво ви е казвала Ан Камбъл за него?
— Ами… че й се обажда по всяко време, че й пише писма, ходи без предупреждение в дома й и в службата й.
И така нататък. Попитах го:
— През нощта, в която тя беше убита, когато й се обадихте в главния щаб, тя спомена ли ви, че той е минавал да я вижда или че й се е обаждал?
Той помисли за момент и после отвърна:
— Всъщност тя ми каза, че няма да използва своето БМВ нея нощ, какъвто беше първоначалният план. Каза ми да гледам за джип вместо това. Каза, че Бил Кент й досажда отново, и че тя ще се набива по-малко на очи в джип, и че иска той да види, че колата й е на паркинга през цялата нощ. Това усложни нещата, защото колата й е с телефон, а аз имах безжичен телефон и ние възнамерявахме да поддържаме връзка, докато тя кара към полигона. Но проблемът не беше толкова съществен, тя тръгна с джина и ние се срещнахме по разписание.
Синтия го попита:
— Тя спомена ли Кент, когато се срещнахте?
— Не…
— Спомена ли, че е била проследена?
— Не… Всъщност каза, че е видяла една кола зад себе си, но тя завила към Джордън Фийлд. — Той добави: — Тя беше убедена, че всичко е наред и аз се обадих на баща й по безжичния си телефон.
Синтия каза:
— И тогава вие отидохте на полигона.
— Да.
— След като свършихте, вие сте чакал до тоалетните, за да се уверите, че всичко върви по план.
— Да.
— Не ви ли хрумна — попита Синтия, — че е много вероятно полковник Кент да се появи там?
Той обмисли това за момент и после отвърна:
— Предполагам, че ми мина през ум. Той като че ли я преследваше.
— И не ви хрумна, че той
— Ами… сега като си мисля за това…
— Вие сте истински детектив, полковник — отбелязах саркастично.
Той изглеждаше объркан от това и отвърна:
— Мислех си, че е бил генералът, който… Всъщност не знаех какво да мисля. Първата ми мисъл, когато чух, че е била убита, беше, че баща й го е направил… но ми мина през ум също, че той просто я е оставил там и че някой друг човек… някой луд… случайно е минал… просто никога не съм си мислил за Кент…
— Защо не? — попитах аз.
— Той… той е началникът на военната полиция… женен мъж… той я обичаше… но, да, сега като го казвате, е много вероятно. Искам да кажа от психологическа гледна точка, беше станал прекалено завладян от нея, ирационален. Ан вече не можеше да го контролира.
— Ан — изтъкнах аз — е създала едно чудовище.
— Да.
— Тя разбираше ли това?
— На едно ниво. Но тя не беше свикнала да си има работа с мъже, които не може да контролира. Освен баща й и може би Уес Ярдли. Като се замисля сега, тя не обръщаше достатъчно внимание на Бил Кент. Тя не го оцени правилно.
— Тя се е провалила в собствената си област.
Той не отговори.
— Добре, това, което искам от вас, е да отидете в канцеларията си и да го напишете.
— Да напиша какво?
— Всичко. Пълен отчет за участието ви в тази история. Предайте ми я в църквата след службата. Имате почти два часа. Пишете бързо. Не споменавайте и дума за това на никого.
Полковник Мур се изправи и излезе, а аз си помислих, че прилича на бледа сянка на мъжа, когото бях срещнал преди един ден.
Синтия отбеляза:
— Този случай изглеждаше труден и ние всички работихме усилено, а отговорът през цялото време е, бил буквално под носа ни.
— Точно за това беше труден за виждане.
Синтия говори за разни дребни неща известно време, а аз мълчах през цялото време. Тя ме поглеждаше постоянно.
За да избягна някои неприятни неща, аз вдигнах телефона и се обадих на полковник Фаулър в главния щаб. Той веднага отговори и аз му казах:
— Полковник, искам да вземете обувките, които вие и госпожа Фаулър сте носили на шести полигон и да ги унищожите. Второ, уточнете историята си с тази на генерал Камбъл. Никога не сте ходили на полигона. Трето, качете госпожа Фаулър на някоя кола или самолет веднага след погребението.
Той отговори:
— Оценявам това, което казвате, но чувствам, че трябва разкрия участието си в това.
— Желанието на вашия командващ офицер е да не го правите. Желанието на един генерал е заповед.
— Тази заповед противоречи на закона.
— Направете услуга на всекиго — на вас, на съпругата си, семейството си, на армията, на мен, на Камбълови — забравете за това. Обмислете го.
— Ще го обмисля.
— Въпрос — взехте ли пръстена й от Уест Пойнт?
— Не.
— Имаше ли щик, забит в земята, когато отидохте там?
— Не в земята. Дръжката беше забита във вагината й.
— Разбирам.
— Махнах го и го хвърлих.
— Къде?
— Хвърлих го от моста на река Чикасоу. — Той добави: — Предполагам, че бихте искали да го проверите за отпечатъци.
— Да, бих искал. — Но в действителност Кент не би оставил ни един отпечатък след себе си.
— Извинявам се. Беше реакция.
— Много такива има.
