— Наистина ли? Може би е заместител.

— Възможно е.

Синтия ме погледна, но не каза нищо.

Минахме край Боумънт Хауз, после край школата за психооперации, после покрай Бетъни Хил и се намерихме на Райфъл Рейндж Роуд.

Беше пладне и слънцето беше толкова горещо, че можех да видя вълните, които се издигаха от асфалта от жегата. Казах на полковник Хелман:

— От този момент ЦСО е официално отстранен от този случай.

— Издействах още един час, в резултат от присъствието ми тук и мога да получа още един.

Какви сме късметлии.

— Това е добре — отговорих аз без никакъв ентусиазъм.

Карах след дългата редица коли по Джордън Фийлд Роуд и ние минахме край кабинката на военния полицай, където двама нещастни ефрейтори бяха застанали на слънцето и козируваха на всяка кола, която минеше.

Други военни полицаи насочваха колите към широкия паркинг на асфалта пред хангара. Пообиколих малко, докато видях служебната кола на Кент, паркирана близо до трети хангар. Паркирах близо до нея и ние всички слязохме и последвахме тълпата към определеното място. В този момент обикновено става погребването на тялото, но в този случай тялото щеше да отпътува със самолет за Мичиган, където щеше да бъде погребано. Въздушните сили щедро бяха осигурили въздушен транспорт, а именно един голям зелен С–130, който беше застанал на бетонната площадка наблизо.

Както и очаквах, хора, които не бяха присъствали на църковната служба, бяха дошли на Джордън Фийлд, включително и стотина униформени редници и сержанти, няколко любопитни от Мидлънд и околността, плюс групата ветерани от града и останалите четиристотин офицери от Форт Хадли и съпругите им.

Всички бяха събрани, включително оркестърът, знаменосците, салютиращия отряд и почетните стражи. Барабанистът започна да отмерва бавен приглушен марш и от пространството между двата хангара се появи ковчегът. Приближиха го към отворения край на самолета. Тези, които бяха с униформа козируваха, а тези в цивилни дрехи сложиха дясната си ръка на сърцето си. Ковчегът, поставен върху постамент, беше спрян в сянката под опашката на самолета. Барабаненето спря и всички отпуснаха ръцете си.

Беше не просто жестоко горещо, но и не подухваше вятър и знамената дори не потрепваха, освен ако някой от знаменосците не мръднеше дръжката. Кратката церемония продължаваше.

Почетните стражи хванаха краищата на знамето, което беше постлано върху ковчега, и го задържаха на височината на кръста си над ковчега докато свещеникът Иймс каза:

— Нека да се помолим.

При свършването на службата свещеникът припя:

— Дари я с вечен покой, Господи, и нека вечната ти светлина я огрее. Амин.

Отрядът, състоящ се от седем стрелци, вдигна пушките си и изстреля три залпа във въздуха, а когато последният изстрел отзвуча, тръбачът, застанал близо до ковчега, изсвири вечерния сигнал и тишината. Аз обичам този звук на тръбата и мисля, че е подходящо последният сигнал, който войникът чува нощем, да бъде избран да прозвучи в началото на последния дълъг сън и да напомни на събралите се, че така както след нощта идва ден, така и последната тръба ще бъде последвана от великата тръба.

Стражите сгънаха знамето и го дадоха на свещеник Иймс, а той от своя страна го връчи на госпожа Камбъл, която изглеждаше изпълнена с достойнство. Те поговориха за момент, докато всички стояха неподвижно.

Вероятно от слънцето, а също и от залповете и от тръбата, от асоциациите с Форт Хадли и Джордън Фийлд, но каквато и да беше причината, аз мислено се върнах в лятото на 1971 година, мотела „Бялата камелия“, едно страхотно място по магистралата извън Мидлънд и си спомних едно среднощно събиране край басейна, където не се искаха бански костюми. Господи, помислих си аз, колко млади сме били и как бяхме вдигнали града на крака — хиляди младежи, изпълнени с хормони и алкохол. Но не бяхме ония типични безгрижни загрубели младежи без никаква мисъл за бъдещето. Точно обратно — бъдещето ни присъстваше във всяка наша мисъл, във всяка дума, във всяка трескава сексуална връзка. Яж, пий и се весели, казвахме ние, защото на Джордън Фийлд се трупаха чували с трупове. Спомних си двама мои приятели от пехотинската школа, които трябваше да разтоварват тук трупове в продължение на месец. И един ден те получиха повиквателна — но не за Виетнам, а за Германия — и те продължаваха да я четат и караха всеки друг в казармата да я чете, като че ли са получили писмо от адвокат, което им съобщава, че са станали наследници на някоя коронована особа.

Като че ли имаше някаква причинно-следствена връзка между това да разтоварваш трупове от Виетнам и да не станеш сам такъв, така че изведнъж стотици пехотинци проявиха желание да участват в този жесток наряд с надеждата, че по този начин ще подпечатат билетите си за Германия или за някое друго хубаво място. И така аз също разтоварвах трупове на Джордън Фийлд, но предположението, че армията се съобразява с чувствата на тези, които разтоварват трупове се оказа невярно, аз получих заповед, в която се казваше: „Нарежда ви се да се явите във военната база в Оуклънд, за заминаване в Югоизточна Азия“. Дори и армията не използваше думата Виетнам.

Върнах се към действителността, която не беше по-лека от миналото. Видях генерал и госпожа Камбъл да разговарят с някои хора, които бяха минали напред, включително Фаулърови и помощничката на генерала капитан Болинджър. Забелязах, че ковчегът го нямаше, и е бил откаран в опашката на самолета по време на моето мислено отсъствие.

Изведнъж четирите пропелера изгърмяха и се завъртяха, произвеждайки заглушител рев. После генералът козирува на тези около него и хвана госпожа Камбъл за ръка, а Джон Камбъл я хвана за другата ръка и те се изкачиха по наклонената стълба на самолета. За момент си помислих, че влизат, за да се простят с нея за последен път, но после разбрах, че са избрали този момент, за да напуснат Форт Хадли завинаги и да оставят армията. Всъщност задната част на самолета се надигна и се затвори. Беше даден сигнал на пилотите и големият самолет излезе от площадката на пистата.

Но като се замисли човек — и като че ли всички се замислиха едновременно — това беше най-добре за Камбълови, за Форта, за армията.

Всички наблюдаваха как самолетът се плъзга по пистата, набира скорост и после на около триста метра от мястото, където всички бяхме застанали се издигна във въздуха, той се очерта първо на фона на зелените борове, а после на синьото небе. Като че ли това беше сигналът, който всички чакаха и тълпата се разпръсна, а знаменосците, стрелците, оркестърът замаршируваха в строй към чакащите ги автобуси. Зад мен започнаха да потеглят коли и аз се обърнах и тръгнах към тях, Синтия и Карл от двете ми страни. Синтия триеше очи с кърпичка.

— Не се чувствам много добре.

Подадох й ключовете от колата си.

— Седни за малко при климатичната инсталация. Ще те чакам в трети хангар, когато си готова.

— Не, добре съм. — Тя ме хвана за ръка.

Докато и тримата вървяхме към колата, Карл ми каза:

— Пол, искам да хванеш убиеца. Не ни е останало никакво време и нямаме друг избор.

— Вярно е, че нямаме време, но аз имам избор.

— Трябва ли да ти дам официална заповед?

— Не можеш да ми заповядаш да направя нещо, за което мисля, че е тактически грешно и може да провали случая за ФБР.

— Не, не мога. Мислиш ли, че е неправилно да обвиниш Кент в този момент?

— Не.

— Тогава?

Синтия се обърна към Карл:

— Аз ще говоря с него. — Тя ме погледна. — В хангара, нали?

Аз не отговорих.

Карл й каза:

Добавить отзыв
ВСЕ ОТЗЫВЫ О КНИГЕ В ИЗБРАННОЕ

0

Вы можете отметить интересные вам фрагменты текста, которые будут доступны по уникальной ссылке в адресной строке браузера.

Отметить Добавить цитату
×