Забелязах някои от журналистите, които се чудеха кого да интервюират, забелязах също и военните фотографи, които дискретно правеха снимки от разстояние. Новините бяха неясни и цензурирани, но намекваха за неща, които според мен беше по-добре да не се споменават.
Забелязах един млад мъж, който стоеше близо до Камбълови, и когото, както казах, разпознах от семейния албум като сина Джон. Бих го разпознал обаче във всеки случай. Той беше висок, хубав и имаше очите, косата и брадичката на Камбълови.
Той изглеждаше някак си не на място, застанал настрана от семейството, така че аз се приближих до него, представих се като подофицер Бренер и му казах:
— Аз разследвам обстоятелствата около смъртта на вашата сестра.
Той кимна.
Поговорихме малко, изказах му своите съболезнования и ние разменихме някои общи приказки. Той изглеждаше симпатичен и интелигентен. В много отношения той беше това, което ние наричаме потенциален офицер, но не беше избрал тази роля или защото не беше пожелал да върви по стъпките на баща си, или защото чувстваше, че свободният му дух може да бъде пречка. Може би е бил прав и в двата случая, но като много синове на известни и властни хора той не беше намерил мястото си в живота.
Джон силно приличаше на сестра си по външен вид и моята цел да говоря с него не беше просто да изкажа съболезнованията си. Попитах:
— Познавате ли полковник Кент?
Той помисли за момент и после отвърна:
— Името ми звучи познато. Мисля, че съм го срещал на някои приеми.
— Беше голям приятел на Ан и бих желал да се срещнете с него.
— Разбира се.
Поведох го там, където Кент беше застанал на тротоара и говореше с няколко от своите офицери, включително и със скорошния ми познат майор Доил. Аз прекъснах разговора и казах на Кент:
— Полковник Кент, мога ли да ви представя брата на Ан, Джон?
Те се ръкуваха и Джон каза:
— Да, срещали сме се няколко пъти. Благодаря за това, че дойдохте.
Кент като че ли не можеше да намери думи, с които да му отговори, но ме погледна. Казах на Джон:
— Полковник Кент, освен че беше приятел на Ан, помага много при разследването.
Джон Камбъл каза на Кент:
— Благодаря ви. Зная, че правите всичко, което е по силите ви.
Кент кимна.
Аз се извиних и ги оставих да си говорят.
Човек би могъл да разкритикува правилността на това да представя заподозрения в убийство на брата на жертвата на погребението. Но ако във войната и любовта всичко е честно, то трябва да ви кажа, че при едно разследване на убийство всичко е подходящо.
Разбира се, усещах, че Бил Кент е на ръба и всичко, което бих могъл да направя, за да го подтикна към тази крайна стъпка в огромната пропаст, беше правилно и почтено.
Тълпата оредяваше, защото хората се отправяха към колите си. Забелязах двамата Ярдли, баща и син и една жена, която достатъчно приличаше на тях, за да им бъде кръвна роднина, но която вероятно беше жената на Бърт и не много далечна негова роднина. Подозирах, че на семейното дърво на Ярдли няма много клони.
Тук бяха и някои други цивилни, включително и кметът и семейството му, но присъстваха предимно офицери и съпругите им, макар че сигурен съм, някои съпруги бяха предпочели да не дойдат. Не присъстваха редници и сержанти, освен гарнизонният старшина, който по традиция представляваше всички редници и сержанти в подобни мероприятия, от които те не можеха да бъдат изключени, но където броят им би предизвикал проблем. В основата си не съществуваха кой знае какви връзки между тях и офицерите, в живота или смъртта.
Забелязах Карл, който говореше с майор Бауз, командира на ЦСО в гарнизона, който скоро щеше да бъде уволнен. Бауз беше застанал с прибрани пети и кимаше енергично като повредена механична играчка. Карл не беше от тия хора, които биха уволнили някого на Коледа или на рождения му ден, на сватба или нещо такова. Но за погребение не би се поколебал.
Синтия разговаряше с полковник и госпожа Фаулър и с генерал и госпожа Камбъл и аз не можех да не й призная, че това беше истинска проява на смелост. Аз винаги се опитвам да отбягна подобни ситуации, които ми изглеждат много неприятни.
Докато правех преглед на всички известни любовници, аз забелязах и полковник Уиймс, главния прокурор, тук, без съпруга, и младия лейтенант Елби, който очевидно не можеше да се справи със ситуацията и се опитваше да изглежда едновременно тъжен и смел, докато хвърляше по едно око на пагоните около себе си.
На края на изнизващата се тълпа видях подофицер Кифер, облечена в своята офицерска униформа, която служеше вместо входен билет за това събитие. Отидох при нея и й съобщих новините относно прилепомобила. Въпреки ситуацията, тя изглеждаше наперена, както обикновено, и аз подозирах, че тя винаги си беше такава. Тъй като бях подтиснат и имах нужда да пооправя самочувствието си, започнах да флиртувам с нея безсрамно.
Това й се стори забавно и интересно и ние кроихме безкрайни планове, за това как ще отидем да пийнем нещо тук или във Фолс Чърч.
Синтия ме потупа по рамото и каза:
— Трябва да тръгваме.
— Добре.
Казах довиждане на Кифер и тръгнах към паркинга.
Полковник Хелман се присъедини към нас и ние се сблъскахме с полковник Мур, който очевидно ме търсеше с лист напечатана хартия в ръка. Представих Мур на Хелман, който не прие протегнатата ръка на Мур и му хвърли поглед какъвто не бих желал да видя отправен към мен.
Полковник Мур, обаче, беше прекалено тъп, за да се смути и ми каза:
— Ето доклада, който искахте.
Взех го и по примера на моя командир не му благодарих, а му казах:
— Моля днес не ходете никъде, не говорете с ФБР и с полковник Кент.
Качих се в Шевролета си и го подкарах. Синтия и Карл се качиха след като климатичната инсталация се задейства. Присъединихме се към дълга колона коли на път за Джордън Фийлд. Казах на Карл:
— Обещах имунитет на полковник Мур, ако сътрудничи.
Карл, който беше отзад, каза:
— Тази седмица си раздал повече имунитет отколкото някой лекар.
Върви по дяволите, Карл. Синтия каза:
— Службата беше хубава.
Карл ме попита:
— Сигурен ли си за свещеника?
— Да, сър.
— Тук всеки ли знае за всички други?
Отвърнах:
— До известна степен. Тя не е била дискретна.
Синтия отбеляза:
— Трябва ли да говорим за това сега?
— Нашият командир има право да получи всякаква информация, каквато желае, сега и по всяко време — казах аз.
Тя се загледа през страничния прозорец и не отговори. Погледнах в огледалото за обратно виждане към Карл видях, че беше изненадан от грубостта ми.
— Пръстенът на мъртвата от Уест Пойнт липсваше през цялото следствие, но сега го забелязах на пръста й.
